Декадент
Голямо мартини.
10.20.
Тривиалното безделие на кръстосаните крака на жените по целия свят е много досадно. Аз отварям всеки път, когато видя нещастник, което запълва 21 часа от денонощието ми.
Ти си такъв.
Имаш нещо черно по устните. Не, не ми казвай, че твоите устни са магистрали, по които евтини амазонки са трили своите гуми. Не ми казвай, че тигърът в твоята джунгла е 4 по 4, защото, скъпи… Ти си един червей във вечната локва край пътя. А тя е противна, ненужна, създаваща излишни главоболия, и за жалост, такава, в която рано или късно стъпваш…
Не ме изяждай. Не казвай. Оправдания, извинения. Това са само Думи. Вегетарианство, което самоизяжда крайниците си, за да задоволи нуждата от аминоглупости. Положително невъзможни аминоглупости, с които всички се лъжем.
Не ми казвай за пожара, който мила съпруга инсценирала и в който едва не загинала, в ревностен порив да те укрие от мъжа си. Нито за онзи път, на масата в кухнята, когато кучето е връхлетяло отгоре ви с хъса на хрътка и е разкъсало…божичко, милата... Нито за библиотеката, в която всички пеели Дейвид Бауи, докато ти и библиотекарката сте обсъждали творчеството на Жак ШеСекс със свещ и на тъмно. Не ми казвай за канавката с катастрофиралата вдовица. Нито за стриптийз бара, в който откачена бабичка ти е направила най-яката свирка в живота. Не ми казвай и за бившата си съпруга, която сутрин много обичала да разлива мляко по пода и да те гледа как чистиш по белички слипове с розови гумени ръкавици. Не ми казвай и за онзи път на покрива на театъра, кoгато просто си търсел някакво оправдание, изтерзана надеждица просто да мернеш как се разхождам гола из къщи. Няма нужда да споменаваш и ноктите на онази пантера, заседнали в хармоничния ти гръб, от която хирургът поискал... Нито за сладката черешка, чиято сянка си отнел на зазоряване…
Няма нужда.
Знаеш, че това ме разнежва. Знаеш, че това ме изкарва от релси и не просто релси и коловози, от цели гари или дори железници… Нашите прекрасни взаимодействия... Това непрекъснато гонение в опит да те стигна, в опит да ме догониш… Сладката тръпка от моите счупени токчета, от кръпките по твоите стегнати дънки, от моите скъсани рокли по мръсните ъгли на този тих и невинен, свеж и бароков град… Ние сме кръговратите на най-гнусните душевни паразити, скъпи. Онези, за които няма значение повърхността и обвивката. Важни сме само ние и нашето всепронизващо его. Ние сме не просто душевни чревоугодници, ние сме огромни вендузи за щастие, които нямат и нямат и нямат проклето насищане. Ние смучем и смучем и смучем никотина на суетата в замяна на тъничък дим.
Заслужаваме смъртна присъда… Но. Не.
Ние сме безнадеждни придатъци на един нов вид, който няма да оцелее дълго в хода на еволюцията. Ти и аз, кокетните фльонги на парадните шествия на удоволствието. Докога? Дори смъртта е безсилна пред… Този хищен пир, в който отначало сдъвкваме леко, бавно, предизвикателно. После се гледаме, така сякаш не се познаваме. Разказваме сладки истории, докато всички заспят. Стягаме червените шалчета около вратовете си. До посиняване. Тракаме нервно с вилиците. Скриваме остриетата с които обезкостяваме прецизно телата им. Радваме се на почти изхвръкналите си от пулсиране очи, с които отдавна не виждаме. И после с мръсни ръце се тъпчем и тъпчем и тъпчем до пръсване. Повръщаме, цапаме, чистим и искаме пак и пак. Искаме заради самото искане. И пак не ни стига… Не стига. Мамка му.
Затова не ми казвай нищо. Аз по рождение знам. Още недипломирана, знам диагнозата си - вътреутробно развитие с поживотни облаги – безразсъдно фантазиране за любимия… Винаги. Винаги, винаги. Всеки път. Скъъъпи…
Търся спасение. Фантазирам разни истории за теб. Искам да те направя необикновен. Защото ти ще се сринеш под изтънелия таван на средностатистическия си череп. Трябва ти малко джаз в рока, малко сакс в секса, малко съсирек в трахеята, въздух във вените, малко джин в гърлото, малко черно в червеното…
Трябват ми малко кал и помия от твоята измислена от мен локва.
Защото… Аз съм един шибан декадент. Червей.
Казват, че червеите се хранят с плът. Но плътта е положително мърша.
Мършата, която човечеството е свикнало да нарича… СВОБОДА.
Така че - млъквай и просто ме нахрани.
Натъпчи ме.
И после се разкарай, защото веднъж в живота си имах смелостта да съм себе си.
© Йоанна Маринова Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Перфектен текст.
-
Отначало се надъхах с мега големия коментар. После реших да не си развалям имиджа на 17-годишна-slut. xD Така и така съм започнала да отвращавам 16-годишните девойки. xD
Добре, сега съм възрастна. Духът ми е възрастен. Много реинкарнации и т.н.
А Алиса, ние с теб изобщо не сме близки. От моите 16 до твоите 16 има разлика, от моите 17 и твоите 16... Ти усещаш нещо нередно в мен, нещо в мен не е както трябва за теб, което от една страна много ме трогва, от друга ме дразни, понеже поставяш граници.
Обаче това, което исках да напиша и което ще е сентенцията на годината ми - НЯМАМ ТЪРПЕНИЕ ДА СТАНА НА 40! Когато ще ми е сладко да ми повтарят колко съм незряла и инфантилна за възрастта си.
Мяууу -
Ама някой от вас въобще познава ли я, изключая един-двама по-светнати? ^..^
-
Катооооо на седемнааааааайсеееееееее... Чудя се така най-ненатрапчиво, дали това може въобще да си го мисли жена/момиче? Добре е написано обаче. Като пишеш така на някого можеш да докараш съсирек в коронарните съдове. И после...
-
Глупости, това си е тъкмо тя в момента, не разбирам кое му е странното. ^..^
-
всъщност знаеш ли кое... че си на 17. а си много възрастна. не голяма, не зряла и не твърде бързо порастнала, а Възрастна. когато преди четях, каквото публикуваше, си мислех, че светът ти е хубав, различен от моя и все пак някак близък... чувствах се добре от това, че умееш да не си изнасилваш думите или ако го правиш, то е пак изнасилване, изпълнено с някаква художественост... описваше ужасни неща така, че да остана очарована от всяка подробност. а сега тоя текст ми се струва твърде буквален и вулгарен. звучи ми като нещо, написано от далеч по-беден духом човек... или от много отчаян такъв. звучи ми като нещо, помислено от някоя от разгонените ми до безмозъчност съученички. и дори да е художествена измислица от първата дума до последната, дори в него да няма нито грам истина, той в моята глава не би могъл да се роди такъв. не го разбирам, отказвам да го разбера и да повярвам, че го е писало момиче на 17 не защото си зряла за възрастта си, а защото той е твърде възрастен за твоята възраст. в този случай за мен възрастта има значение, защото е твърде близка до моята, а написаното ми е твърде далечно. не проумявам какво си написала и не разбирам как е могло ти да го напишеш... такова. след като прочетох, в главата ми избухна мисълта "ВСИЧКИТЕ СТЕ ТАКИВА!", а не съм свикнала да мисля подобни неща след твои произведения... стана ми тъжно и отвратително.
-
кое те притеснява точно? (:
-
ами някак... не ми се вярва тоя текст...
-
м?
-
да бе
-
Гладна за щастие...
-
е, тва са глезотии. dry и без лед.
-
с три маслинки
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
