Ден за разтоварване
Ден като ден. Но с много срещи и разговори – от ранна утрин.
Понеже добре разбирах значението му, станах още призори, набързо се пооправих – все пак, трябваше да изглеждам добре, хапнах като за последно на закуска, а после излязох. Без цел, без посока. Знаех – който трябва, ще ме намери.
И наистина. Заредиха се срещи с приятели, с роднини, с просто познати. Всички случайно минаващи по нашата улица, всичките случайно отбили се в любимото ми кафене, всичките изненадани от неочакваната среща. И всички разполагащи с много време – да си поприказваме, да споделим неща, за които не сме имали възможност или желание да обсъждаме преди…
- Здрасти! – казваше изненадан търсещият ме – Каква среща, а? Как си, как си?
Натам – по класическите правила. Добре съм, абе, излязох малко по света, хора да видя, колко се радвам, че се срещаме, интересни работи има да си споделим, а ти помниш ли, а знаеш ли…
Нищо неочаквано… И нищо интригуващо – предвиждах го, беше си в рамките на протокола.
Е, привечер щях да се срещна с братята и сестра ми, но то си беше родова, наша сбирка. Аз, като най-голям, отдавна бях се приготвил за нея. А с жената и децата бяхме се уговорили утре преди обяд да се съблерем. Семейно, в тесен кръг. Все пак – най-близки са…
- И кога… - зачуди се как да продължи поредният приятел,нал на масата ми.
Разбирах го. Хем беше любопитен, хем му беше неудобно да задава подобни интимни въпроси, хем не знаеше каква ще е реакцията ми. Защото понякога запитаните изригваха – целият натрупан страх избухваше и ставаше... Неприятно, най-меко казано…
Но аз не се обиждах. Човешко е, питат ме, значи все пак, съм им интересен. Поне в тоя момент…
- Утре в 12 по обяд…
Някои направо се възхищаваха.
„- Какъв късмет! Като на кино – точно в 12 часа. Ти и оня, черният каубой…
Други въздишаха:
- Пропада ти половин ден. Можеше привечер…
Трети бяха безразлични:
- Ами то все по някое време ще е…
Аз не се трогвах. Камо ли да се възмущавам. Нормален живот – нормални хора с нормални реакции.
Важното е, че се интересуваха от мен. И бяха погледнали календарите си, заделили ми време, намерили начин да ме изпратят. В голямото пътуване…
Да, от смъртта отърване няма. Все един ден ще е. Но поне учените бяха намерили начин да изчислят продължителността на човешкия живот, да включат елементите на изненада и да определят времетраенето му.
Така се появиха големите календари, в които бяха набелязани основните дати – раждане и смърт. А преди половин век успяха дори да посочат точния час. Така знаехме кога настъпва логичното. И не беше неочаквано.
След което в нормите на поведенчеството влязоха и Последният ден, Последната среща, Изпращането.
Бях добре изучил ритуала. Точно в 11,30 трябваше да предам на нотариуса всички документи. Включително завещанието. Следващият половин час беше заделен за религиозните традиции и ритуали /ако си вярващ/ или за последни указания, ако нещо си забравил.
Нкрая, точно в 12 часа – дъхът спираше рязко. И…
Толкова!
Бях изпратил родителите си, бях последен при смъртта на първата ми годеница, в съзнанието ми се вбиха правилата. И добре разбирах – човешките закони може да заобиколиш, но тези…
Така че – седях си на масата в кафенето, разговарях за последно с близки и далечни хора, припомнях си миналото…
До 12 часа утре по обяд имах още време. За живот…
Закъде да бързам?
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Георги Коновски Всички права запазени
А иначе ще вземеш да си свършиш за каквото там са те пратили и после - почивка, а така едно напрежение те гони от самото начало...
