Залезът лениво разхлаждаше краката си в океана, когато някаква светкавица просветна иззад гърба му. Обърна се и инстинктивно присви очи от дразнещата и неестествена светлина, която го заля. Беше онази досадница Зората.
- Здравей, мързеливецо! Как си?
Залезът се намръщи. Не обичаше да му вменяват чужди недостатъци.
- Защо така се обръщаш към мен, Зора? Аз съм Залез. Какво според теб би трябвало да правя? Съзерцавам света, мисля си разни неща, които никого не засягат и се плацикам.
- Не харесвам залези, които само седят и нищо не правят. Пардон, мислят! Дори и да е така, за мен са скучни и досадни. Ах, само какви залези е имало едно време и са пишели стихове-шедьоври. А ти едно стихче не си ми посветил досега. Ето, вземи това златно перо от феникс, имаш цял океан за мастило и вместо да си топиш краката напиши нещо мило и трогателно. Може пък да ти се получи.
- Че за какво да пиша, Зора? Никога не съм писал стихове, а нямам и муза. Нали така се наричаше липсата на вдъхновение?
- Аз съм Музата, всички ме обичат – и Денят, и Слънцето, само ти се ослушваш. Утре вечер пак ще дойда и да си ми сътворил някакво красиво посвещение. Айде, чао, засега! – и Зората изчезна със скоростта на светлината.
Умъчни се Залезът. Замисли се толкова дълбоко, че не усети как целият цамбурна в океана. Не изпитваше особени чувства към Зората, тя винаги му се струваше някак си вятърничева и вечно заета да угажда на Деня. Подмазваше му се – да му отвори вратата за добре дошъл, да му направи кафенце, да разгледат задачите по спешност, те всичките на Деня бяха все такива – спешни, лични и неотложни, да му пожелае хубави неща да му се случат и после цял ден да тича в краката му. Мдаа, Зората играеше роля на секретарка на Деня. А Денят? Залезът не го обичаше. Този мазник и самовлюбен маниак, само какви фокуси правеше за да остане актуален, да задържа обществения интерес в напрежение и всички хора да говорят само и единствено за Него. А когато идваше часът на Залеза никой не казваше: Как е Залеза, какво ново при Залеза, а всички се надпреварваха да се питат и разпитват: Как мина Деня? Какво ново Днес? Ето, това вече не можеше да понася Залеза и му идваше в повече. Само за Деня да говорят. С какво Денят е повече от него?
Залезът си беше роден философ по душа. Имаше десетки научни трудове, написани в дългите часове на самота и самосъжаление : Да обичаш и да нямаш – четиритомник, Равносметка на тъгата – трилогия, Оранжевият код на чувствата – десети последен том, Дивият алел на самотата – ретроспективно рандомизирано проучване върху сто и петдесет хиляди залези и прочие дебели книги, които четеше понякога на глас на вятъра, вълните и рибите. Те никога не изразиха становище, не го подкрепиха, нито го похвалиха. Залезът се примири, че не е интересен и продължи да наблюдава света с всичките му странности и прищявки.
А сега и тази Зора. Откъде й хрумна, че той може да пише стихове. Дали не му се подиграваше? Какво пък, ще опита! Само стихове не беше писал през залезния си живот. Прие го като предизвикателство, като ново начало. Ще избяга за малко от тъжния и прозаичен стереотип. Все пак това беше Зората - пиарката на Деня. Не можеше с леко сърце да ú откаже. Никой не смееше да откаже на Зората. Така си мислеше Залезът, защото освен че беше философ, той притежаваше добро и благородно сърце, беше и джентълмен по природа.
………
Предната нощ успя за първи път да достигне дъното на океана в търсене на сакралните думи за стихотворение и когато Зората отново пристигна при него, той със свито сърце ú подаде малкото листче, сгънато на две. Тя започна да декламира с изкуствено приповдигнат тон на гласа:
Ах, Зора е озарила
моето сърце,
днес на чудна самовила
пиша писъмце.
Ах, Зората, ех, Зората,
този светъл блян,
тя лекува ми душата
като благ балсам.
С тежки стихове от злато
днес ще я даря,
само знак да ми изпрати,
ще я преродя.
Ах, Зората, ех, Зората,
този нежен плам,
тя - икона на сърцата
в моя огнен храм.
- Уникално е! Браво, Залез! Ти изби всичките китове с таланта си! – Зората радостно се хвърли на Залеза и го обсипа с целувки. - Ще видиш, че няма да се отървеш от поръчки. Знаех си, че мога да разчитам на теб. А сега, нека да ти се реванширам и аз с нещо. Дай ми някои от твоите книжки, смятам да ги препоръчам на моя приятел и издател - Денят, да видят и те бял ден веднъж.
- Наистина ли, Зора, ще направиш това за мен? Нали не се шегуваш? И сериозно ли моето стихче ти харесва? – с треперещ от съмнения глас я попита Залезът-философ и начинаещ поет-шедьоврист.
- Нали ти казах, че е чудесно като за начало. Е, не е върхът, сонети-шедьоври пишеше дядо ти на баба ми през Златния век, но твоето парче е актуално, има съвременно звучене и ще стане клип - трепач, гарантирам ти.
- Чакай, малко! Какво е това клип? – недоумяваше Залезът.
- Еех, Залез, много си изостанал, първо, написал си страхотен песенен стих, обещах на едно изгряващо младо дарование за дебютния му албум и второ…- Зората си прехапа езика. Усети, че е станала прекалено бъбрива.
- И второ какво, Зора? Моля те, не ме дръж в напрежение! – Залезът все повече изпадаше в недоумение. „Живеем в паралелни залези“ – тъжно си помисли той.
- Амии, второ, така ще възкресим легендата за нас – кавър-версия или ново трала-ла за Залеза и Зората.
© Ивон Всички права запазени