Детето с красивите черни очи

Детето с красивите черни очи

Тя живееше в един безкраен ад, виждаше всичко като в мъгла, движеше се като сянка и вече не усещаше нищо. Животът в нея беше угаснал, останала бе само една искрица, която ù даваше сили да пази спомена, който единствен осмисляше жалкото ù съществуване, тъй като всичко друго бе изгубило значението си.  Споменът за най-скъпото ù нещо на този свят, споменът за нейното малко момиченце с красивите черни очи. От тези очи тя черпеше сила, тези очи сгряваха изтормозената ù душа и я успокояваха. Тогава тя живееше, усмихваше се и мечтаеше, тогава се бореше, знаейки, че до себе си има някой, който се нуждае от нея.

Когато узна за неизлечимата ù болест, мъжът ù се затвори в собствения си свят и отказа повече да го споделя с нея, отказа да споделя болката, отказа да бъдат заедно и в лошото... Постепенно всички се отдалечиха и я оставиха сама, но за себе си тя знаеше, че притежава всичко, от което се нуждае. Имаше своето слънчице, на което да се усмихва и в което да вярва – имаше дъщеричката си. Заради нея изплуваше от своя ад, заради нея дишаше, заради нея живееше...

Знаеше, че един ден щеше да си отиде от този свят, затова всяка сутрин се будеше с надеждата да успее да посрещне и преглътне болката, за да може да бъде с детето си. Обичаше да я наблюдава как си играе – безгрижна и напълно свободна, обичаше да я чува как се смее – съвсем искрено и от сърце... в тези моменти се чувстваше човек и отвръщаше на усмивката ù и се вглеждаше в живите ù, черни като череши очи...

Болестта бавно я повличаше, задушаваше я в мрежите си и вземаше превес над волята ù. В най-трудните моменти тя водеше дъщеря си на любимото им място – поляната с дъба. Там можеше да си поеме дъх и да се съвземе от удара. Присядаше до дъба и съзерцаваше ангелския танц, разкриващ се пред очите ù: детенцето ù гонеше пеперудите, дивеше се на божествената красота на метличината  и си тананикаше мелодията, звънтяща в душата ù. Всеки един миг се запечатваше в съзнанието на майката – безценен дар, изпълващ я с живот.

Докато един ден Бог не реши да ù отнеме момиченцето. То, което най-малко заслужаваше, което най-малко имаше някаква вина - то, което с живота си даваше сили на друг да живее... Замина си, неопознало света и отнесе със себе си и една душа...

Сякаш някой изтръгна сърцето ù, сякаш някой я събори... но тя нямаше сили да се изправи. Седеше на поляната до дъба и плачеше без глас. Очите ù бяха замъглени, но тя виждаше как малкото ù момиченце ù се усмихва; сред риданията долавяше чистия му смях. Цялото ù същество копнееше да се докосне до безвъзвратно изгубеното най-мило... Тя протегна ръце и прегърна момиченцето си, усети как болката изчезва... как отново живее...

Поляната беше напълно пуста, вятърът си проправяше път през тревите и цветчетата, заиграваше се с чудната метличина, провираше се между клоните на дъба и разказваше приказката за детето с красивите черни очи...