Детето с красивите черни очи
Тя живееше в един безкраен ад, виждаше всичко като в мъгла, движеше се като сянка и вече не усещаше нищо. Животът в нея беше угаснал, останала бе само една искрица, която ù даваше сили да пази спомена, който единствен осмисляше жалкото ù съществуване, тъй като всичко друго бе изгубило значението си. Споменът за най-скъпото ù нещо на този свят, споменът за нейното малко момиченце с красивите черни очи. От тези очи тя черпеше сила, тези очи сгряваха изтормозената ù душа и я успокояваха. Тогава тя живееше, усмихваше се и мечтаеше, тогава се бореше, знаейки, че до себе си има някой, който се нуждае от нея.
Когато узна за неизлечимата ù болест, мъжът ù се затвори в собствения си свят и отказа повече да го споделя с нея, отказа да споделя болката, отказа да бъдат заедно и в лошото... Постепенно всички се отдалечиха и я оставиха сама, но за себе си тя знаеше, че притежава всичко, от което се нуждае. Имаше своето слънчице, на което да се усмихва и в което да вярва ...