Детска количка
Д Е Т С К А К О Л И Ч К А
Количката весело подскача по тротоара, бурканите ми вътре в чувала странно звънят. Есен е. Обичам го този сезон. Просто го обичам. Притихнал, спокоен, ухаещ. Като знак за вечност. Боготворя го. Защо плача? Есен е, а аз плача. Количката и бурканите пеят, аз плача. Слънцето ми се усмихва, усмихва, гали ме, аз мажа сълзите по лицето си... с длани. Мъжът до мен бута количката и говори.
Поглеждам го. Един-единствен зьб, отгоре вдясно, е побягнал неестествено навън. И още по-неестествено е пожълтял. Човекът непрекъснато ми говори и тоя зъб непрекъснато се показва странично. И още по-неестествено блести на обедното, топло, септемврийско слънце. Аз също нямам зъби... усмихвам се. Есенното слънце е изсушило току-що сълзите ми. Слушам го. „И кой, на ония години, на оная работа, на ония пари е вярвал, че ще стигна до тук. По 500 лева само аванс съм вземал!” Отстрани от устата му излиза бяла пяна и странно полепва по устните му. Той дори не я облизва. Тя също блесва на лицето му в пълен контраст с неизбръснатото му, почерняло лице.
Количката силно скрибуца. Умирам от страх да не се счупи някой буркан. Мъжът усеща и завива към булеварда. Внимателно слиза на асфалта. Точно са пуснали светофарите и колите летят една след друга. Гледат ни. Не, не ме е срам. Не ме е срам, само още ме е страх да не се счупи някой от бурканите. Бързо смятам: големите по 5 стотинки, малките по 4, най-малките по 3 и 2 стотинки, зависи от капачките им. Към лев и петдесет трябва да взема.
Защо не усещам, че е есен? И мъжът до мен е тъжен. И детето ми тръгна на училище, без мен. Май пак се разплаках. Опитвам се да гледам дърветата. Не виждам цветовете и паднали листа няма. Помели са ги. Странно. Есен ли е? Слушам те, слушам те. Дори много внимателно те слушам, но все имам чувството, че разказваш почти моя живот. И то в сбит преразказ. Поглеждаме се едновременно и с огромна, тягостна тъга си доразказваме животите.
- Сега къде живееш?
– Във виетнамското общежитие. При едни приятели. Оставих всичко на жената и децата.
Става ми два пъти по-безнадеждно. Чувалът се накланя надолу, бързо го хващам и подпирам хубаво в количката. Боже, умирам от страх и един буркан да не се счупи. Някъде към обяд е, не съм яла от вчера, завчера, трети или четвърти ден. Само, само по малко хляб. Затова ли есента я няма? Човекът ме пита нещо. Отзад ни свирят клаксони. Обьрквам се.
- Да се качим на тротоара. Далече е.
- Още един светофар. И пак продължава да ми разказва.
В далечината виждам светофара. Придържам бурканите, докато той повдига количката на тротоара. Тя е от тия детските, само без кошчето. На мястото му - пластмасова касетка. Лесно върви, но не сме завързали чувала и внимаваме и двамата. Замирисва ми на есенни хризантеми. Обръщам глава. Търся ги. Винаги съм ги откривала, а сега не. Може би си ги представям само. Както и живота на човека с мен. Работил, строил, кофражи правил по цяла България... по най- големите и трудни обекти, язовири, заводи, панели, цели блокове. Ден и нощ, и пари изкарвал, и кой е вярвал. Да, наистина, кой е вярвал? В кое? - го питам аз. Той ми предлага цигара. Вървим и пушим. И мълчим. Вървим и пушим. И е есен. Един есенен слънчев лъч влиза в очите ми. Кихам шумно. Усещам, че раменете ми са топли и напечени, а не се радвам. Коя поредна есен си ти, която не ме радва? А най те обичах!
– Ако не бях ти помогнал, с какво щеше да ги пренесеш?
– С автобуса.
От ъгловата градинка до кръстовището ято врабчета политат нагоре – едновременно. От слънцето стават сребърни птички. Повдигам глава. Небето е в светло, светлосиньо, тук-таме само мазнато с топло и спокойно бяло.
- На 53 съм. И кой е вярвал, че ще стигна... до...
Поспира и си повдига евтините, разкривени, слънчеви очила. Уж да ги намести, а май бърше нещо, под тях... и на пресекулки се доизказва: до детска количка.
Боже мили. Този човек изглежда на 70. Нищо не му отговарям, защото виждам, че от всички улици и улички, кръстовища, от всеки ъгъл, тротоар, от всеки вход, от всички страни, отвсякъде се задават хора със същите колички, като нашата. Всички се познават и започват да си говорят. Само си казвам: близо сме.
Пристигаме. Открит двор и между двете дървета опънато дълго въже. И на въжето завързани всички видове стъклени бутилки и буркани. От бира, ракия, джин, коняк, вино, мастика, мента, водка, ром. Стоя и гледам. Малки, големи, кафяви, бели, зелени, с капачки, без капачки, с етикети и без, правилно и неправилно завързани... висят. Мръсни, стари, прашни. Светят в прозрачно. Блестят. Цветовете се преплитат на отпуснатия септемврийски въздух, паяжинките се показват и се получава - чудна, есенна дъга. Става есен. Есен става. Не мислех на какво ми приличат, просто усещах, че се съживяват. И ми говорят, и ми се усмихват есенно, и искат да ме докоснат.
Протягам ръка - 1.44. Мъжът ми се усмихва. Обръща се, готов да трьгне.
– Чакай, не те попитах, как се казваш?... и в ума ми... Строил по цяла България, кофражи правил.
Toй маха с ръка.
– Карай.
Хвана с двете си ръце... детската количка и я подкара. Човекът, построил Бьлгария!
Запяха колелата. Есен е.
Стефка Галева
гр. Сандански
© Стефка Галева Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Толкова силоно, че не ми се иска да коментирам. Адмирации за таланта ти да разказваш!
-
...Да, наистина, кой е вярвал? В кое? - го питам аз. Той ми предлага цигара. Вървим и пушим. И мълчим. Вървим и пушим. И е есен. Един есенен слънчев лъч влиза в очите ми. Кихам шумно. Усещам, че раменете ми са топли и напечени, а не се радвам. Коя поредна есен си ти, която не ме радва? А най те обичах! ...
Бих го пейстнал цялото!!!
Же-сто-ко!!! -
Всеки път ме разчувстваш много.
-
Есен е. А ти пишеш много добре!
-
Наистина си написала един великолепен разказ!
Многопластов...
Поздрави! -
Благодаря ви! Човекът,построил България! Дори не се е прибирал вкъщи. Цели 20 и няколко години. От град на град, от обект на обект. И когато се "прибрал"... децата му, жена му,всички били женени. Ненужен, излишен, гол и бос, без нищо. Пълен срив и стрес,абсолютен житейски удар.Много мислих дали подробно да го опиша. Дали да задам въпроса- Защо не продължи да работиш, като кофражист? После си отговорих. И за себе си. И за него.Изтерзаните ни голи души и заблудените ни умове? Надолу е лесно.И то много. И сам. Поздрави на всички.
-
Хваща за гърлото твоят разказ.ПОЗДРАВЛЕНИЯ!
-
Този разказ ще остане в душата ми ! Както с годините остана "Майчина сълза" на Каралийчев !Това е коментара ми.Анализите ще останат за онези, които не възприемат с душата, а с разума си...
Поздравявам те ! -
Радвам се че се спрях тука. Есен е и сега. Колко много различни есени има по света. И колко близки чувства създават в хората. Малко тъга, малко спомени, малко студ в предусещане на зимата и много размисли за изминалите есени. Поздрави!
-
Хареса ми! И аз уж за малко, но разказът ти ме увлече! Поздравления!
-
хубав е разказа
но малко, не малко а доста ми писна от преекспонирането на тая тема
"Човекът, построил България!"
хубаво, прецакаха ги (ви) но бяхте в разцвета на силите си
а ние се родихме прецакани
и също имаме в биографиите си "истории с колички"
(от личен опит и наблюдения го казвам)
уважавам и разбирам хората от този ... "набор" (родителите ми са това) може би съм и им простил но си има още агресия и обвинение в мен ...особено когато се парадира- "Аз едно време ...в мината, завода, на линията и тн. .. А ти, а вие?"... а че ние сме техен "продукт" ... кои да се сети
в разказът ти това го няма, извинявай
отплеснах се -
казвала ли съм ти, че съм ти фенка?
ако не съм, да си го повторя без бой
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
