Детска количка

Д Е Т С К А       К О Л И Ч К А

Количката  весело  подскача по тротоара, бурканите ми вътре в чувала странно  звънят. Есен е.  Обичам го този сезон. Просто го обичам. Притихнал, спокоен,  ухаещ. Като знак за вечност. Боготворя го.  Защо плача?  Есен е, а аз плача. Количката  и бурканите пеят, аз плача. Слънцето ми се усмихва, усмихва, гали ме, аз мажа сълзите по лицето си... с  длани. Мъжът до мен  бута количката и говори.                       

Поглеждам го.  Един-единствен зьб, отгоре вдясно,  е  побягнал  неестествено навън. И още по-неестествено е пожълтял. Човекът непрекъснато ми говори  и тоя зъб непрекъснато се показва странично. И още по-неестествено  блести  на  обедното, топло, септемврийско слънце. Аз също нямам зъби... усмихвам се.  Есенното слънце е изсушило току-що сълзите ми. Слушам го. „И кой, на ония години, на оная работа, на ония пари е вярвал, че ще стигна до тук. По 500 лева само  аванс съм вземал!”  Отстрани от устата му излиза бяла пяна  и странно  полепва по устните му. Той дори не я облизва. Тя  също блесва  на лицето му  в пълен контраст с неизбръснатото му, почерняло  лице.   

Количката силно скрибуца. Умирам от страх да не се счупи някой буркан. Мъжът  усеща и завива към булеварда. Внимателно  слиза на асфалта. Точно са пуснали светофарите и колите летят една след  друга. Гледат ни. Не, не ме е срам. Не ме е срам, само още ме е страх да не се счупи  някой от бурканите. Бързо смятам: големите по  5 стотинки, малките по 4, най-малките по  3 и 2 стотинки, зависи от капачките им.  Към  лев и петдесет  трябва да взема.       

Защо не усещам, че е есен?  И мъжът до мен е тъжен. И детето ми тръгна на училище, без мен.  Май пак се разплаках.   Опитвам се да гледам дърветата. Не виждам цветовете и паднали листа няма. Помели са ги. Странно. Есен ли е? Слушам те, слушам те. Дори много внимателно те слушам, но все имам чувството, че разказваш почти моя живот. И то в сбит преразказ.  Поглеждаме се едновременно  и с огромна, тягостна  тъга си доразказваме  животите.       

-      Сега къде живееш?   

–     Във  виетнамското общежитие. При едни приятели.  Оставих всичко на жената и децата.                       

Става ми два пъти по-безнадеждно. Чувалът се накланя надолу, бързо го хващам и подпирам хубаво в количката. Боже, умирам от страх и един буркан да не се счупи. Някъде към обяд е, не съм  яла от вчера, завчера, трети или четвърти ден. Само, само по малко хляб. Затова ли есента я няма?  Човекът ме пита нещо. Отзад ни свирят клаксони.  Обьрквам се.                          

- Да се качим на тротоара. Далече е.                                          

- Още един светофар.  И пак продължава да ми разказва.                                          

В далечината  виждам светофара. Придържам бурканите, докато той повдига количката на тротоара. Тя е от тия детските, само без кошчето. На мястото му - пластмасова касетка. Лесно върви, но не сме завързали чувала и внимаваме и двамата. Замирисва ми на есенни хризантеми. Обръщам глава. Търся ги. Винаги съм ги откривала, а сега не. Може би си ги представям само. Както и живота на човека с мен. Работил,  строил, кофражи правил по цяла България... по най- големите и трудни обекти, язовири, заводи, панели, цели блокове.  Ден и нощ,  и пари изкарвал, и кой е вярвал. Да, наистина, кой е вярвал? В кое? - го питам аз. Той ми предлага  цигара. Вървим и пушим. И мълчим. Вървим и пушим. И е есен. Един есенен  слънчев  лъч влиза в очите ми. Кихам шумно. Усещам, че раменете ми са топли  и напечени, а не се радвам. Коя поредна есен си ти, която не ме радва? А най те обичах!                   

– Ако не бях ти помогнал, с какво щеше да ги  пренесеш?    

– С автобуса.             

От ъгловата градинка до кръстовището ято врабчета политат нагоре – едновременно. От слънцето стават  сребърни птички. Повдигам глава. Небето е в светло, светлосиньо, тук-таме само мазнато с топло и спокойно  бяло.         

- На 53 съм. И кой е вярвал, че ще стигна... до...                      

Поспира  и си повдига  евтините, разкривени, слънчеви  очила. Уж да ги намести, а май  бърше  нещо, под тях... и  на пресекулки  се  доизказва:  до детска количка.

Боже мили. Този човек изглежда на 70. Нищо не му отговарям, защото  виждам, че от всички улици и улички, кръстовища, от всеки ъгъл, тротоар,  от всеки  вход, от всички страни, отвсякъде се задават хора  със  същите колички, като нашата. Всички се познават и започват да си говорят.  Само си казвам: близо сме.            

Пристигаме. Открит двор и между двете дървета опънато дълго въже. И на въжето завързани всички видове стъклени  бутилки и буркани. От бира, ракия, джин, коняк, вино, мастика, мента, водка, ром.  Стоя и гледам. Малки, големи, кафяви, бели, зелени, с капачки, без капачки, с етикети и без, правилно и неправилно завързани... висят. Мръсни, стари, прашни. Светят в прозрачно.  Блестят.  Цветовете се  преплитат на отпуснатия септемврийски въздух, паяжинките се  показват и се получава  -  чудна, есенна дъга.   Става есен. Есен става. Не мислех на какво ми приличат, просто усещах, че се съживяват. И ми говорят, и ми се усмихват  есенно, и искат  да ме докоснат.                                   

Протягам  ръка  -  1.44.   Мъжът ми се усмихва. Обръща се, готов да трьгне.       

– Чакай, не те попитах, как се казваш?...   и в ума ми... Строил  по цяла България, кофражи правил.         

Toй маха с ръка.                                                                                                                                              

– Карай.                            

Хвана с двете си ръце... детската количка и я подкара. Човекът,  построил Бьлгария!                                        

Запяха колелата. Есен е.

Стефка Галева

гр. Сандански