Малката Лили винаги си беше мечтала да напише приказка. Желанието й идваше от един много стар спомен, още като е била на годинка. Понякога малките дечица запечатват само миризми или усещания когато са още малки, но други, по-любопитни и умнички, имат цял албум със спомени от бебешките си години.
 Най-яркият спомен на Лили, който се открояваше от останалите в албума, беше този от първият й рожден ден. Майка й и баща й не вярваха, че малката може да помни такова нещо, но не отричаха, че случката е била точно такава. Лили, малко ухилено бебенце, с две млечно-бели зъбчета, се държеше за решетките на кошарката си и се усмихваше на всеки, който мине покрай нея. Да... тя беше засмяно и весело бебе.
 Баби, дядовци, лели, чичовци – всички се бяха събрали на рождения ден на малката Лили. Дори и нейният братовчед, който тогава беше на нейните години и кротичко си гукаше в количката.
 Дядо Иван, който всички толкова много обичаха, вдигна невръстното детенце на ръце и се разтанцуваха из стаята. Тя се разсмя звучно, но тепърва предстоеше най-хубавото.
 Лили се върна обратно в кошарката и родата се насъбра около решетките. Беше време за подаръците! Меченца, куклички с пищни рокли и порцеланови личица, красиви кончета с буйни гриви и панделки... списъкът нямаше край. Момиченцето прегръщаше всеки един подарък и после го захвърляше в далечния край на кошарката, в очакване на следващия.
 Дойде ред на дядо Иван. Той, ухилен до уши, се приближи към кошарката и се провикна:
 - За най-засмяната внучка на света имам най-прекрасния подарък от всички!
 Очичките на Лили светнаха. Макар и да не разбираше какво й говори старецът, тя знаеше, че й е приготвил нещо наистина хубаво.
 Дядото извади от вътрешния джоб на палтото си едно мъничко книжленце и го подаде на момиченцето. Отначало очичките на Лили се напълниха със сълзи, защото книжката не беше с нищо по-впечатляваща от останалите подаръци. Подвързана с ярко-червена кожа и без никакво заглавие, тя изглеждаше скучна. Тя погледна дядо си натъжена.
 - О, дядовото, недей да плачкаш! Това наистина е най-хубавият подарък, който може да съществува! – каза дядо й успокоително, като я извади от кошарката и я прегърна. – Виж сега какво ще ти покажа.
 Той отвори книжката и момиченцето ахна. Илюстрация на огромен замък с развяти байряци на върховете на кулите, от едната му страна се тъмнееше огромна гора, а от другата се ширеше безкрайно поле. По полето тичаха кончета, а в далечния край, при портата на замъка, се беше изправила прекрасна девойка. Фустите на роклята й бяха от чисто злато, цялата беше накичена със скъпоценни камъни, но най-прекрасните сред тях бяха очите й – истински сини диаманти! Плитка черна коса се спускаше нежно до петите й и накрая беше вързана със златна панделка. Лили не можеше да се нагледа на картинката.
 - Ето, виждаш ли, малка Лили – дядото посочи принцесата. – Като пораснеш и ти ще станеш принцеса като нея.
 Тя се ухили доволно и дръпна дядо си за брадата в знак на благодарност.
 Когато момиченцето поотрасна и вече можеше да разбира какво става в света около него, дядо Иван често му четеше от „приказната книжка”, както тя я наричаше. Лили беше много ентусиазирана когато станеше време за четене. Шмугваше се под дебелите завивки на леглото си, сядаше срещу дядо си и кръстосваше ръчички в очакване.
 Много пъти тя съпреживяваше премеждията на рицари, тръгнали да спасяват своята любима, страхуваше се от огнедишащите дракони и се смееше на малките гномчета. Невръстните й години бяха изпълнени с опасните приключения от книжката.
 Един ден, обаче, на гости й дойде братовчед й Антон. Тогава и двамата бяха по на 4 годинки. Докато Лили настояваше да играят на кукли и тропаше с краче срещу момченцето, Антон я погледна подигравателно и се разтърча из стаята, като чупеше всичко, което му се изпречи на пътя. И за нещастие, попадна на книжката с приказки.
 - О, какво е това? – попита момченцето, като с два пръста вдигна книжката са корицата й.
 - Това е моята книжка, дето дядо ми я подари – отговори с готовност Лили.
 Момченцето като че ли това чакаше – то я разкъса ожесточено.
 Лили отвори големи очички и се разплака. Дядо и баба нахлуха в стаята и видяха разкъсаната книжка на пода и Антон, който се криеше зад едно от креслата, с надеждата да не го видят.
 Дядо Иван гушна малката Лили и започна да й говори:
 - Агънце мъничко, недей да плачеш. Книжката може да я няма, но тя ще остане завинаги като един хубав спомен ето тук – и той сочеше малката й руса главичка.
 Лили повече не проговори на Антон... или поне докато не стана отново време за игра!
 Сега, две години след това, Лили беше решила да напише своя книжка с приказки.
По това време вече личеше, че думите на дядо Иван са се сбъднали – шестгодишното момиченце приличаше досущ на принцеса. Русата й косица беше привързана с розови панделки и големите й букли се спускаха на раменете й, а сините й бистри очи попиваха всяка светлинка.
Първото, което трябваше да направи Лили, за да напише книжка с приказки, беше да си купи книжка. И така и стана – един ден майка й беше на пазар и видя едни симпатични малки тефтерчета, които досущ приличаха на старата приказна книжка и купи едно такова на дъщеря си. О, какво щастие беше тогава! Момиченцето подскачаше из цялата къща, прегърнало книжката и се смееше на глас. „Сега единственото, което остава, е да я напълня с приказки!” мислеше си тя.
В продължение на няколко дни Лили рисуваше картинка след картинка в книжката и по този начин разказваше приказките си, всяка по-прекрасна от предната. Когато я завърши, тя беше много горда от себе си.
„Къде да си скрия книжката, че да не й стане нещо?...” чудеше се момиченцето.
В крайна сметка реши да я скрие под дъските на пода в кухнята. „Така никой няма да я намери!”.
Всички се интересуваха да видят приказките на Лили, но тя мълчеше и не казваше къде е скрила писанията си и накрая престанаха да питат.

Минаха много години. Лили порасна, изучи се, стана още по-красива, околкото като беше малка, и се ожени. След време роди и първото си детенце – момиче. Когато то поотрасна, Лили имаше навика често да го води в старата къща на гости на баба и дядо. Там живееше все още и много старият и побелял дядо Иван, който Смъртта не можеше да надвие. Голямо щастие беше, когато Лили с малкото си дете отиваше на гости на старците. Къщата отново се изпълваше със смях и щастие.
При една такава визита, дъщерята на Лили направи неочаквано откритие. Както си тичаше от стая в стая, изведнъж тя чу „пук!” под крачетата си и се обърна – една от дъските в пода на кухнята се беше издънила и отдолу зееше черна, прашна дупка.
- Мамо, мамо, виж какво намерих в кухнята, в дупката! – развика се щастливо малкото детенце, като влетя в стаята, където седяха Лили и старците, цялото прашлясало и мръсно.
- Ама какво си направила?! Погледни се! Все едно съм те държала на рафтчето при старите книги – толкова си прашна!
И тогава Лили погледна какво държеше дъщеря й в ръчичките си – една малка, прашлясала книжка. Виждаше се, че е с червена подвързия. Старците се надигнаха от креслата си, а дядо Иван скокна пъргаво на крака и я попита ентусиазирано:
- Ама да не би това да е твоята приказна книжка?!
- Мисля, че да, дядо! – възкликна вече голямата Лили.
Тя я разлисти – цветовете бяха все така живи, както когато ги беше нарисувала, а картинките бяха по-прекрасни от всякога.
Лили се засмя, след като отгърна и последната страница. Толкова много спомени имаше събрани в тази книжка, която беше писала като малка. И всичките спомени бяха потънали в прах и тъмнина, докато малката й дъщеричка не откри, че под дъските на пода се крие истинско съкровище.