Спомен за един човек
Преди обяд. Основното училище в родния ми град. Голямо междучасие.
Като всеки ден и днес, пред училището, няколко деца го бяхме наобиколили, ядяхме захаросани ябълки и го слушахме какво говори. Той разпалено ни разказваше нещо. Беше нещо смешно, защото ние се заливахме от смях. Като свърши със сериозен глас, (с усмивка на лицето) започна друга история.
- Та значи снощи… - каза той – трябва да е било към полунощ, на тавана на къщата ми, нещо трополеше много силно. Има - няма към петнадесет минути. После спря и всичко утихна. Не знам какво беше. Може котки и мишки да са се гонили, не знам. Аз малко се уплаших. После изведнъж се чу музика, класическа музика. Звучеше „Шутка“ на Бах, по нашему „шега“. Знаете ли кой е Йохан Себастиян Бах? Това е немски композитор от осемнадесети век. Трябва да го слушате. Та както ви разправях на тавана звучеше Бах. Свърши и пак започне. И така цяла нощ, не можах да мигна…А горе нямаме ни пиано, ни грамофон…
- Може да е било призрак – предположи някакво дете.
- И аз си помислих да не би да е призрак, който обича класическа музика…
Ние бяхме малки и му вярвахме. Тогава някакъв възрастен, който също слушаше се намеси:
- Не лъжи децата, Априлчо… измисляш си всичко, преди няколко дена, по телевизията имаше симфоничен концерт… него си гледал.
Априлчо само се засмя и каза:
- Вярно е деца, излъгах ви. Не е хубаво да се лъже…Виж измислиците, въображението, фантазиите, шегите са друго нещо…не може без тях, те правят живота по малко скучен..четете…стремете се към знание. Другата неделя по телевизията ще повтарят класическия концерт.
Звънецът иззвъня и ние се прибрахме в клас.
……………………..
Истината всъщност е, че аз не си спомням точно какво говореше. Спомените ми са мъгляви. Била съм дете, някъде към 8-9 годишно, но помня, че го слушах с отворена уста и с голям интерес.
Правеше и продаваше захарни петлета и захаросани ябълки пред училището. Беше почти на годините на баба ми. Ако беше жив, сега да е минал 85-те. Беше слаб и нисък. Оказа се, че е първи братовчед на дядо ми. Не му знаех името, всички го познаваха и го наричаха Априлчо, може би заради 1-ви Април – денят на хумора и сатирата. Възрастните също го познаваха, градът ни не е много голям.
Наред с измислиците, разказваше и действителни истории. Като млад е играл в цирка, но какво не знам.
По думите на майка ми, той е бил много приятен и добронамерен човек, веселяк и майтапчия. Като дете. Човек с чиста душа. Сладкодумец. Добряк.
Срещах го и извън училище и си говорехме. Станахме приятели. Аз бях слънчево и приказливо дете. Разказвах му моите истории и летях на крилете на въображението. Когато споменах вкъщи, че ми е приятел, баба каза, че сме си уйдисали на акъла. Беше ми приятно и интересно с него. Щастлива бях, че общуваме. Винаги беше усмихнат. Така го помня.
Приятелството ни не трая дълго. Един ден научих, че е починал. Помня, че тъгувах.
…..
В този страшен, забързан и комерсиален свят, ми се иска да познавам повече хора като Априлчо.