Вчера реших да се гримирам. Речено-сторено. Нацапах се така, че никой да не може да ме познае. Всеки трябва да експериментира с външния си вид, за да открие златната среда, в която ще се чувства блажено.
            Направих го съвсем съзнателно. Няма да ви обвиня, ако мислите, че някое болтче от психическата ми система е доста разхлабено. Като разбера, че сте стигнали до това безценно умозаключение, ще се усмихна широко и ще благоволя да обясня. 
Първо си сложих „фалшива усмивка“ – сигурен съм, че я знаете; от онази, която нанася сериозни поражения. Ти я носиш, тя опъва кожата ти и сякаш светът е пламнала плът. Тежеше ми, но въпреки това не се самозалъгвах, че бих могъл да я сваля.
            Наложих и учтивост. Навсякъде мрънкат, че винаги трябва да казваме истината. Да, същинско мрънкане е! Истината сама по себе си представлява един фантом; напукан мираж в пустиня – рядко ще я видиш в реалния ѝ първообраз. Ако светът се базираше изцяло на нея, щяхме да живеем един непоносим живот. Преди неволно да ме осъдите, мислено си дайте сметка за това...
            Нацапах се и с амбиция, ваксинирана против живот в бледото съвремие. Колкото и да се опитваш да поддържаш жизнените ѝ функции, все ще се намери някой злонамерен тип, който да я умъртви с делата си. 
            Каква е същността на вечното чувство за борба? Нима сме създадени просто за да се бунтуваме срещу нещо, което предизвиква отвращение у нас? Защо трябва да се срамуваме от факта, че дадени „личности“ ни отблъскват? 
            Не пропуснах да се възползвам от възможностите, които ми предоставя реалността. Записах се в низкия театър на обезкървените хора. Опитах се да обичам – не можах. Да завържа неопетнено възелче Добро – не успях! Всичко падаше, рушеше се на прахови частици, пищеше като прободен ягуар; гърчеше се, издавайки такива звуци, които душевно могат да те парализират.
            Днешният живот ни тежи, все за проблеми мислим – тъжни сме и ни личи. Крадлив политик, жестоко убийство, изнасилване – дебели семена, покълнали в съзнанието на всяко същество, обитаващо страната на потъпкания морал, по високите етажи на който няма нищо. Младите остаряха. Сбръчкаха се мислите им и придобиха формата на фас, стъпкан на пътя. Чисто човешките взаимоотношения деградираха, опитаха да се регенерират, не успяха и се предадоха на кръвожадните обстоятелства. 
            Светът, пречупен през погледа на дете, е илюзия, за която само ще пишем...