Ако преди две години някой ми беше казал, бих го нарекла луд. Всъщност дори не бих му отговорила – толкова нелепо би ми прозвучало. И как не?  Нали се сещаш за онези хора, които толкова разпалено ти обясняват нещо, че нямаш сила да им покажеш колко е несъстоятелно и просто се усмихваш на  тяхното лекомислие.

А сега какво се оказа? Може би те са били прави, а аз луда? Може би те са ми се усмихвали снизходително, а аз съм била лековерна. Не знам. Може би.

И все пак как да го повярваш? Живял си живот пълен с гадост и разочарования. Никога не си виждал нищо положително. Никога не си имал смелостта да вярваш, че нещо подобно е възможно. А и защо да вярваш? Само ще се разочароваш повече.

И така ден след ден, месец  след месец, година след година. Губиш се. Забравяш се.  И най-страшното – свикваш. А когато свикнеш. Вече е твърде късно. Събуждаш се на двадесет и няколко огорчен, обиден, жлъчен. И колкото и да се опитваш да го прикиреш – то се усеща. Хората го надушват, както акулите усещат капка кръв в безмерната вода. Горчивината винаги си личи. Искаш или не.

И така ден след ден, месец след месец... цял живот? Може би. И защо не? Все пак до тук е било така, кое да те накара да вярваш, че може да се промени?

Но, защото винаги има но, дори и на най-апатичния се полага късче надежда.

Не казвам, че горчивината те убива, не казвам, че те прави по-малко човек. Просто вътрешно те разяжда, дори да не си даваш сметка. Но ти продължаваш да бъдеш нормално човешко създание. Работиш, говориш, смееш се, забавляваш се, ако щеш даже се влюбваш. Просто си скептик.

И така ден след ден, месец след месец.  Цял живот.

И как да го повярвам?! Кажи ми как? Да  дойде някой при мен и да ми каже – “Човече, и ти ще бъдеш щастлив.” Снизходителна усмивка веднага напира в мен.

И така беше ден след ден, месец след месец, цял живот.

Докато един ден не се събудиш под чуждо небе, на чужда земя, сред чужди хора. Всичко е друго, всичко е не твое. Животът те е завъртял така. Просто си попаднал там и ти сам не знаеш как, но си там. Обаче, дори всичко друго да е различно, старият септик в теб си е същия, даже още по-изострен от различната обстановка.

И така. Един ден се събудих  в чуждото. Друга страна, други хора, други звезди, друг въздух. Така го виждах, така се чуствах. Не казвам, че беше зле. Просто беше чуждо.

И аз вървях, гледах, говорих, чуствах, но чуждо.

И как да го повярваш?! Как ?! Там сред другите. Как?! И аз не го вярвах.

Докато една вечер то само не ме накара да го повярвам. Ха! Животът се оказа по-голям мръсник от мен.

Беше вечер. Времето беше спряло. Оставаха ми около девет часа и се махах от чуждото. Улицата беше някак странно притихнала, макар да бе в центъра на града. Как беше минало това време и аз самата не разбирах, но сега ми оставаха девет часа. Цели девет. Просто девет. Само девет.

Бях скрила ръката си в неговата. И мълчах. Вървяхме. Двама чужди хора, по тази чужда улица, в тази чужда страна, в тази чужда вечер, под тези чужди звезди. Двама чужди, намерили своето щастие.

Двама чужди намерили своето щастие.

Своето щастие.

Чуждите устни целуват по-страстно. Чуждите ръце са по-нежни. Чуждите очи са по-искрени.

Чуждата любов е по-моя.

Деветте часа минаха.

Аз съм у дома. Сред свои.

Животът ми е същият като преди онази вечер. Все едно тя никога не се е случвала.

Но, защото винаги има но, тя се случи.

Какво значение има, след като нищо не се е променило?

Промени се.

Сега съм девет часа по-щастлива.