Мильо Велчев
ДЕВЕТ СВЕЩИ ЗА ЖИВИТЕ
Досега не беше се срещал очи в очи с Лудата. Железният му обръч се беше изтърколил в краката и́, но и двамата не гледаха към него. В погледа на Дончо нямаше страх, дори не любопитство, а някакво възхищение и почитание, все едно се беше изправил пред Мара Гидия — сестрата на Крали Марко. Другите момчета се спряха за малко слисани отстрани, па с весели крясъци заудряха с карачки ръждивите бъчвар ски обръчи и босите им крака вдигнаха облачета от прах надолу към Кална.
— Лудо-о-о, Лудо-о-о! — викаха, без да се обръщат. — Къде е Яки-и-и-им?
Лудата се наведе, взе обръча и го подаде на момчето. За първи път я виждаше отблизо. Лицето и́ изпито, сериозно — тя никога не се усмихваше. Очите нито сини, нито зелени — като Дълбокия вир, в който се удави лани дядо Радион. Долната устна — тънка, горната — по-дебела, леко вирната. И двете напукани, тревожно стиснати. Косата — някога руса, сега бяла и невчесана. Повдигна двете си вежди и с надежда запита:
— Да си вижда ...