Деветнадесетият рицар

          Мара Шейх 

       Бурята вилнееше с пълна сила. Вековните дървета огъваха клони  под напора на вятъра. Дъждът се изливаше като из ведро.

       Кити бе вдигнала качулката на черната пелерина, но тя не можеше  напълно да я скрие от проливния дъжд. Вече бе мокра до кости а и черната кобила, която яздеше бе уморена и изплашена. По някога едва я удържаше, като светнеше светкавица и изгърмеше след това и сякаш небето се продънваше.

       Кити скри в пазвата си препоръчителното писмо, за да не се намокри. Пазеше го като очите си, защото това бе единствената  й надежда! След като родителите й починаха , всичко сякаш се срути в нейният свят! Сумата, която оставиха бе твърде малка за да покрие нуждите в замъка. Наложи се да уволни  почти целия персонал, но те останаха до край с нея, докато го продаде и развърне дълговете си. Никой от роднините й тогава не се отзова на молбите й за помощ. А като разбраха за продажбата на замъка започнаха да водят ожесточени спорове . Стигна се дори до бой и предизвикателства за дуели. Та в крайна сметка един от братовчедите й купи замъка на някаква смешна цена! Парите й стигнаха едва да покрие дълговете и останаха да преживее около месец. Накрая разбра, че са я измамили, но вече бе много късно. Кити не знаеше какво да прави! Отиде в манастира и падна на колене пред разпятието.

Дълго плака. Тогава усети леко потупване по рамото. Монахът я повдигна внимателно и й подаде едно писмо-препоръка до владетеля на замъка Боол.

       Потръпна от студ и се сгуши в пелерината. Една светкавица блесна и освети огромния замък на хълма. В тази нощ той изглеждаше призрачен.

-Господи! Няма ли най-сетне да стигна?

     Клоните се огъваха все по-ожесточено. Кобилата й се подчиняваше, но личеше, че е много изплашена! Младата жена я потупваше по врата и я успокояваше. Последен завой и ето, че се видя портата. Вратарят тъкмо поглеждаше на вън през прозорчето, когато на близо падна гръм. От трясъка кобилата се изплаши и вдигна предните си копита. Кити се наклони силно на пред и я застави да ги смъкне.

-Добър вечер. -  вратарят я гледаше изумен и смаян. В такава нощ, жена облечена с тесни панталони - като мъж и с такова спокойствие озаптява изплашен кон! Все още не можеше да обели и дума.

-Идвам с препоръчително писмо при вашия господар. Ще ме пуснете ли? - не спираше да говори тя, а вратарят  я гледаше и още не можеше да проговори.

-Моля ви, господине, мокри сме до кости и гладни...

-Ама... разбира се... - поокопити се той - влизайте, влизайте... - отвори вратата широко и Кити сръга кобилата в хълбоците. Животното се подчини на командата и премина през отворената врата.

-Коняр! - извика вратарят, докато затваряше портите. Дотича едно слабичко момче, все още сънено. Кити скочи от седлото, хвърли поводите в ръцете му и метна дисагите си на рамо.

-Благодаря ви!

Вратарят я настигна.

-Ей там, при онази врата ще намерите иконома. Той ще ви помогне, госпожице.

-Благодаря още веднъж

-Няма за какво! - тя се отдалечи - Каква жена! - мислеше си той - Необикновена! Точно такава му трябва на господаря, за да забрави миналото и да живее отново! - старият човек поклати глава при неприятния спомен и влезе в стаичката до вратата.

      Кити видя светлината през прозореца и надникна вътре. Кухнята бе добре подредена. На масата седяха мъж и жена.

-Господарят днес пак хапна малко! До пуйката почти не се е докосвал! Какво ще правим, Херберт, вече не зная какво да готвя!?

-Аз пък не зная как да разговарям с него... Та той седи в стола и гледа навън! Отговаря само с ДА и НЕ и, ако е необходимо, издава заповеди... Няма живот! Откакто се случи нещастието с господарката и сина им,  все едно, че не живее! Не зная и аз как да му  помогна...

    Кити почука. Двамата вдигнаха изненадани глави. Херберт стана и отвори вратата.

-Добър вечер.

-Добър вечер, млада ... - огледа я  от глава до пети - госпожице. С какво мога да ви бъда полезен? Влезте, влезте.

-Ами... - тя бръкна в пазвата си и извади  писмото. - това е препоръчително писмо до вашия господар. Моля да ме приеме на работа.

-Седнете, мила, седнете. Ето тук, до огъня, да се стоплите. Махнете тази мокра пелерина. - готвачката я подкани.

-Мога ли да отворя писмото? - попита иконома.

-Не, Херберт, това ще сторя аз! - те се обърнаха - на прага на другата врата се бе облегнал граф Уилямс. Той гледаше момичето втренчено. - Видях ви като влязохте и ми стана любопитно. Честно казано, по тези земи рядко се намира толкова смела жена! В бурята и на кон!

-Кобила, господине. Милейди е неразделна частица от мен и е невероятно животно.

   Той я изгледа отново. Очите му - светли и сини - я гледаха със смесица от чувства. Но само те! Лицето му оставаше каменно. Някак си от осанката му лъхаше студенина. Бе висок. Широката бяла риза падаше страхотно на раменете му и му отиваше. Тесните панталони очертаваха здравите му и стройни крака.

-Гертруд, моля те, заведи гостенката във всекидневната. Донеси й нещо за вечеря а за мен само чаша вино. - той се обърна и навлезе във вътрешността на замъка.

-Ела, мила, ще ти покажа къде се намира всекидневната.

Те излязоха от кухнята и тръгнаха по дълъг коридор. Завиха надясно и навлязоха в друг, с много стаи от едната страна. Спряха пред едната.

-Тук е. Влез, влез, седни до камината, а аз ей сегичка ще ти донеса да хапнеш.

Кити се запъти към фотьойлите до камината и пристъпи по-близо до огъня.

-Сигурно сте премръзнала от този дъжд, госпожице Катрин фон Диберг. -  тя се стресна.

-Не очаквах да ви видя тук! - каза смутено.

-Надявам се, че не съм ви изплашил?!

-Стреснахте ме, граф Уилямс!

-Съжалявам, не исках да ви плаша. Седнете да се постоплите. Сигурно сте премръзнала.

Тя поразрови горящите цепеници и огънят се засили. Седна в другия фотьойл.

-Пътуването ми бе дълго и уморително. А и дъждът ме измокри. Но не е фатално, ще се стопля.

-Тук в писмото пише, че можете да готвите и  да вършите домакинска работа. Пише също, че  конете са страстта ви... Можете да четете и пишете на английски, немски и латински... свирите на пиано...

Гертруд влезе с голям поднос и сервира вечерята в  единият край на масата.

-Ето, мила, сега си хапни. Ако имаш нужда от още нещо, само кажи.

-Не, благодаря.

-Гертруд, приготви, моля те, една от стаите за гости горе за госпожица Фон Диберг. - старата готвачка кимна с глава и излезе.

-Заповядайте, бъдете моя гостенка тази вечер.

    Кити седна и започна да се храни. Графът й наля чаша вино, наля и на себе си и седна на челото на масата - достатъчно далеч, за да може да я наблюдава. Зад гърба му камината гореше и светлината от нея се сливаше нежно със светлината от свещите и се разпръскваше из цялата стая. Бурята все още вилнееше навън.

-За запознанството ни! - той вдигна чаша за наздравица. Катрин вдигна своята в знак на отговор - Нахранете се до насита. Не искам да ви притеснявам. От утре ще се грижите за храната ми и ще помагате на Гертруд в кухнята.

-Благодаря ви, графе. - тя сведе глава и продължи да се храни. Той я наблюдаваше  а мислите му течаха толкова бързо! - Каква жена!  Не е  облечена като другите, язди като мъж... в такава буря... - в мислите му изведнъж изникна образа на една друга жена... Красивите й руси коси бяха прибрани в стегнат кок и мрежичката отгоре блестеше на светлината на камината. Тя се усмихваше и го галеше с толкова любов по лицето... Покрай тях дотича едно момченце и се хвърли в прегръдките му... - Тате... - мъничките ръчички се увиха около врата му.... Веднага след  това  в съзнанието му изникна друга картина: Нощ. Каретата се движеше с бясна скорост по неравния път в гората. След нея неистово препускаха разбойниците. Единият от тях успя да се метне на капрата и да наръга смъртоносно  водача. Отби в страни и спря каретата. Какво можеше да направи тогава той? Бе сам!!! Извади сабята си и започна да защитава  жена си и невръстния си син! Но го прободоха в рамото. Тогава издърпаха жената за косите. Детето пищеше в ръцете на един от тях! Той продължаваше да брани семейството си, но го пронизаха в хълбока и започна много да кърви. Падайки на земята, видя как забиват нож в гърдите на  сина му! Господи! А жена му пищеше... четирима се бяха нахвърлили отгоре й... Той стана с мъка и уби единия.  Преди да загуби съзнание, видя как  съпругата му издърпа сабята на единия и сама се наниза на нея... тогава загуби съзнание и припадна... ДА БЕ УМРЯЛ  тогава!!!

                Бе затворил очи и не усещаше болката в ръката си. Кръвта капеше по масата. От счупената чаша стъклата се бяха посипали на всякъде. Кити бе скочила от стола и се бе доближила до него.

-Графе! Графе!... Графе! - изкрещя насреща му. Той бавно отвори очи. Погледна загриженото й лице и чак тогава усети болката в ръката си.

-Господи! Добре ли сте? Сигурно много сте се нарязали!? - той отново погледна ръката си и бавно отвори пръсти. Останалите стъкла се посипаха по масата.

-Може ли да погледна? - остави се  на грижите й.  Отпусна глава върху облегалката на стола и  затвори очи. Тя внимателно извади стъклата от дланта и извика Гертруд. Възрастната жена дотича и се хвана за главата уплашено.

-Какво се е случило?

-Донесете превръзки бързо. Ще трябва да спрем кръвта. Побързайте, де! -старата жена подскочи и на бегом донесе всичко необходимо. Кити почисти раната и направи превръзката. Погледите им се срещнаха. Тя питаше ”защо?”, но той не искаше да усещат слабостта му и очите му останаха безизразни. Тя сведе очи и завърза края. Реши, че е приключила с вечерята. Не искаше да остава там. Този мъж я притесняваше. Караше я да се чувства някак странно.

-Мога ли да видя стаята си? - той само вдигна пръстите на другата си ръка, която бе подпрял небрежно на масата. Дори не отвори очи.

-Гертруд, моля, заведете ме.

-Последвай ме, мила. Сега си почини, а утре ще ти кажа какво ще правиш.