Преди време, когато аз бях тийнейджър си викахме "лъвче", сега си викат "мен", може би за да се подчертае, че събеседникът е мъж... В този педерастки свят подчертаването на сексуалната ориентация е задължително, защото всичко може да се случи изневиделица. Момичетата пък масово използват " братле ", както и нечовешкото "човек". Доста често можеш да чуеш жена да казва следното на друга жена: "Човече, ти си нечовек". Английските думи, като турски гастарбайтери в Германия, се настаняват завинаги в редиците на новият български изказ. Красивото " Дееба " се замени с " Фак " или " шит", неподправеното " абе заеби " с " невар майнд ", а пък "между другото" отстъпи на " байдауей "...Това не е нещо необичайно. Във филма на Стенли Кубрик " Портокал с часовников механизъм ", героите – англичани, говорейки си вмятат руски думи " харашо ", " девачка "... Променя се българският език. В големите градове всеки си донася простотията от там, от където идва и предлагането на лафове е в неограничени количества. Натоварили речниковите си дисаги с градски жаргон, прииждащите от провинцията го занасят обратно на село с първото посещение в родният край, където комините пушат кротичко, стелейки миризма на кюмюр и сажди. В родният им край обаче положението е друго. Когато натурализираният вече гражданин влезе в кръчмата да пусне в обръщение новите думи които е научил, като шамар го посреща родното:" Къде са губиш ба уй сплйескан?" и той тутакси минава в режим на фабрични настройки. Това е нормално, както е нормално поведението на две кучета, които си душат гъзовете за да се опознаят. Имах учителка, която беше от трънските села и често обичаше да разказва историята за автобуса за Трън, разказваше я на всеки клас :
  – Понеже ученици, аз съм от едно трънско село – започваше своят разказ тя – искам да ви разкажа кое е нещото което ми прави особено голямо впечатление, когато си пътувам на там. Всички вие знаете, че трънският край е известен с неговия особен диалект. Много е трудно да разбереш какво си говорят трънчани. Ще ви дам пример: Кика яя кльощаво клисе, което ще рече: Кирил язди кльощав кон. Нюри ко кьоран на мотку, се превежда като: дреме като бухал на клон. Он клендза по п*тето, се казва, когато някой куцука по пътя...
   В класната стая винаги избухваше неистов смях на последният пример, но тя се забавляваше с нас от сърце и продължаваше своят разказ:
  – Та когато си пътувам, автобусът винаги е пълен, защото аз пътувам обикновено в събота или петък вечер и доста хора отиват по родните си места в края на седмицата. Почти всички се познаваме, пътуваме от години. Израснали сме заедно. Повечето от нас работят в София – кой лекар, кой учител... Когато тръгваме от София всички говорят на чист, правилен български език. Хората са интелигентни все пак – повечето. Когато наближим обаче, нещата се променят изведнъж. Всеки път, когато минем през Кошински мост, изведнъж всички неволно преминават на родният диалект... Много пъти. Всеки път... Ето това ученици се нарича ПСИХОЛОГИЯ... Няма по-мило място от родното, запомнете го и където и да се намирате няма да се чувствате така, както ще се чувствате в родният край. – тя се разплакваше, а звънецът удряше разбивайки тишината с режещият си метален звук.