Седнахме с Любовта да проведем един диалог и да се разберем най-накрая - коя от нас е правата. Започнах аз:
- Добре, Любов, кажи ми защо винаги трябва да правиш нещата толкова сложни?
- Ами аз съм затова – учуди се тя.
- Ама как така. Искаш да ми кажеш, че се гордееш с това, което правиш с хората и сърцата им ли – запитах я подкупващо аз.
- Ами не точно – започна тя – просто вие хората сте странни същества. Не можете да донесете адреналина в живота си. После пък не знаете какво искате, а ако пък случайно разберете, тогава не знаете как да си го вземете.
- Но за това си виновна ти – ядосах се малко аз. – Ти си тази, която обърква мислите ни. Ти си тази, която слагаш чувствата в сърцата ни.
- Добре де, - заспори тя – та нали в това е същността на всичко. В чувствата. Вие искате да се обичате, не ви ли харесва? Не е ли хубаво да мислиш постоянно за даден човек и да искаш да е до теб, просто да те прегърне и да знаеш, че не си сам на този свят?
- Да, искаме, но искаме той да изпитва същото. А не аз да го искам, а той в същото време да иска друга и аз да започвам да се чудя какво не ми е наред, че той е с нея.
- Не си права. Няма да има тръпка, ако не се случва нещо във вашите отношения.
- Ама аз искам тръпка от рода „Отидохме на екскурзия и си прекарахме страхотно”, а не тръпка от рода „Аз сега стоя и гледам поредния сълзлив филм и защо ли пак плача за него, докато той е някъде с нея и сигурно изобщо не се сеща за мен”!!! Не мислиш ли, че съм права!?
- Не, не мисля. За да стигнете до първия вид тръпка трябва да минете през втория. Така нещата ще ви се усладят повече, когато всичко се нареди.
  В този момент аз вече и се ядосах, защото за мен тя говореше пълни глупости и не съзнаваше този факт. За мен не е нормално да искам да се мъча за да получа нещо красиво. Затова започнах да и задавам доста по-провокиращи и доста конкретизирани въпроси. 
- Добре, Любов. Защо тогава някой път не се получава? Защо караш хората да си мислят един за друг, а в същото време нещата накрая са плачевни и те са тъжни? Обясни ми това.
- Когато ти мислиш за някого – започна тя – аз трябва да го накарам да мисли и той за теб. Но когато ти не ми помагаш, аз не мога да го накарам насила. Не може всеки да те харесва. Трябва да има и хора, които не те харесват. Така е устроен света и така ще бъде винаги, независимо дали ти харесва или не.
- Ама в това няма логика. Нали целта е хората да са щастливи, защо ни е да изпитваме болка? Особено болката от теб, защото повярвай ми, тя много боли.
- Болката ви помага да усетите щастието – усмихна се Любовта. – Болката ви прави по-силни и по-уверени в себе си. Когато не се е получило на едно място вие тъжите месец, два, пет и после мислите ви се насочват към друг човек. Но тогава вече вие имате едно наум, защо нещата с предишния са се развалили и внимавате. Така постепенно се изграждате и накрая можете да ме усетите истински и за дълго.
- Любов, не те разбирам. Не разбирам ситуациите, в които поставяш хората. На мен не ми харесват ситуациите, в които си поставяла мен.
- Кажи ми една – усмихна се тя – и аз ще ти кажа защо е такава.
В този момент вече не знаех какво да ú кажа. Все пак това, което чувствах си беше лично мое и аз наистина не исках да го споделям с виновницата за това,а с някоя приятелка на по кафе и кола в близкото заведение. Само дето е толкова оплетено, че реших, че искам отговорите от директния причинител на вредата. Затова обясних следната ситуация, в която се намирах и за която не намирах изход.
- Добре, Любов, ще ти кажа. Макар, че ти знаеш много добре за какво става дума. Аз харесвам едно момче. И ти много добре знаеш това. Но той иска друга. Казва ми, че не иска да го забравям, казва, че ме харесва, но е с другата. Кажи, защо?
- Момиче, той е казал, че те харесва. Вярно, с друга е, но и ти си в мислите му. Докато си там няма страшно и винаги имаш шанс.
- Но докога ще продължава това? – почти проплаках аз.
- Не разбирам въпроса ти – погледа ме тя.
- Кажи ми, Любов – втренчих се в нея аз – какви са шансовете ми. Ти знаеш какво е между тях. Кажи дали има смисъл да го чакам.
- А ти – погледна ме тя – ти харесваш ли го?
- Знаеш, че е много повече от това – казах аз и избърсах първата сълза.
- Не мога да ти кажа дали нещата между тях ще се получат. Не мога и да ти кажа доколко те двамата се харесват. Не мога да ти кажа нищо. Но мога да ти кажа само едно. Не се отказвай. Щом е толкова важно за теб и щом влагаш толкова много на този човек, значи си заслужава и не трябва да се отказваш.
- Любов, ама то боли. Не мога да спра да мисля за него, но само като си го представя в обятията на другата и очите ми се пълнят – подсмъркнах аз – ето и сега – казах и изтрих поредната сълза.
- Не бива да плачеш, момиче – скара ми се тя. – Защо плачеш? Защото сега не е при теб ли? Или просто защото има друго момиче, което той харесва повече и с което иска да е повече?
- Ами и заради двете неща – виновно я погледнах аз.
- А ако нещата между вас се получат, но на по-късен етап – попита тя – ако някой ден той неистово иска теб, не нея? Тогава какво ще сториш?
- Аз го искам сега, искам сега да е с мен. Сигурно след време пак ще го искам, но просто не искам да губя време. А знам колко щастлив ще бъде. Знам какво мога да му дам. Само че той не го иска и от това ме боли. Някой ден, Любов, аз може би вече ще мисля за друг. Когато мисля за него, а той не отвръща на чувствата ми, просто не мога вечно да мисля за него. Не е честно. Той завладя сърцето ми, а после ме остави. Трябва и друг да има шанс. Не може да е вечно той. Не си ли съгласна?
- Съгласна съм естествено – кимна тя – само че не се отказвай преди да си дала всичко, което можеш за да си с него. За мен трябва да се бориш, не ме приемай за даденост, защото аз така умирам. Но ако наистина мислиш така те поздравявам и те съветвам да го забравиш. А ако той някой ден разбере грешката си, защото аз знам какво е в сърцето ти и знам, че той изпуска много, но ако той го разбере някой ден – тогава може и да ти помогна повече. Но засега май е най – добре просто да го забравиш колкото и да не искаш. Това е моят съвет.
- Май си права – съгласих се аз.
Ето в този момент спрях да мисля за теб. И в този момент избърсах последната сълза. И точно тогава спрях да те искам. Просто, защото ти не ме заслужаваш. Щом не можеш да оцениш породената от теб любов.
Сбогом.