27.03.2008 г., 17:02 ч.
Диалог с Писателката
2 мин за четене
Седях излегнат на едно тапицирано канапе в дома на Писателката. Много удобно канапе, всеки път, когато й ходя на гости, се излягам на него. Подреждах зелени квадрати в кръг. Бях меланхоличен, тъжен дори. Изгубих една от любовите си. Вярно че имам шест други, но с тази си отиде едно късче от сърцето ми, което ще ми липсва винаги или поне в следващите няколко години, помислих си. Много обичах това момиче. Докато потъвах все по-дълбоко в меланхолията си, Писателката влезе в стаята и седна на едно друго канапе вляво от мен. Не ми донесе мляко с джинджифил и канела, не ми даде шоколад. Писателката не правеше така, тя успокояваше с истории, освен това много обичаше Изгубената ми любов и вътрешно ме обвиняваше, че съм я оставил да си отиде. Не ми го каза, разбира се. Писателката не правеше така. Тя разказваше написаните си истории:
Вчера отишла в едно кафене. Липсвало й вдъхновение, но много й се пишело. Решила, че в кафенето ще се вдъхнови. Седнала на една малка маса, но не в ъгъла, Писателката не си пада по тези клишета. Весела двойка, скарана двойка, приятели, приятелки. Никой не я вдъхновил. Огледала се отново и видяла самотно момиче на масата вдясно от нея. Момичето седяло и чакало, чакало, чакало. Писателката тъкмо смятала да отмести погледа си и момичето извадило телефон, набрало номер. Писателката изключила звука - тя не мисли, че е културно да се подслушват хорски разговори. Когато приключило с разговора, момичето въздъхнало. Писателката също, ето ти поредната нещастна любов, помислила си. Загледала отново другите хора, но чула как някой вдясно от нея става и решила да последва момичето. То вървяло бавно, тя очаквала, че ще се разплаче. Момичето влязло в някакъв блок и след половин час излязло с малък кашон в ръце. Писателката отново я последвала. Момичето отишло на плажа и като оставило кашона настрани, започнало да рови дупка в пясъка. Писателката се оживила, решила, че ще стане свидетел на ритуално погребение на скъп домашен любимец. Случка, с която да развлича меланхоличните си приятели идните дни - в този момент си спечелих крива усмивка. Момичето извадило куп листи, изписани красиво - Писателката винаги забелязва подробностите, дори и скрита зад храст - и ги пъхнало в дупката. После ги запалила, духало вятър. Момичето извадило и няколко снимки - тях също пъхнало в дупката. Задушлив дим се вдигнал от дупката и по капризна случайност вятърът го понесъл точно към храста, зад който се криела Писателката. Последната за кратко изоставила обичайния си цинизъм, си припомняла една своя нещастна любов. Учудено вдигнах вежди. Писателката се закашляла и излязла иззад храста, момичето било приклекнало до огъня, който вече гаснел, и топлило ръцете си. То направило знак на Писателката да се приближи. Тя също приклекнала и заплакала, а момичето, което седяло до нея, се усмихнало. Не я прегърнала. Двете просто споделили чувствата си. Нещо ме присви и аз,сърдит, хвърлих една книга по Писателката:
- Не можа ли да измислиш нещо по-весело? - а тя ме погледна с очите на Изгубената ми любов и не отговори.
Вчера отишла в едно кафене. Липсвало й вдъхновение, но много й се пишело. Решила, че в кафенето ще се вдъхнови. Седнала на една малка маса, но не в ъгъла, Писателката не си пада по тези клишета. Весела двойка, скарана двойка, приятели, приятелки. Никой не я вдъхновил. Огледала се отново и видяла самотно момиче на масата вдясно от нея. Момичето седяло и чакало, чакало, чакало. Писателката тъкмо смятала да отмести погледа си и момичето извадило телефон, набрало номер. Писателката изключила звука - тя не мисли, че е културно да се подслушват хорски разговори. Когато приключило с разговора, момичето въздъхнало. Писателката също, ето ти поредната нещастна любов, помислила си. Загледала отново другите хора, но чула как някой вдясно от нея става и решила да последва момичето. То вървяло бавно, тя очаквала, че ще се разплаче. Момичето влязло в някакъв блок и след половин час излязло с малък кашон в ръце. Писателката отново я последвала. Момичето отишло на плажа и като оставило кашона настрани, започнало да рови дупка в пясъка. Писателката се оживила, решила, че ще стане свидетел на ритуално погребение на скъп домашен любимец. Случка, с която да развлича меланхоличните си приятели идните дни - в този момент си спечелих крива усмивка. Момичето извадило куп листи, изписани красиво - Писателката винаги забелязва подробностите, дори и скрита зад храст - и ги пъхнало в дупката. После ги запалила, духало вятър. Момичето извадило и няколко снимки - тях също пъхнало в дупката. Задушлив дим се вдигнал от дупката и по капризна случайност вятърът го понесъл точно към храста, зад който се криела Писателката. Последната за кратко изоставила обичайния си цинизъм, си припомняла една своя нещастна любов. Учудено вдигнах вежди. Писателката се закашляла и излязла иззад храста, момичето било приклекнало до огъня, който вече гаснел, и топлило ръцете си. То направило знак на Писателката да се приближи. Тя също приклекнала и заплакала, а момичето, което седяло до нея, се усмихнало. Не я прегърнала. Двете просто споделили чувствата си. Нещо ме присви и аз,сърдит, хвърлих една книга по Писателката:
- Не можа ли да измислиш нещо по-весело? - а тя ме погледна с очите на Изгубената ми любов и не отговори.
© Ани Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
-
хареса ми ... отправям се към другите части
"Писателката винаги забелязва подробностите, дори и скрита зад храст -"
в тоя ред на мисли ... хората не знаят не осъзнават как се излагат, колко са красиви в тъгата си , вдъхновяващи или противни в любовта си ... и си пръдължават да си си просто хора ...някъде навсякъде ... а аз съм си забил слушалките на хендсфрито слушам си ... Дорс примерно ... и се подхилквам ... пишейки наум следващият си разказ... лицемерие ли е това
и друго ме подсети ... закъснях за работа един път
тръгнах по следите на един клошар който беше помъкнал едно плюшене мече ... нанякъде
-
Е,добре де,ама как след подобен коментар да не напиша коментар като предишния ми.Да го кажем по друг начин,страшно се радвам,че разказите ми ти харесват.Благодаря и за отбелязката,ще се постарая да избегна това объркване в новите си неща.Идеите ми според мен не е правилно да се сравняват с твоите,защото пишем на различни тематики, и няма как да бъдат сравнени правилно.Аз пък с най-голямо удоволствие ти чета разказите и ги намирам за изключително оригинални,така че сюрреализъм for the win!И така,ще се четем значи.
-
Надявам се да ни срещнеш и то искрено!!! Ама ще те помоля да не оставяш подобни коментари. Виж, аз обожавам всичките ти разкази, просто не съм по коментарите. Правиш една единствена грешка всеки път обаче.При диалозите не успяваш да разграничиш репликите на героите и настъпва един момент в който читателят се чуди "това кой точно го каза". Аз лично го избягвам с ; и , но пък стилът ми е друг.Мисля, че си изключително талантлива и идеите ти са далеч по-добри от моите.Прекалено съм залутан в необятните дебри на сюреализма. На мен, обаче, ми харесва. Това, което ме радва е, че на съм сам!!!
-
Теодора, благодаря ти много.Честно казано това беше един експеримент и се радвам,че ти е харесало.
Воркосиган,не знаеш какво значи подобен коментар от човек като теб. Благодаря ти много.Скоро може пак да ви срещна с Писателката
-
Добра идея и страхотно изпълнение. Браво и от мен!!! Краят е велик.
-
Беше ми много интересно по време на прочита и осбено накрая!Браво!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
Веднъж, когато бях попаднала в задръстване, видях един клошар с малко дете бъркаше в една кофа за боклук. Извади някаква играчка и я подаде на детето - "Заповядай, детето ми". Беше толкова шокиращо, че направо не можах да повярвам. Не в лошия смисъл, разбира се.