1.05.2011 г., 12:55 ч.

Дилемата - 7 

  Проза » Повести и романи
1002 0 5
10 мин за четене

Горкият ми шеф! Ако знаеше защо новият главен мениджър изпитва такова любопитство как върви точно неговият офис, сигурно веднага щеше да ме премести в някой друг. Само че той не знаеше, а само съскаше високо и ядно:

- Какво бе, мамка му, иска тоя дългият? Нали беше тука миналата седмица? Всяка седмица ли ще ми каца тука? Що не се разходи по другите градове? От цяла България баш тука ли намери да повтори?

Тия тиради ми се забиваха като игли в ушите, откакто бяхме разбрали, че Жоро ще идва отново в петък. Имах чувството, че Калин още малко и ще ме посочи с пръст, толкова зле ми ставаше от постоянното му дуднене.

Естествено, че знаех причината за повторното Жорово посещение – моето мълчание. Той се бе опитал да говори с мен още на сутринта, преди да тръгне за Варна. Но аз само стисках устни. Магията на нощта беше изчезнала. Всъщност не беше изчезнала, а се беше наслоила по мене, по кожата ми, по косата ми, по дрехите ми, а най-много в мисълта ми. Не можех да я изтрия, да се освободя от нея, а пък прекрасно разбирах, че тази нощ направих голяма грешка и смътно долавях, че последствията от нея няма да ми се разминат. Не исках да слушам Жоровите думи, че всичко ще е наред и няма за какво да се тревожа. Нищо нямаше да е наред и аз го знаех. Знаех, че бърза, чух го да казва по телефона, че след два часа ще бъде там. Ако искаше да стигне навреме трябваше да тръгне веднага. Този срок ме устройваше. Толкова можех да се сдържам. За по-дълго време не бях сигурна. Жоро беше събрал багажа си по някое време през нощта и когато ме събуди беше готов за тръгване.

- Ще ти се обадя довечера – каза ми, след като ме целуна по челото и после колебливо, но силно притисна устни в моите. После изстена хрипливо: - Трябва да тръгвам, а не искам...

Сигурно очакваше да му отговоря нещо, но аз не можех. Челюстта ми беше скована от усилието да не се разплача. Стисках завивката с ръце и се молех само да тръгне по-бързо и да не види сълзите ми. Наистина бързаше и нямаше никакво време, затова вече на вратата, отново ми каза:

- Ще ти се обадя.

Вратата хлопна. Тъкмо навреме. Завих се през глава и оставих сълзите да текат. Щях да закъснея за работа, но вече от нищо не ми пукаше. „Глупачка! И сега какво? По-добре ли си след тази нощ? Беше ти хубаво, нали? Да, беше повече от хубаво. Беше невъобразимо повече от хубаво. Беше неповторимо. Да, точно неповторимо. Защото никога няма да се повтори отново. Хайде, миличка, бъди умна и забрави за тази нощ!

Жоро ми звънна още след обяд. Подскачах всеки път, щом телефонът в джоба ми зазвънеше, но сега щях да изтърва слушалката, толкова силно трепереха ръцете ми. Знаех, че няма да се обадя. Просто не можех. Взирах се известно време в дисплея преди да изключа разговора. След пет минути Жоро отново звънна. Явно, някъде по това време е изпитал съмнение, че нарочно го изключвам, но все пак ми звънна и вечерта. Този път го оставих да звъни и като престана просто си изключих телефона. Сутринта получих известия за няколко пропуснати обаждания и две съобщения от него. „Моля те, обади ми се!” пишеше в едното. Другото, изпратено около два през нощта, съдържаше цяла тирада, която направо чувах с гласа на Жоро, защото всички тия неща ние ги говорихме преди да... „Ние сме големи хора, моля те, обади се!”. Да му се обадя? Не можех. Не можех да чуя гласа му след като цяла нощ беше шепнал в ухото ми, че е влюбен и ме желае. Да му кажа нещо? Не можех. Бях говорила достатъчно, когато ръцете и устните му ме галеха и целуваха. Те, ръцете и устните му, бяха способни да изтръгнат от мен каквито думи искат. И всичко щеше да бъде истина. Далеч от тях, все още имах сили да мълча. Затова мълчах.

След разговора с Лина някак преглътнах факта, че не съм издържала на изкушението. Трудно, но все пак успявах сутрин да се погледна в огледалото. „Какво пък толкова? Все едно, че съм правила секс с някой случаен мъж! Просто секс за една нощ!” – нахакано си казвах. Цялата ми напереност изчезваше в мига, в който телефонът ми звъннеше. Не, не че Жоро ми звънеше непрекъснато. Не, след като не вдигах и на следващия ден, той спря да звъни, но аз все настръхвах. Това ме изнерви много, защото телефонът е продължение на ръката ми и непрекъснато работя с него. Можех ли да го изтървам всеки път щом го чуя? Трябваше да се взема в ръце. Трябваше, само че как да го направя?

В началото на следващата седмица, след безкрайните събота и неделя, отидох на работа с наивното самочувствие, че в общи линии съм успяла да преодолея... хм, нещата. Избягвах да конкретизирам усещанията си, защото това автоматично накланяше плоскостта, по която трябваше да мина, а не да се изпързалям. Даа, „нещата” бяха преодоляни...до вторник след обяд, когато стана ясно, че главният мениджър отново ще посети офиса ни. Отново избухна паника. Предишния път бях част от цялото – тръпнех в нервно очакване, но сега... сега се чувствах в пъти по-зле. Аз бях причината за притесненията на всички и факта, че не го знаеха, ни най-малко не ме успокояваше. В сряда вечер вече бях толкова изнервена и напрегната, че ръцете ми трепереха и не можех да чуя нито една дума от това, което Лина ми говореше. Стреснах се когато една чаша падна с трясък на пода на заведението, където приятелката ми ме беше завела. Огледах се без да разбирам какво става. Гледах как едно момче събира стъклата и чух Лина, която каза на притичалия сервитьор:

- Да, да, сложете я в сметката.

После ме погледна внимателно с гримираните си очи:

- Трябва ли да счупя още нещо, за да се съвземеш най-после?

- Да не би нарочно да си я счупила? – опитах се да се пошегувам с някакви жалки остатъци от остроумие.

- Разбира се, че я счупих нарочно – нещо в гласа ù ме накара да я погледна по-внимателно. Това сякаш не беше онази Лина, която познавах. Звучеше твърдо и решително. Какво ли ми бе говорила досега?

- Ани, докога мислиш да я караш така?

- Какво имаш предвид?

- Ани, ти не си на себе си. Това разбираш ли го? – тя все още говореше бавно и спокойно, но усещах как всеки момент ще започна да възклицава и ще заприлича на Лина, която преди една седмица ме караше да се гримирам. „Да я подразня ли?” мерна се набързо прелетяла мисъл. Само мисъл, защото нямах сили за нищо. И изведнъж усетих, че Лина наистина е права. Не бях на себе си. Или по-точно исках да бъда, но вече не знаех коя съм. На кое „себе си” да бъда – на това, което ходи на работа и има принципи или на това, което е влюбено в шефа си? Мълчанието ми разтревожи Лина:

- Ани! Така не може да продължава повече! Трябва да направиш нещо.

- И какво предлагаш? – уморено питам.

- Не знам. Обади му се, говори с него! Разберете се! В края на краищата сте големи хора!

„Големи хора” – това ме кара да потръпвам. Какво като сме големи хора? И големите хора изпитват страх и не знаят какво да правят.

- Не мога.

Лина трепва.

- Защо? Защо не можеш? – гласът ù постепенно загубва онова неприсъщо за нея спокойствие и тя заприличва все повече на себе си – Ако на твоето място седеше някоя друга, бих ù казала: „А така! Кажи „майна му” и разкарай този мъж от живота си!”. Знаеш, че не смятам такива връзки за правилни. Нали съм ти казвала оня лаф: където си вадиш хляба, не си...

- Лина!

- Добре, добре! Знам, че не обичаш циничните приказки...

- Добре, какво искаш да кажеш – прекъсвам я аз.

- Че ако ти беше различна, ако не беше Ана-Мария, която има морал и съвест, щях да ти дам съвет да го разкараш. И с морала и съвестта ти пак щях да ти дам същия съвет, ако не виждах, че ти си БОЛНА.

Без да искам, се засмях:

- Болна?! Мислиш, че съм болна?

- Да, мисля го.

Наистина беше странна днес.

- И от какво, доктор Халаджова?

Лина  ме поглежда над ръба на чашата си, после внимателно я слага върху хартиената подложка и казва отчетливо:

- От любов.

Постепенно преставам да я виждам ясно, после по лицето ми потичат щипещи солени вадички и се налага да бръкна в чантата си за кърпички. Лина изчаква да се избърша:

- Ани, ти самата знаеш ли какво искаш?

- Не -  тихо казвам – Всъщност, зная, но не мога да имам това, което искам.

- Което е...?

- Което е невъзможно – избягвам прекия отговор.

- Точно това се опитвам да ти кажа. Защо е невъзможно?

- А бе какви са тия въпроси? Много добре знаеш защо.

- Защото ти е шеф, нали? – съчувствено пита тя, като че ли сега за пръв път го разбира. Само че наивното звучене на въпроса е съвсем, съвсем измамно, защото гласът й вече металически звънти – Ами не е ли по-важно, че си влюбена? И точно това е нещото, което ме кара изобщо да водя тоя разговор с тебе. Ако не беше влюбена, щях да направя всичко възможно да забравиш, да се опитам да ти внуша, че в днешно време не е кой знае какъв морален упадък да правиш секс с някой непознат и после да не го видиш. Или ДАЖЕ да преспиш с шефа си. Това се случва навсякъде по света, всеки ден и по различни причини. И нямаше да е кой знае каква драма, че ти си го направила... Всичко щях да направя за да те убедя, вярвай ми! Но сега виждам, че нещата далеч не са така прости. Колкото и да мълчиш, разбирам, че онова, което изпитваш е нещо повече от сексуална тръпка... Даже именно мълчанието ти е по-показателно от всички обяснения. И като знам, че си като кактус, който цъфти веднъж на няколко години...

- Кактус! – смаях се аз – Кактус ли ме нарече?

- Не, казах, че си като кактус... Не ме прекъсвай, моля те! Кога за последен път си изпитвала нещо такова? С Боби? Кога беше това? Преди три години. От три години си като автомат – ходиш на работа, в къщи, на работа... Кога ще бъдеш щастлива?

Ох, Лина!

- Лини, защо ме мъчиш? Какво искаш? – искам да кажа още нещо, но в гърлото ми се е събрала една топка, която не мога да преглътна.

- Искам да направиш нещо за себе си. Помниш ли като заведох на врачка?

- Ох, да, спомням си! – поусмихнах се аз. Това беше един от случаите, когато отстъпвах на Лина, защото вече не можех да издържам на настояването ù – Моля те, недей отново!

- Не, не. Помниш ли какво ти каза тя: ако на някого нещата му се случват трудно, при теб се случват още по-трудно. Склонна съм да ù вярвам. Ситуацията е трудна и за двама ви, но... Аз, лично, след много мислене, смятам, че има нещо, което я разграничава от неморалното, от секса за една нощ и от всичко, което ти слага спирачки... Не бих ти го казала, ако не го мислех настина.

- И какво е това нещо? – подозрително попитах.

- Че си влюбена – тая дума нещо взе често да се повтаря – И че трябва да направиш нещо, за да си щастливо влюбена.

- Това е невъзможно. – тихо казвам.

- Защо? Обади му се.

- Не мога... той сигурно вече и не иска да говори с мен. Вече не се обажда...

И изведнъж разбирам, че копнея Жоро да ми се обади, че когато телефонът ми звъни очаквам да е той и чувството, което изпитвам като видя друго име изобщо не е успокоение, а болезнено разочарование...

- Ами и аз да съм, и аз няма да ти се обаждам вече, след като не вдигаш! Ти му се обади! Топката е в твоето поле. – малко назидателно ми казва Лина.

- Не мога.

Тя въздъхна.

- Добре, хайде да си вървим.

Бръкнах за портмонето си, то се оказа далеч по надолу, та се наложи да извадя няколко неща от чантата си.

- Остави – каза ми Лина – аз ще оправя сметката, но ти иди да си измиеш лицето, защото си зачервена.

Практична, както винаги. Като се върнах, всичко беше уредено и Лина ме чакаше готова за тръгване.

© Дани Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Не е лесна тази дилема... Интересно разказваш, а психологическите състояния са пресъздадени сполучливо. Ще чакам продължението
  • Ами така е, Антонио, в общи линии си прав...Цялата история е в това да узрее Ана, не по-скоро да позволи на любовта да се случи...да приеме, че любовта има и други лица, че може да се случи навсякъде и като Я срещнеш, не бива да я изпускаш.
    Веси, благодаря ти за прочита!
  • Еднолика е само смъртта. Стискам ти палци!
  • Благодаря ви за интереса!
    Христо, темата наистина е "земна", но ми се искаше да покажа, че истината има и друго лице... Надявам се да успея до края.
  • Хареса ми! Много хубав и изчистен израз. А и темата е "земна", дори според мен има и протипи.
    Поздравления!
Предложения
: ??:??