Милко беше буден отдавна, но се излежаваше. Чувстваше се отмалял и с мътна глава от снощното пиене. Рязко се изправи и седна отстрани на леглото, задъхан от скока на сърцето си. Около минута гледа тъпо и унило в една точка, някъде надолу и вляво. Погледът му падна  и той видя мравки, щъкащи усърдно по теракота, спирайки се само колкото да си кажат здрасти. Изчопли им малко храна от носа си и отиде да се изпикае в кенефа, по чиято водна повърхност плаваха мъртви сперматозоиди. Очите на този в огледалото бяха червени и той им сложи визин. Закуси с ябълка, изми зъби, избръсна се, изглади риза и я облече. Погледна се отново в огледалото. Беше приел някаква форма, която му се стори подходяща. Време беше да отвори офиса в съседното помещение.

    -Недвижими имоти.

  Така отговаряше на въпроси като  "Какво работиш?", "С какво се занимаваш?". Този отговор го даваше едва от няколко месеца. След още толкова време можеше и да дава друг. Работата му беше да превежда брошури и да пише имейли, използвайки слабите си познания по английски и по-често речника. Клиентите му бяха английско говорящи - англичани, шотландци, ирландци. И руснаци, които поемаше шефката.

    - Германците не купуват - беше му казала тя.

  В началото той се притесняваше от лошия си английски, но наблюдавайки как Лили пердаши своя наистина ужасен английски без да ù пука, бързо претръпна. Шефката му се казваше Илиана, за по-кратко Лили, тя притежаваше способностите, връзките, нахалството и безскрупулността да продаде имот и да изстиска максималното за себе си.

    - Аз никога не лъжа клиентите си. Нямам толкова много клиенти, за да си позволя да ги губя. Веднъж спечелим ли доверието на клиента и той остане доволен от нас, ще доведе други.

  Тя беше казала това още в първите му дни при нея. Тогава той ù беше кимнал, но се бе подсмихнал вътрешно. Спомни си думите на един мъдър китаец, живял много отдавна, които гласяха приблизително, че честност, дълг и патриотизъм са любима тема за разговор на негодниците. С течение на времето разбра какво е имала предвид. "Аз никога не лъжа клиентите си, ако преценя, че има опасност да разберат". Това беше лозунгът.

  Отключи офиса и отвори вратата за проветрение на гадния въздух, смесица от миризма на тютюнева пепел и тази на собственото му тяло. Измете не много старателно и обра паяжините. Включи компа, за да провери пощата. Нямаше нищо ново. Беше началото на август, а бе чул от тези, които всеки сезон са тук, че това е най-скучния и умрял месец от лятото. Изнесе таблото с брошурите на тротоара и поздрави комшийката от магазина за играчки вляво от офиса, която винаги отваряше преди него. Още от първия ден не му се понрави. Беше дебела, говореше глупости с дразнещ глас, физиономията ù беше постоянно вкисната, сигурно защото ù липсваше секс. Струваше му се, че го харесва (Лили също беше усетила нещо такова и го бъзикаше) и той още повече се дразнеше. "С твоето телосложение на кит просто забрави за пишката ми" - говореше ù мислено. Трите комшийки отдясно бяха нещо друго, беше готов да жертва нещо за тях. За нещастие и трите бяха заети пък и те май не останаха впечатлени от него. Опита да покани най-близката и най-хубава да пият нещо, но тя културно му би шута.

  През първите си дни в началото на юни той направи няколко разходки из Слънчев Бряг. Курортът се оказа доста голям, по-скоро дълъг и всяка година налазваше все повече крайбрежието. Високи луксозни хотели с фонтани и статуи, блестящи заведения с викачи пред тях, дискотеки, клубове, магазини се редуваха по брега. Шарената тълпа, сред която се движеше, шумеше със смесица от всички европейски езици, понякога срещу него изскачаха фантастични руси мацки с красота съвсем различна и непозната. За миг бе помислил, че е някъде далече, в чужд град и чужда държава. Виждал бе Барселона през нощта, беше нещо подобно, но тук беше по-шумно.

  Беше влязал в едно от многото магазинчета, търсеше си риза. Вътре работеха две момичета, в началото не ги видя добре. Едното го поздрави и той отвърна на поздрава, без да ù обръща кой знае колко внимание. Тогава се приближи другото момиче, застана пред него, направи реверанс и театрално изрече:

     - Добър вечер!

  Милко се усмихна и я огледа отдолу до горе. Имаше хубава фигура и хубаво лице. Беше по-висока от него, което малко го смути, очите ù бяха насмешливи и сякаш малко отнесени. Излъчваше сексапил и се държеше непринудено. Казваше се Елена и беше от Шумен. Случайно спомена, че ù се играе хек и той ù обеща още утре да донесе своя и да разцъкат. На другия ден двамата заедно с Димо отидоха при нея. Тя се изненада, май че беше вече забравила за вчерашния разговор. Излязоха и захекаха по главната насред тълпата, образувайки нещо като водовъртеж сред река. Елена играеше не много добре, но с желание и тримата направиха няколко добри комбинации. Скоро тя излезе от играта. Беше забелязала, че шефът я гледа неодобрително, явно не оценявайки новия метод за привличане на клиенти. На нейното място се включи някакъв турист, младо момче, английско говорящ, който показа умения в хекането. Приятелите му отстрани снимаха. После се умориха и прекратиха хека, англичанчето си тръгна. Елена ги беше наблюдавала с усмивка през цялото време. Милко се приближи до нея.

     - Шефът ти разсърди ли се?

     - Не, той е готин, само малко педантичен.

     - До кога работиш?

     - До полунощ.

     - Почивен ден?

     - Нямам.

  Тя се насочи към току-що влязъл клиент, той я последва.

     - Искаш ли да отидем някъде след като свършиш?

     - Хайде някой друг път, днес съм малко уморена.

     - Добре, пак ще мина скоро.

  На следващия ден беше пак при нея, малко преди полунощ. Приготвяха се да затварят. Тя се направи, че не го вижда или поне така му се стори. Приближи се до нея.

     - Здрасти.Какво ще правиш след работа?

     - Не мога да излизам никъде, ще си пренасям багажа в друга стая.

     - Искаш ли да ти помогна?

     - Не, благодаря - тя се засмя.

     - Ще ми дадеш ли номера си?

     - Аа, не. Но и без това идваш често тук, за какво ти е?

     - Вярно. Аз ще идвам често, за да те видя - излъга я той - чао.

  По обратния път си свиркаше "No woman, no cry" на Боб Марли. Реши, че най-лесно ще преглътне разочарованието си с алкохол и влезе в първия бар. Поръча една мастика. Барманът му я донесе заедно с касовата бележка. Милко я погледна. "Супер евтино, ако бях турист. В Бургас ще си купя бутилка с тия пари. "Изпи питието, плати и тръгна. Тази мастика не го хващаше.

  Наближаваше дванадесетият час на горещ и задушен ден. Милко убиваше скуката с игри на компютъра. От време на време поглеждаше навън към таблото с брошурите. Насочен право към него духаше вентилатор, включен на най-бързи обороти. Беше подарък от техни клиенти, англичани, бяха останали много доволни от новата си собственост. За апартамента им Лили взе комисиона от строителя, който беше построил сградата, но не им каза и поиска също и от тях. Номерът беше минал, но той се чувстваше гадно.

  Възрастни мъж и жена се спряха пред таблото. Милко ги загледа. Сочеха различните брошури и бърбореха, после си тръгнаха.

      - Азда прайз! Чип ис чипс!

  Това беше викачът от ресторанта на другата страна на улицата. С тия боси, тънки крака и цигански тен приличаше на бушмен. Само трябваше да свали тази жълта тениска и късите гащи,  да направи пиърсинг на носа и да втъкне някой кокал там. "Някоя пръчка за копие също лесно ще намериш и със сигурност ще имаш по-голям успех."

  Почуства глад и отиде да си вземе пица. Върна се с две парчета и тъкмо седна да обядва, когато телефонът издрънка.

      - Ало?

      - Милко, здравей.

      - Здравей, Лили.

      - Днес няма да идвам, ще ходя до Поморие за нотариалния акт на ония глупаци.

      - Окей.

      - Имам молба към теб.

      - Каква?

      - Ще закараш ли довечера дъщеря ми и една нейна приятелка на дискотека с фордчето?

      - Разбира се - "Няма да мога да пия".

      - Обаче никакъв алкохол!

      - Да, и аз това си помислих - "Чак пък никакъв!".

      - Ела да ги вземеш от нас в десет вечерта. Благодаря ти. Чао. - и затвори.

  Милко постави слушалката на мястото ù. Дъщеря ù се казваше Деница. Беше грозна, весела бърборана, изобщо не го привличаше. А не можеше да пие достатъчно, че да му хареса. "Дано приятелката ù да е готина".

  Денят се точеше бавно, игрите му омръзнаха и отиде да поседи при Ангел, който продаваше хамбургери. Цените бяха за туристи, но за него правеха намаление и понякога той обядваше там. Бизнесът беше на баща му, който държеше съседния ресторант и притежаваше цялата сграда с офисите. Ангел почти винаги имаше ганджа, често пушеха заедно и Милко си взимаше, когато имаше пари.

  Под един от чадърите се бяха събрали всички негови комшийки и Ангел. Всички бяха унили от жегата. Милко седна при тях. На масата имаше вестник, взе го и заразлиства отзад напред. Задържа се повече на спортните страници, след това заразгръща нататък, търсейки да се закачи за нещо интересно.

       - Ебах ти тъпия вестник, няма нищо за четене. Хайде да решаваме кръстословицата.

  Това беше основното развлечение всеки ден, даже купуваха два различни вестника само заради кръстословиците. Решиха тази и Милко отиде да вземе друг. Решиха и втората. После толкова дълго мълчаха, че той се прибра обратно в офиса. Тръшна се отегчен на стола и загледа минувачите на улицата, повечето от тях бяха по бански. В тая жега и на него му се искаше да влезе във водата. Пусна си филм, който беше гледал няколко пъти. Пред витрината застанаха мъж и жена и той отиде да си поговори с тях. Оказаха се дружелюбни и разговорчиви. Бяха от Йоркшир, за трети път в България, много хубава страна, били в хотел Меридиан, другата седмица се връщали. Сравняваха климата в Англия и България, поговориха за Лийдс ЮН. Скоро си тръгнаха и той им беше благодарен, че бяха ускорили малко времето. Имаше такива чешити, които щом го видеха да се насочва към тях, веднага освобождаваха района, може би от страх, че ще ги хване за вратовете и ще ги накара да купят нещо насила. Други се държаха хладно или се правеха, че не го чуват, някои не искаха за нищо на света да вземат брошурата, която им даваше, сякаш е бомба.

  Седем часът най-накрая. Прибра таблото с брошурите, сложи банските и заключи офиса. Това беше един от малкото приятни моменти в неговия ден. Запъти се към плажа без да бърза. Беше по джапанки, с бански и тениска. В ръката носеше водни очила. Те предпазваха очите му от медузите. В началото нямаше очила и изобщо не му бе хрумвало да слага, но си изпати. Малка гадна медуза го бе опарила в окото. Болка. Следващите два дена не можеше да го отваря, не понасяше светлина и лежеше в стаята си, сред мрак и депресия. После прогледна, но приличаше на върколак с това червено око, в редките случаи, когато излизаше, носеше очила. Беше се психирал, че тези съсиреци в окото ще си останат.

  На плажа нямаше почти никой, шезлонгите бяха подредени по двойки един върху друг. Най-важното: нямаше спасители, те работеха до шест. Беше чувал, че на бургаския плаж спасителите направо те вадеха от водата, ако навлезеш малко по-навътре в морето. Свали тениската и джапанките и ги скри между два шезлонга. Сезонът на крадците траеше дванадесет месеца. Сложи си очилата, навлезе надълбоко и се гмурна. Обгърна го хлад, чуваше бълбукането на мехурчетата, които пускаше от устата си. Достигна пясъчното дъно и се отърка в него, после се оттласна с ръце, излезе на повърхността и заплува към варела. За страничен наблюдател варелът изглеждаше близо, но опиташе ли да го достигне, разбираше, че не е така. Особено с вълни като тези днес. Той се опита да спазва някакъв стил, но още първата вълна му напълни дробовете и той просто заплува свободно. Медузи нямаше, поне засега. Срещата с медуза винаги го стряскаше. Дори и да не го опареше, достатъчно беше да докосне лигавото ù тяло. И сякаш точно когато забравяше за тях, се блъскаше в някоя. Понякога бяха толкова нагъсто, че плуването се превръщаше в хаотичен сбор от панически движения и мятане наляво-надясно в опити да избегне една медуза, само за да се натресе на по-голяма. В такива дни се връщаше от плажа с червени петна по тялото. Но медузите не можеха да го откажат от плуването. Всъщност медузите даваха много по-големи жертви от него. Всеки ден по маршрута от брега до варела и обратно няколко медузи потегляха към дъното, изкормени от резките движения на твърдите му крайници. "А може и да са разумни, да имат съзнание, но без сетивата, които аз имам. Философи, които се носят във водата и разсъждават за смисъла на съществуването си, без идея за околния свят. Физическа проява на разум, който познава съвсем друга вселена. Контактът невъзможен засега." Някоя медуза прекъсваше разсъжденията му и той осъществяваше контакт с копривните ù клетки, след който желаеше изчезването на всички медузи като биологичен вид.

  Беше преполовил разстоянието до варела. "Сега е моментът да се удавя. Изведнъж целия ще се схвана и ще потъна като камък. Или ще ме глътне водовъртеж. Сигурно така става. Нали се давят тези, които мислят, че могат да плуват. Ще ме дръпне силно и ще се намеря на дъното без въздух и без да мога да изляза. Най-накрая ще вдишам вода и дробовете ще се пръснат. Гадно." Достигна варела, отпусна се за минута във водата и се остави да го носи, после тръгна обратно. Пътят назад беше по-труден. Умората си казваше думата, а и морето сякаш не искаше да го пусне толкова лесно. Докато плуваше, държеше под око един стълб, който стърчеше в края на малкия кей на плажа. Изглеждаше, че стълбът се придвижва все по-навътре в морето, подминавайки разните хотели и капанчета. Ето сега това дърво се скри за миг зад него и се показа от другата страна.

  Тениската и джапанките бяха на мястото си. В първите дни не ги криеше и за малко да остане без тях. От морето бе видял как някакъв добре облечен мангал се върти около чехлите и се оглежда, после ги взе и спокойно си тръгна. Милко заплува с всичка сила към брега, усети болка в далака, усети бяс. Когато излезе от водата, хукна след него. Оня го видя, остави джапанките на един шезлонг и зачака. Милко видя, че е спрял и се успокои.

     - Защо ми взе джапанките? - попита го, щом стигна до него.

     - Помислих, че някой си ги е забравил.

     - Ако ме беше накарал да те гоня, щях да те хвана и пребия. Друг път не взимай чужди неща, ще си изпатиш.

  Обърна му гръб и си взе джапанките. "Може би сбърках. Може би утре ще открадне друго, защото днес аз не съм го бил."

  Беше напълно изсъхнал, облече тениската и с чехлите в ръка тръгна по плажа. Мъж с металотърсач и слушалки вървеше пред него, металотърсачът издаваше звуци и от време на време мъжът се навеждаше да рови пясъка. Наблизо избръмчаха бъгита с деца върху тях. Мина нещо като трактор с лопати отзад, които обираха отпадъците от плажа. Турист снимаше жена си на фона на развълнуваното море. Слънцето залязваше.

  Да шофираш из Слънчев Бряг си беше изпитание. Трафикът винаги беше натоварен, а през нощта плъзваха пияни и непредсказуеми туристи. Из комплекса денонощно бродеха коли-паяци, които вдигаха неправилно паркирали автомобили. В началото на сезона, за да се влезе в същинската част от комплекса, трябваше пропуск. Така беше всяко лято. Пропуските не бяха толкова скъпи, колкото трудни за намиране. Лили с триста зора си беше намерила. Но скоро бариерите се вдигнаха. Заради няколко инцидента с голф-коли общината бе забранила даването им под наем. Собствениците на голф-коли притежаваха и бизнеса с пропуските. Надявайки се да предизвикат хаос и да принудят общината да отстъпи, те отговориха на удара с удар и премахнаха пропускателния режим, за голяма радост на всички без пропуски. След месец общината разреши количките, но бариерите останаха вдигнати до края на лятото.

  Милко паркира зад офиса, на място защитено от паяци. Дискотека "Лазур" беше наблизо. Беше още рано и тримата се помотаха из улиците, зяпайки витрините и туристите. Приятелката на Деница се казваш Кристина. Имаше хубаво лице и хубава усмивка, големи цици и наистина едър гъз, който разваляше първоначалното добро впечатление. Милко беше разочарован.

      - Коя зодия си? - беше първият ù въпрос към него и когато чу отговора лицето ù изрази нещо като смесица от разочарование, съжаление и разбиране. Дори издаде звук, нещо средно между "оо" и "уу".

      - Защо, какво?

      - Не, нищо. Просто това е зодия на крайностите, вие сте големи оптимисти.

      - Така е, оптимист съм.

  Бяха първите в дискотеката. Избраха си места, поръчаха. Музиката беше сравнително тиха. Продължиха темата за зодиите, коя с коя си пасват, как в една зодия се проявява друга и други интересни подробности от астрологията. Милко изказа мнение:

      - Аз не вярвам в това, че светлините в небето влияят на поведението ми. - Обърна се към Кристина - Наистина ли мислиш, че съм такъв какъвто съм, защото в момента на раждането ми планетите са били подредени по определен начин?

      - Също зависи и от гените, които си наследил. Кръвта вода не става.

      - Вярно е, не мога да съм много различен от родителите си. Но аз ще ти дам един пример. Вземи една специално селектирана конопена семка екстра качество и я хвърли на пясъка. После вземи едно диво семе, посей го в хубава почва, поливай го и го тори. Кое растение ще е по-добре развито, според теб?

      - Най-развито ще е растението с добър ген на добра почва.

      - Така е. Исках да кажа, че средата е най важна за формиране на личността. - Темата му беше омръзнала. - Хайде да говорим за секс. Правили ли сте секс на първата среща?

      - Не, - отсече Деница - ама че въпрос.

      - Не и никога няма да направя така.

      - И защо не?

      - Защото не е правилно. Защото ще ме помисли за лесна жена.

      - Ако му дам още в началото, ще изгуби интерес към мен.

      - Ако иска просто да те изчука, когато и да му дадеш, след това пак ще изгуби интерес към теб, а ти ще си изгубила време с него. Добре, Кристина, на коя среща даваш?

      - Не знам, когато той спечели доверието ми.

      - Нещо като награда му даваш? Деница, представи си, че си срещнала мъжа на мечтите си, (приемаме, че той съществува), харесва те, и двамата се желаете. Ще се оставиш ли на емоцията, или ще спазиш правилото да не лягаш с мъж на първа среща?

      - Не знам, сигурно ще преспя с него.

      - Ето това ми звучи истинско.

  Кристина:

      - Кажи ти сега, ако харесваш момиче, но разбереш, че винаги се чука на първата среща, ще продължиш ли да се интересуваш от нея?

      - Да. Няма да ми падне в очите. Ако я помисля за курва, какво трябва да мисля за себе си?

      - За мъжете е различно.

      - Мъжът може да ебе, когато си иска, а жената не може?

      - Ами не е ли вярно? Ако се разбере за една жена, че се дава на първата среща, всички ще я одумват и ще я сочат с пръст. Ако е обратното, всички ще я уважават. Един мъж колкото повече изчука, престижът му сред останалите мъже расте, той самият се хвали. А в противен случай може да го вземат за педераст.

      - По принцип си права. Живеем сред други хора и ако не искаме животът ни да стане кошмар, трябва да се съобразяваме с общоприетото мнение. Но човек може да се опита и да го промени. Поне целувка разрешена ли е на първата среща?

      - В никакъв случай - отсече Кристина - ако ме целуне и изобщо докосне по някакъв по-интимен начин на първата среща, значи не ме уважава като жена.

      - Е, ако много ми хареса, бих го целунала - каза Деница.

      - И двете имате приятели, нали? Ако разберете, че приятелите ви са изневерили, но те искрено съжаляват, ще им простите ли?

      - Не - каза Кристина.

      - Дори ако го обичаш много?

      - Няма да простя такова предателство.

      - Не бъди толкова сигурна - каза ù Деница - ти сега говориш така, но ако се случи, може да се окаже, че ти го обичаш толкова, че да простиш.

      - С моя приятел минахме фазата, в която си изневерявахме и все още сме заедно, но ако сега ми изневери - край.

  Дискотеката се беше напълнила, музиката вече беше толкова силна, че не можеше да се разговаря, освен крещейки в нечие ухо. Разнесе се мощен рев, нещо като параходна сирена или сигнал за въздушна атака, една фуния до диджея забълва пушек и пяна. Множеството се тресеше в ритъма на най-модните денс парчета. Деница и Кристина също затанцуваха леко и с настроение. Изглежда само Милко не се забавляваше. От силната музика вътрешностите му вибрираха. Отиде до бара и си поръча мастика и спрайт. Барманката му се усмихваше мило. Примами я с пръст да се наклони към него и изкрещя в ухото ù:

       - Длъжна ли си да се усмихваш на всички?

       - Не. Усмихвам се, когато ми е хубаво.

  Беше сладурче и колкото повече я гледаше, толкова повече му харесваше.

       - Мога ли да те видя друг път, когато не си на работа?

       - Амиии... не! - и се заля в смях.

  Двама разглеждаха витрината. Мъжът беше нисък и набит, почти дебел, с плешиво теме. Жената беше дори по-едра, също ниска, с руса коса и сини очи. Лили му направи знак с очи да атакува.

       - Спокойно, - отговори ù с думи - дай им време да разгледат. Ако веднага скоча да досаждам, най-много да ги изгоня.

  Двойката се позадържа, разглеждаше внимателно колоната със селските къщи. Лили вече нервничеше. "Време е" каза си наум Милко и отиде при тях.

       - Хело.

       - Хелоо - отговориха едновременно и двамата. Сериозните им лица се оживиха. Покани ги да влязат, направи им кафе. Бяха от Лестър, Англия, търсеха си къща до определена сума, в която да живеят следващите няколко години, но да не е близо до морето а, ако може, някъде в планината.

       - Sure, we have many of those - каза Милко и им даде да разглеждат папката със снимките.

  Лили се включи със своя български английски и от тук нататък той повече мълчеше. Все пак Лили говореше достатъчно добре, за да се разбира смисъла, а и тя разбираше почти всичко. От време на време нещо я затрудняваше и Милко превеждаше. След половин час разглеждане и задаване на въпроси вместо къща в планината си избраха апартамент в Равда, до самия плаж. Уговориха се на другия ден да посетят мястото и се сбогуваха.

       - Собственикът ми дава комисиона за този апартамент, но ние ще вземем и от тях. Те са богати. - Лили го гледаше в очите и се усмихваше, после направи бърза сметка на калкулатора. - Четири хиляди, за теб осемстотин. Аз ги харесвам.

       - Аз също - Потърси в себе си някакво угризение, но не откри нищо. "Трансформацията завършена" – помисли безстрастно.