14.12.2007 г., 21:27 ч.

[Disneyland] или Мисли в метрото 

  Проза » Разкази
928 0 1
4 мин за четене
Подреди ме.

Подреди мен и мислите, които като боси призраци в метрото ме преследват, не ми дават нито да спя, нито да не спя, моите разбъркани мисли, боси призраци с пари в джобовете, но предпочитат да ходят без обувки... по-икономично било.

Вземи всички тези думи, тук, на този лист и ги подреди, моите думи, моите мисли в метрото...

 

...

 

Гледаме се един друг.

Защо да говорим след като очите казват Всичко?

Всъщност – сбъркал съм вратата: виждам знаци, където ги няма...

 

...

 

Не те разбрах, прощавай... На латински ли говориш?, попита ме вътрешният ми глас.

Не, на старогръцки.

Още по-лошо.

 

 

...

 

Наистина ли си мислеше,

че

 

аз + ти

 

е израз с положителен

отговор, наистина ли си мислеше?

 

Очите ми не могат да бъдат надменни,

но думите ми могат.

 

 

 

 

 

 

...

 

В метрото винаги нещо се случва/счупва, дори и да не изглежда така...

 

...

 

На любовта обувката е скъсана, затова никой не я иска.

Не иска любовта или не иска обувката?, пита ме вътрешният ми глас.

Не зная...

А някой пита ли любовта какво иска?!

 

...

 

[Disneyland] никога не е било такова приятно място за живеене...

 

[Disneyland] в главата ми:

 

аз живея в измислен свят, където вие не можете да влезете, където няма страх, има само музиката, която е в ушите ми, значенията на текстовете и думите, казани през деня, ми се изкривяват, всичко е цветно, разбъркано, разпиляно, омотано в слънчеви лъчи, там мислите се надбягват една с друга, надхвърлят се, там прехвърлям като страници на книга отдавнаслученостите и ги изпивам на един дъх отново и отново, там, в моя свят паважът на тротоара всъщност е огромна пропаст и всеки път, когато слизам от него, скачам със засилка, трите разбити плочки близо до спирката на „Княз Борис”, наредени една след друга на зигзаг всъщност са камъни в невидимо поточе и за да премина това поточе, всеки път трябва да стъпвам по тях, там линиите на плочките на „Алабин” всъщност са тънки жици, по които ходим без да гледаме в краката си, без да гледаме лицето на земята, дърветата милват с клоните си връхчетата на косата ми и можеш да докоснеш облаците с ръка, достатъчно е да се надигнеш на пръсти...

 

Наистина... [Disneyland] никога не е било такова приятно място за живеене…

 

© Питър Хайнрих Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Необяснимо...и прекрасно
Предложения
: ??:??