13.08.2014 г., 15:25 ч.

Джинджър 

  Проза » Разкази
569 0 2
15 мин за четене

         Гледам я право в очите и не мога да ù се нагледам. Десет години вече откакто завършихме института, а Джинджър все така си е хубава, че дори още по-хубава е станала. Има жени, които от господа ли, от дявола ли мая са взели, но колкото повече вървят срещу пороя на времето, толкова повече се разхубавяват и стават някак по-пленяващи, по-чаровни. Джинджър положително е една от тях. Нито една бръчица по лицето, нито една сянка в погледа, нещо което да подсказва, че не е на толкова години на колкото изглежда. Ако не я познавах, повече от двадесет и пет нямаше да й дам. А доколкото си спомням, есента ще навърши тридесет и пет. Боже, колко влюбен бях някога в нея! Пък и само аз ли? По-скоро трябва да се каже – кой ли не беше влюбен? Нима могат да се подминат равнодушно пленителните ù зелени очи, и то не точно зелени, ами едни такива дето... Впрочем тогава един мой познат беше определил цвета им с този на върбова клонка през края на месец март. Ами разпилените ù гъсти червеникави коси, от които всъщност беше получила и прякора се – Джинджър, а от там – Джини. Да не говорим за стегнатото възнисичко тяло, но затова пък пищно надарено от природата с някои прелести и достойнства, които ни докарваха до лудост.

         Самата тя като че не нехаеше за всичко това и се държеше като момиченце от детската градина. Със всички фамилиарничеше, но с никого не задълбочаваше отношенията си. Направо ни побъркваше, просто не бяхме на себе си. Тази Джинджър! Беше невероятно момиче, нещо което човек среща един път в живота си. В непрекъснатите си подскоци и перчения около нея, изпозарязахме книгите и лекциите и започнахме да окапваме по време на сесиите като гнили круши. Очертаваше се пълно фиаско за всички ни, докато един ден чудото беше станало. Джинджър беше избрала един от нас – петлите с наежени гребени. Естествено този, когото най-малко сме предполагали. Огромният, недодялан, несъразмерен, тромав, с грубо пъпчиво лице и големи месести устни Гути. Казваше се Светослав – да му се чудиш на името, нито един от нас не можеше да го приеме това име за нормално при гореописания външен вид на неговия притежател и набързо някак си го прекръстихме Гути – галено производно на орангутан. Кой би могъл да предположи – Джинджър и Гути. Все едно слон и газела. Но фактът беше неоспорим. Колкото и да беше неприемлив за нас, трябваше да се примирим. Тя – като нежна фея от приказките, той – като Квазимодо, дошъл кой знае откъде, за да ни отнеме най-голямата радост, най-светлата мечта и да попари надеждата на всеки един от нас с огън и жупел. Ненавиждахме го повече от самия Сатана. И естествено му завиждахме.

         А те двамата, сякаш за да ни  причинят още повече болки и страдания, не се свеняха от никого и от нищо и открито демонстрираха любовта си. Вечно вървяха хванати ръка за ръка, понякога се усамотяваха в някой ъгъл на коридора и дълго и нежно се целуваха или просто се гледаха, като че ли никога не се бяха виждали и едва сега откриваха този свят.

         Въобще, нямаше нито един студент или преподавател, който да не беше разбрал, да не беше чул и сам да не беше свидетел на тази внезапно избухнала, неочаквана и дори бих казала – необикновена любов. Още повече, че тя ппродължи повече от две години. До средата на пети курс. Последният. Точно до навечерието на последната сесия, след която идваше преддипломната квалификация.

         Отдавна се бяхме примирили с това, беше изчезнала всякаква завист, нещата си отиваха към своя естествен завършек, защото се знаеше вече и денят на сватбата им.

         Тогава изведнъж, като гръм от ясно небе, дойде новината, че двамата са скъсали!

         Най-напред Джинджър отсъства две-три седмици, казаха че била тежко болна, а след това Гути се изпари като призрак – никой повече не го видя, не го чу. Много по-късно се разбра, че напуснал института и се хванал някъде на работа.

         Когато един ден тя се появи в залата, останахме като втрещени. Джинджър и така си беше пак най-хубавата и най-чаровната, но такава мъка струеше от нейните „върбови клонки”, че сякаш слана се посипа по главите ни. Къде беше отлетяла слънчевата ù усмивка, къде беше изчезнал оня ореол, който като вълшебен венец ограждаше искрящите ù кехлибарено-златисти коси?

         Така и не можахме да разберем какво се беше случило между тях?

         Никой не можа дори да се докосне до истината.

         По-скоро мраморна скала можеше да се пукне ненадейно и вода да бликне от пукнатината, нежели от устата на Джинджър да се откъсне дума поне, от която да стане ясно какво всъщност се беше случило и защо?

         Бяха се опитали три-четири  колежки да изкопчат нещо, но били отрязани като с нож: „Нищо не се е случило и ви забранявам да се интересувате повече за това или онова! Ясно ли е?” Това й били думите, с които им попарила любопитството.

         А един от нас получи и шамар, когато се опита да заеме „овакантеното” от Гути място, така че лека-полека всяко нещо си отиде на мястото. Само дето Джинджър почти с никого не разговаряше, обикновено беше сама, а по време на защитата на дипломната работа видях, че беше пропушила.

         Както и сега, в момента в който си спомних всички тези неща, Джинджър пуши цигара след цигара и ме наблюдава малко особено с неотразимите си зелени очи. Откакто сме тук, вече половин час, това й е май четвъртата цигара. Машалаа! Сигурно на ден изпразва две кутии. Интересно какво ли мисли в момента? Дали и тя не се търкаля като мен надолу по стръмните сипеи на времето?

-         И значи, ако не се бяхме срещнали случайно пред кафенето,

ей така щяха да си минават годинките, баз да се сетиш да звъннеш поне един път! – укорявам я аз, защото не знам просто как да поддържам разговора ни, ако изобщо това може да се назове разговор – тя предимно мълчи и пуши, а аз се чудя за какво да се хвана, за да потръгне.

-         Не се ли отнася същото и за тебе? – сряза ме Джинджър.

-         Е, да, в известен смисъл. Но ти така ни разпердушини тогава, че

никой не смееше да те закача повече. Сякаш ние бяхме виновни за случилото се. Всъщност, Джини, какво се случи тогава? След толкова много години, ако вече не ти представлява никаква трудност, защо не ми кажеш? Не от любопитство те моля, ти поне ме познаваш, че не съм такъв. Ще бъда гроб, обещавам ти! Толкова много си падахте един по друг и изведнъж...Ако ти е трудно, недей, не ми казвай! Не ме интересува...Ако искаш, да ставаме вече, а ...

         Тя бръква в чантата си, изважда пакета „Алфа”, хваща с два пръста

следващата цигара и я запалва от догарящия вече фас на предишната. Въздъхва дълбоко, поглежда ме някак особено, от което на мен ми прималява под лъжичката и като смачква фаса в пепелника ми задава следния въпрос:

-         Ти женен ли си?

-         Аз ли? Да, защо питаш?

-         Така. Питам просто. А аз не съм. Не мисля, че заради Светльо.

Или както му викаха всички – Гути. Не че не съм имала кандидати, напротив. Някак не ми остана време за було. И за деца. Извърших доста глупости и нищо досега не можах да хвана от началото до края. Животът ми се изниза между пръстите и нищо не съм в състояние да задържа. Всъшност ти ме попита нещо. Наистина ли искаш да разбереш?

-         Да.

-         Защо? Мислиш ли, че ще ти стане по-леко от това?

-         Може би. Не знам. Не това е важното в случая.

-         А кое?

-         Джини, аз бях лудо влюбен в теб и ти го знаеше, нали?

-         Да допуснем, че го знаех. Това променя ли нещата?

-         Би трябвало.

-         Добре тогава. Ще ти кажа. Ти си първият, който ще го знае.

-         Ще съм и последният, обещавам ти.

-         Това вече не ме интересува. Щом го знае един, значи цял свят

ще го знае. Не се обиждай, така мисля. Та, ето какво стана в онзи мрачен януарски ден. Майка ми беше постъпила в Медицинска академия за тежка операция от нефрит. Положението беше много сериозно. Процентите „за” и „против” бяха фифти-фифти. Не бях на себе си. Питах се какво ли щях да правя тогава, ако не беше Светльо. Той ми беше опора и упование за всичко. А трябваше кураж и на майка си да давам. Не знам дали знаеш, баща ми отдавна ни е напуснал. Аз дори не знам как изглежда, ако го срещна на улицата, няма да го позная. Майка ми сама ме е отгледала от парче месо, дето се казва. Не можех да си представя, че с нея нещо може да се случи.

         Сега малко предистория.

         В нашия вход живееха едни... впрочем не е важно как се казват, важното е друго – те имаха син, едно противно леке, което по времето, когато бях в гимназията следваше медицина. Не знам защо мръсници по душа се записват да стават лекари. Мисля си, че лекарят трябва обезателно да е добър и чист човек по рождение. Та този Милчо, в махалата му казваха Милан, ме „сваляше” упорито години наред. И колкото по-упорит и нагъл ставаше, толкова повече го ненавиждах. Не можех просто да го понасям! Само като погледнех противната му физиономия и ми ставаше лошо, чак ми се повръщаше от него, толкова го мразех. Не че беше лош, външно имам предвид, напротив – не изглеждаше зле, но беше противен. Разбираш ли? Един от многото. От хилядите дето газят по тази земя. Покрай него си създадох предразсъдък спрямо останалите представители на другия пол. Постепенно започвах да ставам мъжемразка. По-късно, в института всички вас ви оприличавах с него. И тебе също. Единствено Светльо не ми досаждаше и аз някак го отделих от тълпата ухажори и свалячи. Така и потърсих близостта му. Не го харесвах, признавам си, но постепенно свикнах с него, а по-късно го обикнах. Истински. Той беше великолепен. И като мъж, и като приятел. Оттогава не съм обичала втори път.

         Но, да продължа нататък.

         Един път бях сама в къщи. Позвъни се, отворих и видях противната мутра на Милан. Държеше в ръка празна чаша, свършил бил захарта, а му се припило кафе. Не знам какво ме накара да го поканя да изпие едно кафе с мен. Беше ми самотно в момента, а и се чувствах някак по-особено. То когато на човек му е така самотно и със змей горянин предпочита да си прави компания. Той обаче изтълкува по своему поканата. Както би постъпил и всеки глупак като него. Стигна се дотам, че се наложи да издера с нокти цялото му лице. Напусна „полесражението” като посран пръч. Повече не се и опита.

         Та в оня ден, когато отидохме със Светльо в болницата, аз се качих горе в отделението и изведнъж за мой ужас разбрах, че хирургът, който ще оперира майка ми е самият той. Между другото, той вече беше станал известен и славата му на добър специалист по бъбречни заболявания бързо растеше. Спомням си, че преди това някъде бях чела за него бомбастични неща. Колебаех се – да вляза ли, да не вляза ли?  Нямаше как, нищо вече не можеше да се промени, операцията беше насрочена за следващия ден. Цял живот ще съжалявам за решението си. Не предполагах, че след толкова години...

-         Да не искаш да кажеш, че...?

-         Да. Не ме прекъсвай! Точно това, което си мислиш стана. Сама не можех да разбера защо се оставих силите да ме напуснат.

      Джинджър посяга отново към „Алфата”. Вече шеста цигара.

-         Много пушиш.

-         Пуша, да...И така, когато влязох в кабинета му, той беше сам. Не

стана нужда да се говорят много излишни приказки. Чух го само да казва, гърбом към мене, докато отиваше към вратата, за да превърти ключа в бравата: „Сега вече няма накъде, нали? Животът на майка ти е в мои ръце.

Знаеш, че само аз мога да я спася. И ще го направя, въпреки че е почти невъзможно. Не преувеличавам. Впрочем, знаех, че ще дойдеш и те очаквах...” Обърна се и бавно приближи към мен. Очите му ме хипнотизираха. Бях като вцепенена. Не можех дори да се помръдна. Исках да извикам, да кажа нещо, но устата ми беше заключена като с невидим катинар. Цялата ми съпротивителна воля се беше изпарила и беше отишла там – при нелепата мисъл, че ако и този път го отблъсна, с майка ми може да се случи нещо страшно и неповторимо. Един от многото смъртни случаи по време на тежка операция. При това никой нямаше да го обвини в нищо. С други думи, за да запазя себе се, трябваше да стана убийца на собствената си майка, която обичах повече от всичко на света...

         Ръцете му ме привлякоха със сила и грубост, чак на каквато не допусках да е способен. Оказа се, че е по-гаден и жесток, отколкото съм допускала и в най-черните си мисли за него. Когато пръстите му нервно започнаха да разкопчават палтото ми, разбрах, че нищо вече не съм в състояние да предотвратя. Исках да се осведомя от него за състоянието на майка ми и за възможността да оздравее, а се оказа, че наивно се оставих да попадна в пипалата на един безмилостен паяк. При това, без да мога да се измъкна от него или по-точно, без да искам да се измъкна, защото... Вече знаеш защо. Може да ти изглеждам противна и долна, но стана това, което не трябваше да става. В същия този миг, докато Светльо ме чакаше долу, аз...той...

         Гласът й затреперва изведнъж, Джинджър посяга към чантата си, изважда кърпичка, а аз, объркан на свой ред от неочакваната изповед, не зная какво да направя и се чувам да я питам:

-         Искаш ли още едно кафе? – без да чакам отговор, тръгвам към бюфета. Когато се връщам, заварвам я малко поуспокоена.

-         Излишно е да ти казвам, че въобще след тази свинщина не слязох

при Светльо. Попитах къде е служебния изход и окаляна и омерзена до мозъка на костите си, покрай моргата се измъкнах на улицата, потънах сред тълпата и без да виждам или да чувам нещо, се прибрах в къщи. Не можех дори да се самоубия, нямаше смисъл – все едно да доубия майка се, след като вече и „осигурих” живота.

-         А Гути? – попитах аз с неузнаваемо променен глас.

-         Какво Гути? На следващия ден се видяхме – не можех вечно да

се крия от него и му казах, че всичко досега е било игра от моя страна, че никога не съм изпитвала каквито и да е било чувства към него и че се налага вече да разкрия картите си, защото обичам друг и така нататък... Държах се отвратително, но нима имах друг изход? Никога няма да забравя очите, с които ме гледаше. Щяха да изхвръкнат от орбитите си. Може би му се искаше да ме удуши със собствените си ръце. И с право. Всъщност, понякога съжалявам, че не го е направил.

         „Върбовите клонки” са плувнали целите в сълзи. Най-мътните и горчиви сълзи, които съм виждал.

-         А с майка ти какво стана? – питам аз и тутакси разбирам, че съм сбъркал.

Джинджър става рязко от масата, избърсва с кърпичката размазаното си от сълзи и грим лице и повече на себе си, отколкото на мен,промълвява:

- Тя сега е много добре. За нея не бери грижа! Хайде, че стана късно!..

На улицата се опитвам да я хвана през рамо, но тя деликатно се измъква изпод ръката ми.

-         Накъде си?

Посочвам нататък с ръка и тогава тя казва:

-         Аз съм в обратната посока. Чао.

И разлюлява прекрасната си фигура сред безучастно движещите се

хора в мъглата.

         Ех, Джинджър, Джинджър...

        

        

© Чавдар Тепешанов Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??