Част първа

    Написа ми дълга любовна балада, в която се пееше за всички безкрайни години на любов и на раздяла с тебе... Как бяхме малки, сприхави и страхливи, но колко се искахме. После пораснахме, страдахме от други, но не спряхме да се виним един-друг и как пак се срещнахме, като по чудо. Ти пееше, че вече сме големи, но когато ръката ми докосне твоята, светът отново се превръща в облаци и мечти.

     Ти написа тази балада и ù сложи за заглавие моето име, но мене ме нямаше в нея. Там беше друга - безгрешна, добра и чудесна, спокойна, красива и нежна. Онази ме беше изместила от сърцето ти, онази измислената, фалшивата...

    А аз стоя пред теб жива, истинска и изнервена, избухлива и груба с режещ поглед в две сини очи, а не като нейните - галещо-топли. Защото аз, реалната, си изстрадах удоволствието да те обичам, платих си и сълзите, и безсънните нощи, и предразсъдъците, и омразата. Виждам как трепери ръката ти върху моята и се чудя защо? Не е за първи път, няма смисъл да трепери...

   Не съм ти нужна нито аз, нито онази, измислената. А и ти не си нужен и на двете ни. Нека те запазим в спомените си такъв, какъвто беше - див, буен и малко лош. Тогава ръката ти не трепереше върху моята...

                                                                     ***

   Стоим в началото на пътя и тихо гледаме как моето фалшиво Аз върви нагоре прегърнато с твоето. Малки, красиви, почти деца. Слушаме ги как се смеят и сме безумно щастливи, че те най-накрая се намериха и са заедно, така, както винаги е трябвало да бъде.

   - Виж, казваш ти. - Моето Аз носи твоето на конче!

   - Да си вървим, да си вървим... - повтарям аз.

  Стигнахме до кръстопътя и ти ме целуна, а може би аз целунах теб, но нямаше значение, то беше нищо. Поехме в две различни посоки сами, мълчаливи и безсърдечни. Бяхме дали сърцата си на онези деца, горе на пътя, те имаха нужда от тях. А ние сме свикнали...