Ден… може би десети… на кого му пука?!

Още един пореден ден не съм на себе си. И какво от това? Само да не стана раздразнителна. Вече се появяват първите признаци… всъщност не е така, просто чак сега им обръщах внимание.

Ден като всеки, нали? Тръгваме на път аз и… въображаемият ми приятел, който още си няма име (нов ми е, благодаря, ще си го ползвам със здраве… или поне ще се постарая). Да свикнеш нещо ново понякога е трудно. Да живееш с нещо, с което си свикнал, е чисто и просто сиво ежедневие. Да се завърне нещо лошо, на което някога някак си обърнал гръб, но този път с тройна сила… е, това е друга история. Нямах предвид лудост, а болка. А нима има разлика – едното води до другото и обратното. Един безкраен порочен кръг, от който не можех да изляза. А защо? Нищо не ми пречи. Както преди. Помниш ли, стари приятелю? Защото аз не те помня. Не искам и да си припомням. Няма да се случи. Ти направи моя кошмар реалност. Сбогом. Не ме търси повече.

О! Пак пресякох неправилно. Какво толкова? Всеки го прави и продължава нататък. Добро оправдание – „Не съм единствена!” и продължавам нататък… както досега. Какво ли значат погледите ви? Да им слагам ли цензура, или ще ги понеса и в оригинал… Не, няма да съм твоя! Не, няма да ме имаш. Нито за миг...

Горе главата! Все едно не си ги забелязала… браво, добро момиче.

Едно питие?... Само не това.