Предговор:
Не знам, защо искам да споделям нещо, което е твърде лично. Сигурно отговорът ще изплува в мен по някое време. За пътувне на стоп едва ли ще говоря, по-скоро исках да се обознача по някакъв начин, но иначе-пътувал съм настоп. Нямам никакви претенции за художествена стойност, пиша фрагментарно и спонтанно (до колкото мога и правилно), но основната тема си е моят живот, психика, разсъждения, впечатления. Пиша заради нуждата от това, но понякога въобще не ми се пише. Сигурно искам някакси, да мога да се наблюдавам по-обектвино отстрани? Какво е "по-обективно", нямам идея точно. Да си помогна в моята терапия?
28.01.24
Днес като си разхождах кучето си правех ретроспекция пак на живота си. Сетих се доминото, за което говореше Учителят. Че всъщност, за да оправиш нещата, трябва да тръгнеш обратно по веригата на падналото домино. Физическите проблеми, които имам, дори и да са свързани с първоначален източник в психиката, някакси почвам първо от тях. Проблемите със стомаха и тревожността ми. Ок, приемам, че може да е тръгнало от минали животи и урока продължава сега, и че няма какво да се оправдавам с минали животи. Едно от нещата, което ме е фрустрирало през живота ми е, че съм нямал достатъчно смелост за нещата, които искам. И съпътствано от тревожността ми и ирационалните страхове за най-малките неща дори и рутинни житейски ситуации стават трудни и проявявам адската нерешителност. Спомням си беше ми трудно да се социализирам с хора, дори чисто в делови разговор,, бях изключително задръстен и комплексиран млад мъж, но толкова самовлюбен, че дори не се поглеждах отстрани и да разбера, че това е проблем. Надявах се че нещата ще се оправят с времето, но не. Едвам можех да събера смелост да попитам непознат човек за автобус спирка, улица или нещо подобно, да ме упъти и до сега изпитвам ужас да ходя в институции, където трябва да разпитвам разни хора, кое къде и т н Изпитвах някакъв срам, ако искам някъде да се запиша да тренирам нещо, или курс, подобно. Допотопна комплексарщина и сега не е много по различно. Но поне преди тийнейджърството не помня да съм имал проблем толкова с лесната уморяемост. интересното е че се увличах от спорта, но нямах психиката на спортист, особено във футбола това се усеща, колко лесно се панирах, бях изявен бегач, спринт, скачах и т н, , е, не бях толкова смел, имам една снимка където карам на едно състезание колело с три гуми, защото не мога да карам с две .. беше нелепо че се състезавах с други , които карат две колела, да сега като се замисля е малко абсурдно, но както и да е , аз много добре си спомням състезанието, защото имам и снимка. За пръв път усетих таква умора един път на стадиона да съм бил на между 10 12 годишен нещо такова бяхме играли доста, но все пак само аз имах такава умора, другите продължаваха да играят. запомнил съм го защото беше нетипична умора за мен. Друго което помня , че на полето винаги изоставах, не издържах прав дълго време, тогава си мислех, че защото съм малък, но в последствие направих връзката и с последвали момент, че просто не издържам прав. В училище не издържах, постоянно бях уморен, но някакси не го индикирах като нещо нередно, след училище задължително спях по един час иначе после не можех да уча, и това продължава и до днес, ако не съм на някакъв режим на хранене със супер храни, винаги някъде към 12-2 часа ми се приспива, особено, ако ям булшит храна на обяд… сутрин се събуждам също много трудно. Но не е само това . .. .
Всъщност откъде трябва да започна? Научих някои неща, други не , страховете Основното е тревожността, ниската енергия, стомашните проблеми, разбрах, че хората не излизат по калъп от завод, макар да има общи принципи.
Това, което искам е малко от малко да се променя, да мога да се съсредоточавам върху някаква дейност и да не губя енергия, да не ме заболява толкова лесно глава и да ме изморява, да мога поне аз да разчитам на себе си, да си осигурявам времето, да не се чувствам роб на системата и смачкан, да усещам че допринасям за нещо . Успях да се самонаблюдавам малко.
Не знам откъде да започна. Усещам толкова натрупани страх, тъга, разочарование. В собственото си блато. Първо искам да кажа, че наистина осъзнах, че хората не се раждаме по калъп серийно производство и един може да има много “опитност” от минали животи, друг да има съвсем друга и е някак си е неадекватно, когато се опиташ да поправяш различни хора по един същи начин, все едно са счупени миксери от един същи завод. Да, малко се дразня на рецептурни занаятчийски психологически съвети, изсипани на конвейр, копирани от велики мислители и т.н , пък били те и вярни. Защото представете си, че човек е на своя ръб на отчаянието и му минават черни мисли, как да изчезне от този свят. И в този момент, някой се опита да го нахока, че това е глезотия, че не трябва да мрънка, че живота е дар, и това всичко идва от фарисейска самовлюбеност и неблагодарност към Бога. То е така, истина в някакъв смисъл, обаче на човек, който е на ръба на моста и иска да скочи, това ли трябва да му се каже, тази истина ли? Че се е предал на болното си его, че е глупак, че най-вероятно ще се прероди в куче? Та това може да го пречупи още повече. Учителят винаги ни е съветвал да внасяме първо надежда в болните хора. Естествено никой не ти е длъжен да ти се държи като терапевт с теб в твоята житейска-душевно емоционална дупка, но все пак, когато предявяваме претенции, че можем да помагаме, тогава е друго. В тази посока на мисъл се опитвам да намеря баланса между универсалните принципи на психиката и това, че всеки е като уникална вселена.
мдаа, ужасно дълго прелюдие
Иначе Бил съм проблемна бременност и като цяло опасно раждане и съм се родил е така тревожен., сигурно има връзка и с това.
Детството , бях доста стеснителен. Откакто съм роден имам някаква много силна еротична сексуална фантазия, дори още от първите ми спомени в живота. Сякаш като инерция от миналия живот, която трябва да преработя в този. После разбрах за хиромантията и тя точно това показва. И всичко това смесено с много тревожност, страхове и срам. Много години ми трябваше да осъзная това. В тийн годините бях обсебен от идеята да имам приятелка, е не се получи, това дълбоко ме потискаше И изпитвах брутален страх да признавам чувствата си. Влюбвах се до уши е така много лесно с минимално общуване и си мислех, че и другите толкова лесно се влюбват даже първият ми опит да се разкрия пред момиче завърши на обратно. Аз очаквах или да ми признае същото или край. И тя ми отвърна няма проблем да излезем и аз реших няма смисъл, щом само това ми казва, хаха и казах, че ми е олекнало, че си признах, и че няма д ая тормозя и т н .. не помня много де. Тогава за пръв път се почувствах уплашен от неконтролируемия си гняв И преди се бях влюбвал, но такова нещо не бях изпитвал и ад и рай. Не помня тогава ...(следва)
© Касис Всички права запазени