Дневникът на едно излекуване - част 4

         Дневникът на едно излекуване  - част 4

    18

Наистина се е случило.

Разбрах го снощи, когато стигнах до темата за сексуалното малтретиране в книгата “Източно тяло, западен ум”. Чудех се защо едва я чета  - на час по лъжичка, а то … защото съм била на ръба ... на няколко страници от въпросната глава. Когато започнах да я чета снощи, открих, че почти всичко, което съм писала по- горе, съвпада с написаното в книгата!

Бях шокирана от толкова съвпадения. Дали пък наистина не бях го чела преди?

Но не бях. Всичко бях написала преди да стигна до това място в книгата.

Времето беше лошо, но бурята с гръмотевици беше вече отминаваше. Само дъждът тропаше по ламарината под прозореца. Изведнаж ме изби на рев неудържимо, с хлипове и с истински порой от сълзи. И точно когато си казах на глас: ”Боже, наистина ми се е случило!” – изтрещя най-силната гръмотевица, сякаш падна на балкона на три метра от мен, като в истински трилър!

Приех го като потвърждение свише.

И тогава ме обзе неописуем гняв – защо тази свиня ми бе направила това? Толкова е несправедливо!

Беше ме обрекъл да бъда нещастна цял живот! И да открия причината за всичко чак сега, почти на трийсет?!

Бих могла да имам любов, семейство, дете, изобщо нормален живот...ако не беше ми се случило това...

19

Пиша това сутринта на другия ден. (Накрая очевидно все пак съм заспала някакси.)

Трудно ме е да кажа, че съм простила.

Не съм.

Не знам дали искам да простя.

Чувствам се прекалено засегната. Ужасно ме дразни мисълта, че продължавам нося отпечатъка на онова, което той е изпитал в онзи момент! Затова ли като дете не съм искала да ям? Защото не съм искала да живея с него?

А наивната ми майка ме тъпчеше с рибено масло!

Да ме беше опазила вместо това.

И тук се давам сметка, че аз отдавна й се сърдя!

Още много преди мига, в който стигнах до гадното  прозрение.

    20

Отидох при нея още същия ден. Без предисловие,  между другото, я попитах на каква възраст съм била, когато съм се разболяла от скарлатина за първи път. И внезапно тя се разплака, разплака се силно и мъчително, а аз я прегърнах и започнах да я успокоявам...

Повече нищо не я питах. Неизказаното си остана неизказано.

Но оттогава непрекъснато се оказвах много заета – ту в работата си, ту пътуване, ту приятели...Все не успявах да минавам и да я виждам така често, както преди.

Май й се сърдя наистина! Невероятно е, че на почти 30 години реагирам като малко дете! Сърцевината ни май си остава недокосната от годините, колкото и невероятно да изглежда.

Предполагам, че тогава не е знаела. Но сега, след пребиваването си в другото измерение при оная упойка, вече знае. Затова се разплака така.

Още една случайност, която си е чисто потвърждение.

Лицето започна да изплува пред очите ми отвреме- навреме, като лека сянка, като мигновен образ- както когато в тъмна стая светнеш с кибритена клечка – докато угасне виждаш, а после всичко отново потъва в тъмнина.

Трябва да я осветя тая стая!

Дори и да трябва да се отдам докрай на омразата. Свиня такава! С противно издадените си дебели устни и жалкото измъчено изражение! Как успяваше да изглежда интелигентен при тази външност – да се чудиш! Дали заради плешивината или издълженото конско лице? Спомних си думите на баща ми, че е бил един от добрите иконографи, преди да се пропие.

Нима може интелигентен човек да върши такива неща?

Дали да не опитам препоръката да бия възглавница?