Дневникът - Надявам се да дойдеш
Случва се, понякога, човек да не знае къде се намира. В емоционално отношение, това изгубване е за потърпевшия истинска трагедия, а околните дори не я забелязват. За да се "намери", изгубеният в "непознатото" задава, на който мине край него, въпроси, но как да ти отговорят хората, за които ти си или невидим, или си твърде познат? Първите сякаш чуват глас в главите си, а вторите си мислят, че се шегуваш с тях. С мен се случи това.
Трябваше да отпия доста глътки пиво от чашата на Страха за да се усетя, че не бива да питам хората: "къде се намирам?" и вместо това да им задавам въпроса: "как да стигна до...?" Лошото беше, че не знаех накъде съм се запътила.
Започнах да се оглеждам. Виждах сгради, улици, планини, отношения, сезони, времена, нрави, хора, които бяха заети да създават и рушат; ситуации, напомнящи ми сънища и нищо, което да прилича на самата мен. Започнах да разбирам, че формата на емоциите ми пречи да видя съдържанието им. Твърде бяха пораснали ...