4.11.2023 г., 20:17 ч.

До Гуангжоу и назад 

  Проза » Разкази
332 0 0
45 мин за четене

До Гуангжоу и назад

 

Това знам, че съм Ви го разказвал много пъти на някои от вас, но на други пък не съм. Ама, то така е, човек като не му се случват нови работи, разказва за старите. 
Та ще отиваме на панаир в Китай. Едно време преди ковида много ходехме по панаири. Хановер – няколко пъти, Дюселдорф, Милано, Дубай, Истанбул, Прага, Бърно, Биелско бяла, Белград, а бе къде ли не. Но в Китай не бяхме ходили. Всичко организирано от туристическа агенция – полети, хотели, транспорт от хотела до панаира. Панаирът е в Гуангжоу – един от най-големите индустриални градове в Китай, равен може би на Шанхай, и най-голямо пристанище. Близо е до Хонг Конг - на 120 км. Осемнайсе милиона население – амен, амен колкото три Българии. Китайците са направили панаири само за експортните си фирми, т.е. там ходят само купувачи от целия свят, но най-вече от Европа и от Щатите. Там освен изложителите, кьорав китаец не може да припари като зяпач, както е на нашия, Пловдивския панаир. Или поне както беше, щото то от него нищо не остана, откакто Гергов го завладя, едно хубаво изложение имаше в България и то даде фира.
За панаира номерът беше хем по работа, хем малко като екскурзия, щото летяхме през Москва, но имаше и два дни престой за разглеждане и после до Китай и там 5 дена на панаира. А бе, добре стана. Летим София-Москва с българската авиокомпания. Тя и тя не знам колко е Българска, но поне се казва България Еър. В Москва кацаме на Шереметиево и от там след два дена, както Ви казах – Москва – Шанхай и после с вътрешен полет Шанхай – Гуангжоу. Там ще ни посрещнат на летището и със специален автобус ни возят до хотела и след това всеки ден пак с автобуса от хотела до панаира и обратно. А бе, направена работа. Китайците за да продават, всичко са организирали за купувачите си да е топ. Полетът София-Москва - докато се качим и трябваше да слизаме. На Шереметиево - да излезем беше голям зор. То паспортни проверки, то камери навсякъде, то ти какъв си що си, къде отиваш, от къде идваш, защо? Толкоз много камери на квадратен метър таван и стени не бях виждал. Имах чувството, че съм на 100 телевизора едновременно, както в магазините за черна техника, само че заснет под различен ъгъл. Тия хора не си поплюват с наблюдението. Биг Брадър отвсякъде. 
Аз какъвто съм си карък, уж бях първи от групата на опашката, пък да ви казвам, какво стана. Граничното милиционерче, голобрад младеж с безупречна униформа и изпъната фуражка, като взе да го гледа тоз моя паспорт. Гледа снимката в паспорта, гледа мене, гледа снимката, гледа мене. Накрая вика:
-    Эта фотография ваша?  
-    Моя, же – със всичкия си акъл отговарям аз, като вмъквам и това руско „же“, кой дявол ме караше.
Милиционерчето пак гледа към снимката и после още по-изпитателно гледа към мене. През това време нашата група вече се изнизва и само аз оставам на опашката.
-    А откуда Вы так хорошо говорите по русски? – милиционерчето явно е доволно, че ме е разкрило само по две казани думи и ще може да ме докладва като диверсант или най- малкото като американски шпионин.
-    А я в школе учил – продължавам да се набутвам аз.
-    В школе? Хм. Подождите минуточку.
И аз жда, к‘во да правя. А групата вече излиза от залата. На мене взе да ми тъка. Жена ми излезе, колегата ми излезе, всички излязоха.
Милиционерчето се връща с някакъв по-възрастен мъж с мустаци, явно негов началник. Поглежда към мен и кимва на обратно т.е. „Ей тоя е!“ . Мустакатият ми взима паспорта от младока и на свой ред ми поглежда снимката.
-    Фотография – Ваша?
-    Да – отговарям аз, като този път не се правя на отворен и не вмъквам никакви руски частички.
-    А Вы здесть не очень похожете. А?
-    Но, пожалуйста, пиджак в катором я на фотографии, у меня в чемодане – минавам пак на руски и вече съжалявам, защото им затвърждавам версията, че съм шпионин, щом толкова добре говоря руски, макар и с акцент.
-    А где у Вас чемодан? -пита спокойно мустакът.
-    Не знаю, наверно он на ленте катается.
-    Хм. – изсумтява мустакичът, а групата може би вече е в автобуса.
Да му се не види и каръщината. Що все на мене ми се случват тези работи. Един приятел казва, че щото не съм си мълчал, а съм се заговарял с хората и съм се правел на интересен. Сигурно е прав. Прав е, мамка му. Ама аз какво съм се заговарял тука. Ония ме питат – аз отговарям. Ако мълча като пукал, по-лошо.
-    Ну, это с чемоданом не пойдет. Руки давайте – и аз вече си викам: „Айде, закопчаха ме“ Дотука бяхме. Сега Москва – Магадан – Магадан – до живот. Хеле оня извади от някъде под плота нещо като таблет и ме накара да си сложа пръстите - снемане на отпечатъци. Аз пак си викам: Айде, отиде, регистрираха ме в Русия като престъпник. Ще ме пратят при Навални в Сибир, заради едното „же““. Оня гледа нещо на компютъра, щрака по клавиатурата. Лицето му – Stone face. Слава богу, размина ми се …този път.
Мустакът каза: „Проходите, быстренько!“ и аз почти изтичах към съседната зала за багажа.
Там от групата са останали само жена ми и колегата. Жена ми гледа укорително:
-    К‘во става, бе? – все едно, че аз по собствено желание съм се забавил или съм се заблеял в някой магазин.
-    К‘во да ти обяснявам? Добре, че ме пуснаха.
-    Ама какво стана?
-    К‘во стана, к‘во стана? – обяснявам й набързо докато си взимам куфара от лентата. Естествено само той беше останал да се върти от нашия полет.
Бързаме да настигнем групата. Те пък не бързат да излизат. Магазини free shop, наистина много. Влязохме и ние в един. Не толкова да купуваме, колкото да разгледаме. Там всякакви западни стоки. Но всичко е зад щанд. Не можеш сам да си вземаш от рафт или витрина. На щанда – мис Русия. Питам за един парфюм.
-    Сколько стоит?
-    Петдесят. – отговаря миската.
-    Петдесят что – долларов или евро?
-    Нет значения – можете заплатить долларами или в евро. 
А, стига, ве. Тез хора за валутен курс не са ли чували. 
Излизаме извън летището. Там на уреченото за посрещане място ни чака възпълничка лелка – мамашка на около петдесет и пет, с табелка в ръце, на която пише „София - Ярмарка Гуангжоу“. Примъкваме се с куфарите към групата. Слава богу не бяхме последни, въпреки моето закъснение. Някои явно наистина се бяха заблели по магазините. Лелката нервничи. Накрая се дотътрят още 4 човека. Лелката ни преброява за пореден път.
-    Всички вече би трябвало да са тук. Моля елате след мен към автобуса.
Лелката говори безупречен български, макар и с малко акцент. Всички рускини говорят български с акцент. Дори и тези дето са живели по 20 години в България, женени за българи, работят в България и пак си имат акцент.
С автобуса ни карат до хотела, който е на майна си Райна, но поне по пътя мамашката обяснява – това е това, това е онова. Москва е много красив град. И като са вдигнали едни небостъргачи, ще кажеш, че не си в Русия, а си в центъра на Манхатън. Има и много стари сгради, но там отдето минахме, всичко беше поддържано. Настанихме се и мамашката ни даде 15 минути за „освежаване“ и каза да слизаме веднага във фоайето. Петнайсе минути – ми ние за десет едва можахме да си стигнем до стаите. То едни коридори, едни преходи от сграда в сграда. Хотелът заемаше едно цяло каре и се състоеше от 4 сгради разположени във формата на правоъгълник, но с топли връзки помежду им. Асансьор има само на едната – централната. Голямо обикаляне падна докато стигнем. Само хвърлихме куфарите и обратно. Ни освежаване, ни чудо. Долу на рецепцията отиваме да си вземем паспортите, щото ги бяхме оставили за регистрацията. Гледам, паспортите ни подредени в едни прозрачни пластмасови кутии като тези, дето са за храна. Рецепционистката вади паспорт от кутията, вади от него едно листче написано на компютър и на листчето на ръка записва имената ни и номера на стаята и ни подава листчето. На него пише името на хотела и нищо друго. 
-    А паспорта? – питам.
-    А паспортите остават при нас – отговаря ми рецепциониската.
-    Ама как така? Паспортът трябва да си е у мен. Как ще се разхождам без паспорт?
-    По-добре е да са при нас, за да не Ви го открадне някой – обяснява ми момичето.
Отивам при мамашката.
-    Не ни дават паспортите.
-    А, така и трябва.
-    Ама защо? Как така ще ходим без паспорти. Нали ако ме спре някой милиционер и ми поиска документи…?
-    Показвате листчето. Трябва да го пазите, да не го загубите. Много е важно. 
Аз се втрещих.
-    Ама как листчето. Че той милиционерът от къде ще знае дали това листче не съм си го написал аз.
-    А они все знают – беше отговорът.
Тогава ми стана ясно, че не са само камерите на летището. Тука всичко се докладваше на когото трябва – КГБ ли е, ФСБ ли е, както му викат сега, не знам, но…
И тъй, натоварваме се на автобуса без паспорти и почваме обиколката. Ние по принцип си носехме и личните карти, но нито тука, нито в Китай, някой щеше да ги базари за слива. Обиколката беше наистина хубава. Разбира се заведоха ни на Червения площад, в Кремъл, видяхме Василиевския събор, Третяковската галерия, Арбат. Струваше се. Но на края крака не ми останаха. В Третяковската само гледах къде да седна и вече не ме интересуваха ни импресионисти, ни никой. А имаше много какво да се види. Репин, туй-онуй, а бе страхотна работа.
На Червения площад имаше изложба-базар на книги. Но за да влезеш на площада минаваш през КПП-та, точно като на летището. Униформени пазят навсякъде. Проверяват ти чантата какво носиш, минаваш през рамка – метал детектор, всичко както се полага. И по музеите е така. Много строги проверки по сигурността. Ама то след 11 септември навсякъде стана така и по Европа – Ватикана в Рим, Лувъра в Париж, навсякъде. То ако някой е решил да прави нещо, не дай си боже, едва ли ще мине през КПП-тата, но за туристите стана голяма кушия. Събличай якета, отваряй чанти, изваждай телефони, чудо. Може пък така да трябва и за нас да е по-безопасно. Де да знам.
    Тръгваме да се прибираме – заваляло. Добре, че ни бяха предупредили от туристическата агенция, че въпреки, че бяхме лятно-есенно време, да си носим по едно по-дебелжко якенце като за ноември-декември в България. И добре, че ги послушахме. Тебе лъжа, мене истина, като забръска една суграшица. Дъжд примесен със сняг на топченца. И гледам, в една градинка присаждат цветя. Свалят ги от едно камионче и десетина женички със забрадки, копват в градинката и с ръце подреждат цветята в лехи с определени форми. След тях минава един мъж с метална лейка (не бях виждал такава лейка от детските си години) и полива цветята. Ходи до една водоноска, от която налива вода в лейката и пак обратно. А вали. Вали, ама вали. Питам екскурзоводката-мамашка. 
-    А защо поливат, като вали?
-    Защото така им е наредено. Имат инструкции как да садят.
-    Ама, няма смисъл.
-    Това няма значение. Ако не изпълняват това което им е наредено, ще ги върнат по републиките, там от където са дошли, а те за нищо на света не искат това. Който веднъж се е добрал и е намерил работа в Москва, за нищо на света няма да допусне да го върнат.
-    Аааа – кимам разбиращо, а на ума си си казвам – „Баси, положението е сериозно. Демокрация дебне отвсякъде“.
Минаваме покрай Кремъл пак, ама от другата страна и мамашката обяснява.
-    Това са вертолетните площадки, където при нужда нашият президент може да кацне и да излети. А това е сградата, където всеки ден работи нашия президент.
Интересно, че не наричаше Путин по име, а винаги казваше „нашият президент“. Само един път му каза Владимир Владимирович. Докато вървяхме, се приближих до нея и наивно я попитах:
-    Говорите с голям респект за Путин. А не Ви ли се струва, че това малко прилича на култ към личността.
Жената ме изгледа уплашено и леко се дръпна. После се обърна към мене и с залепена на устата си усмивка каза:
-    Не и дума не може да става за такова нещо. Това е останало далеч в нашето минало.
Преди да влезем в един от музеите на Кремъл, трябваше да се преместим от една опашка на друга. В музея бяха дошли деца от някакво училище. Деца около 9-10 годишни. Всички бяха облечени с военни униформи. Децата, като всички деца се смееха, закачаха се, не стояха много мирни на опашката. По едно време от някъде се появи млад офицер и децата замлъкнаха, почти замръзнаха. Офицерът нареди нещо, посочи с ръка на някъде и детската опашка се пренареди за друг вход. След това офицерът изгледа косо нашата ексурзоводка, каза и нещо със строг тон, не чух точно какво, но тя също замръзна, да не кажа,  че се насра от страх. Тя бързичко ни инструктира да минем на друга опашка като настояваше да сме по- бързи и гледаше сегиз-тогиз през рамо към офицерчето. След малко от един от порталите излезе кортеж от 3 черни лимузини, мерцедеси, не волги, с пилотни мотоциклети отпред и отзад. Явно някакъв големец. Може и Путин да е бил, де да го знам.
После питам екскурзоводката:
-    Какви бяха тези деца с военни униформи? Това някаква възстановка ли е или какво?
Тя, жената ми обясни, че това били деца, чиито родители са загинали при операции било на МВР, било военни и държавата им организирала обучение и пълен пансион в специални военни училища, където ги обучават още от малки за военни и за милиционери. Там си живеят, като в сиропиталище или по-скоро като в казарма, там си учат и всичко е по военни порядки. Представяш ли си – деца на по 10 години, войници. Тогава си спомних оня филм с Анджелина Джоли – „Агент Солт“, дето и тя беше такова дете и от много малка, КГБ я бяха обучили за шпионин в САЩ. Луда работа. Ако го гледаш на филм е интересно, но като го видиш на живо – олеле, мале.
Два дни в Москва, които си бяха всъщност ден и половина, си минаха като все едно не е било. Голямо препускане беше. Наистина, видяхме някои хубави неща, но колко още остана за гледане. Мисля, че по-малко от седмица в Москва не е достатъчно време за нищо. Тогава си казах, че искам пак да дойда, въпреки всичките простотии, с които се сблъскахме. Обаче с тая война, не знам. Сигурно никога вече няма да мога да посетя Русия – нито Москва нито Санкт Петербург, нито нищо. Загубена работа. По-скоро, Москва ще ни посети нас, да не дава Господ, отколкото ние нея.
На втория ден вечерта - пак на Шереметиево. Нощен полет за Шанхай. Тоя път бяхме на друг терминал. А там, да ти кажа, ужас някакъв. Някакви арабески и черни, налягали направо на пода и спят на летището. Край тях боклуци, дето са яли нещо. Никой не ги гони, никой не чисти. И гълъбчета моля ти се. В залата си летят гълъби. Пътниците им подхвърлят трохи от закуските и сандвичите си. Птиците крачат напето по пода и обират каквито остатъци от храна намерят, кацат по чешмичките и си пият вода. От къде и как са влезли? Идея си нямам. Сигурно през летящите врати докато се отварят.  Колегата вика:
-    Това тука ми прилича повече на автогарата в Чирпан, отколкото на международно летище. Даже в Чирпан е по-чисто. 
Както и да е, минаваме търкаляйки куфарите си покрай спящите и отиваме да си чекираме багажа. От агенцията ни бяха казали да го чекираме директно до Гуангжоу, щото и билетите ни бяха до там, макар и с прекачване в Шанхай. 
После пак проверки, пак чудеса. Аз в чантата, дето си нося компютъра, естествено бях забравил едно швейцарско ножче. В София не знам защо никой от проверяващите не го беше видял, но тука мацката на скенера веднага го засече и ме накара да го извадя. И ме пита:
-    Това нали няма да го използвате?
-    Няма – отвръщам аз с ясното съзнание, че ще ми го вземе, защото ножове в ръчния багаж не са разрешени.
Мацката обаче, за най-голяма моя изненада ми го връща и ми казва да го сложа в багажа за чекиране. Представяш ли си? Къде ще го слагам в големия куфар. Ми той нали вече е чекиран. Прибирам ножчето в компютърната чанта, казвам едно „Спасибо“ и давай към самолета … с ножчето. Що ли не го изхвърлих, ама българска работа – спомен ми било, скъпо било. Ами да съм мислел като си събирам багажа. 
Туй или иначе, вече сме в самолета. Огромен самолет. Ил 86 ли беше Ил 96 ли, не помня, обаче голяма работа. Летял със с Boeing 767, но това съветско чудовище ми се стори бая по-голямо. Тръгнахме да излитаме. Брей, като се разтресе тоя ми ти самолет. Тресе ама тресе. И издава, според моите разбирания, доста нехарактерен шум. Имах чувството, че всеки момент ще се разпадне. И другите пътници явно също имаха подобни чувства, щото се озъртаха уплашено наляво-надясно. Жена ми ми стиска ръката, ще я счупи. Тя пък, горкичката, за първи път летеше на такъв дълъг полет. И като си помислиш, че с това тресене полетът можеше и да не стане толкоз дълъг. По едно време стабилизира, тресенето и шумът изчезнаха, a ние въздъхнахме дълбоко. 
Полетът все пак си беше дълъг – към 7 часа. Изкарахме го, може да се каже, в спане, но докато не спяхме, аз се запознах с някои от българската група за Китайския панаир. До мене стоеше млад мъж, който се представи като търговец на бяла техника. Беше от София, но като се разговорихме се оказа, че е и той е родом от Чирпан. Аз му казвам, че съм чирпански зет и че колегата ми и той е от Чирпан.
-    Светът е малък – викам му – В полет за Китай трима души са свързани с Чирпан.
-    Светът не е малък, Чирпан е голям – добавя съседът ми по място. Засмяхме се.
Обясни ми, че в групата имало още един търговец на бяла техника – по-възрастен мъж, вече леко плешив с прошарена коса и мустаци. Викали му „Захарният махнат“, понеже по-рано търгувал със захар. Та захарният магнат беше по къси гащи и фланелка и само с една раничка, без голям куфар с багаж. Казал, че той за Китай никога не пътувал с багаж. Каквото му трябвало си го купувал от там. Как беше изкарал снега в Москва не знам, но аз там и не си спомням да съм го виждал с групата. 
Пристигаме в Шанхай. Имаме два часа и половина до другия полет и тръгваме да разглеждаме Шанхайското летище. А то – космическа работа. Не мога да сваря да правя снимки с телефона. Огромно е и супер модерно. Не може да се опише, трябва да се види.  Ааа, Китайците ми скриха топката. Аз и в щатите съм бил и почти навсякъде по Европа, но такова нещо не бях виждал. Извънземно, ти казвам, извънземно. Пообиколихме, ама то е огромно, няма обхождане. Времето до другия полет мина неусетно. Връщаме се при групата. А от там ни посрещат с:
-    Бързо отивайте да си взимате куфарите от лентата. Захарният магнат ги видял да се въртят ей на оная лента. 
-    Ама как? Нали сме ги чекирали до Гуангжоу?
-    Чекирали, не чекирали – ей там се въртят.
Айде, на бегом. Взимаме си куфарите. Търсим къде да се чекираме за Гуанджоу. Едва сварихме до последния момент. Оказа се, че от международните полети багажите не се прехвърлят автоматично на вътрешните. Ама кой да ти каже. Оня младок от агенцията в София явно и той толкова е знаел. Та изкарахме още едно притеснение. Иначе и ние като Захарния трябваше да си купуваме дрехи от Китай, ама той поне знае от къде, а ние новобранци, за първи път сме. 
    Другата неприятност бяха скенерите за температура. Минаваш през една рамка като металните детектори, само че тая ти мери температурата. Жена ми през целия път подсмърчаше и не се чувстваше много добре. Пипах и челото – топло, а тя много рядко вдига температура. Сега от притеснение ли от що ли, май имаше. Ами сега? Ако я задържат на летището медицинските. К‘во правим? В самолета изпи една сюрия хапове, които имаше в чантата си и май я спасиха, щото мина през рамката без проблеми. Ние даже не видяхме какво показва, йероглифи някакви, но никой не я спря и на нея може би и от това й мина. 
В полетите от София до Москва и от Москва до Шанхай ни бяха сервирали нормална храна и то обилна. Обаче в този вътрешния китайския ни дадоха едно като чорба от спагети с едни попарени, сварени треви. Отврат. Хапнах една хапка и само дето не повърнах. Но за глада в Китай после ще Ви разправям.
Кацаме в Гуангжоу. И там летището е като от Star Wars. Изобщо, Китайците са много напред. На изходите ни чака китаец на неопределена възраст пак с табелка Bulgaria, Sofia – Guangzhou Export Fair. Аз китайците, ако не са някакви сбръчкосани или с бяла коса, не мога да ги определя, на колко са години. Изглеждат ми еднакви. Извеждат ни към „специалния“ автобус. Автобусът се оказа наистина специален, но не в положителния смисъл на думата. Хич не беше извънземен. Мязаше на наш стар Икарус, за който ги помни, от градския транспорт. Даже още по-зле. Седалките му бяха алуминиеви, без тапицерия. Издаваше странни звуци по време на движение, но поне се движеше. Това беше първата ми среща с контрастите на Китай. От супер модерно до супер старо, че дори допотопно. Викам си: как пък точно на нас се случи тоя скапан автобус, щото видях, че на паркинга си имаше доста съвременни и модерни автобуси. Вероятно пак е от парите и от агенцията. Ние бяхме платили бая пари, но колко е платила агенцията на китайците, хабер си нямахме. Както и да е, автобусът , стар не стар, закара ни до хотела. Хотелът беше сносен, да не кажа хубав. Предупредиха ни да не пием от водата в чешмата. Казаха ни на развален английски в колко часа ще ни вземат сутринта за панаира и това беше. Свободно време. Изкъпахме се, преоблякохме се и слизаме до ресторанта да хапнем нещо, че бяхме умрели от глад цял ден. Вече е към 9 вечерта по китайско време  и ресторантът е почти празен. Чистеха като за пред затваряне. Гледката, която ни посрещна беше меко казано поразяваща. Белите покривки по масите бяха с безброй петна от храна. Имаше разлята храна и по пода и едно китайче само я замазваше с някакъв моп. Кухнята се виждаше от залата на ресторанта. Там от конструкции на тавана бяха провесени оскубани пилета или кокошки, не знам, със все краката и главите. Жена ми ми вика: “Аз тука няма да ям. Вече ми се повдига.“ Излизаме навън ама къде да търсим за ядене в непознат град. Не знаем езика. Пък глад, майка. На 100-тина метра от хотела гледам някакво пазарче. Имахме пари кеш. В София бяхме сменили някакви юани. На пазарчето се продават плодове и зеленчуци. Някои от тях виждах за първи път, но други слава богу ми бяха познати – ябълки и круши. Купувам по един килограм за смешни пари и решавам продоволствената криза. Качваме се в стаята и набиваме. Плодовете бяха хубави. И така вече на що-годе сит стомах можем да заспим. То в България още си е ден, сръсто пладне дето се вика. С този джет лак по принцип си беше проблем първите два дена, но се оправихме, къде ще ходим. Колегата пък се запиля с някакви араби, с които се запознал в самолета. На дискотека щял да ходи. 
-    А бе ти акъл имаш ли. Къде ще ходиш? Тези знаеш ли какви са и къде ще те заведат?
Ама той – див петел. Като си науми нещо и не слуша. И него съм го мислил цяла вечер. Разгеле, към един след полунощ се прибра и се обади, че е жив. Та най-накрая заспахме.
Сутринта ставам рано и отивам на рецепцията да питам за ютия. Нали ще се костюмираме за панаира. Трябва да си изгладим ризите. 
-    Iron, please.
-    ОК, ОК! 
Ок, Ок, ама нищо не разбират явно и не ми дават ютия. Мъча се обяснявам на развален английски, показвам си ризата, приглаждам я с ръка – пак нищо. Взимам химикалка от рецепцията и рисувам ютия.
-    Аааа, ОК, ОК. – казва младежът на рецепцията, но пак нищо не ми дава. Вика някаква камериерка, обяснява й нещо на китайски и после се обръща към мене:
-    No. No iron.
Бе, викам си, тез хора не се ли гладят. Като гледам ризата на младежа на рецепцията затвърждавам това си мислене. Младежът е доста омачкан от към дрехи. Камериерката ми прави знаци да си дам ризата, която разнасям за да я показвам. Вика ми да я последвам, а младежът от рецепцията също маха с ръка в нейната посока и ми нарежда:
-    Go, go!
     Тръгвам след нея към някакво сервизно помещение. Тя ми слага ризата на закачалка и я провесва на вратичката на някакъв шкаф. После вади от някъде някакъв уред, който прилича на голяма машинка за подстригване - има дръжка и глава. Включва машинката в тока и от главата почва да излиза пара. И аз чак сега загрявам, че с това „гладят“. Бях гледал някакви реклами, но никога нямаше да купя такова за в къщи. Камериерката прекарва ризата няколко пъти от горе надолу с машинката. После обръща ризата и пак. Трябва да призная, че имаше положителен ефект и ризата доста се изпъна. Е, вертикалните ръбове от това дето беше стояла сгъната в куфара останаха, но кой ще ги гледа, те ще са под сакото.
    Вече костюмирани се качваме в автобуса-барака и се настаняваме на алуминиевите седалки. Пътят до панаира е около един час и имаме възможност да разглеждаме. А за разглеждане наистина има какво. Огромни магистрали, виадукти и мостове с поне 12 платна, небостъргачи, кули, паркове. Климатът е влажен и топъл и растенията стават огромни. Фикусите, които в България си гледаме в ъгъла на хола тука са цели дървета. Трафикът в Китай е нещо много интересно. По магистралите, булевардите и по-малките улици се движат в невероятно гъмжило камиони, автобуси, модерни и много стари автомобили и най-вече моторчета и велосипеди, натоварени с всевъзможни товари. Гледаш пред тебе се движи купа от тръстикови кошове, висока поне два метра и половина. Всъщност това чудо се вози от моторче, което изобщо не се вижда. С велосипедите – същата работа. На багажниците на велосипедите, някои модерни, други изглеждащи като от втората световна война, са накачулени, кошници, кутии, раници, куфари, наръчи различни растения, бамбукови пръти и какво ли не. Маневрите с тези извънгабаритни товари също са си предизвикателство. Всички мотористи и велосипедисти носят медицински маски. Не заради Covid, тогава още Covid нямаше. Заради газовете от целия трафик. Представям се как се диша, когато край тебе хиляди двигатели бълват пушеци.  
Освен чудесата на съвременната китайска архитектура видяхме и ламаринени полуцилиндрични халета, като складовете за строителни материали едно време в България. На повечето вратите бяха широко отворени и вътре се виждаха дълги редици от маси, на които китайчетата работеха нещо. От рейса не можехме да видим точно какво – някои може би шиеха, други сигурно сглобяваха нещо. Вътре в халетата беше като в сумрак. Прозорци няма, електрическо осветление. Както казах одеве – контрасти отвсякъде.
Пристигаме на панаира. Грандиозен. Няма отделни палати като нашия. Една голяма сграда на поне 8 етажа. Футуристична форма като на бразилски стадион. Цветя. Много цветя. Името на панаира Canton Fair – на латиница и на йероглифи направено от цветя. Пано поне 20 на 10 метра. Обясняват ни че можем да си наемем преводач и ни посочват дълга редица от китайчета пред оградата на панаира. Ние тръгваме все едно ще си избираме робиня. Китайчетата са основно млади момичета и по–малко момчета. Всяко държи табелка с нещо написано на латиница, а някои дори и на кирилица. Оказа се, че това са имената им – европейскте им имена. Всеки си избирал някакво западно име, което гостите на панаира да могат да разберат вместо Гуанг-Чун-Чан (чакай, че не знам какво точно казах – да не някоя псувня). Ние си избираме момиче на име Sofia, по понятни причини. Момичето говори английски. Тези с табелка на кирилица не бяха естествено преводачи на български, а на руски. Много китайци учат в Русия и до днес, a не само от Съветско време.
Спазаряваме се за цената на ден и момичето е наше. Естествено всичко е кеш. Няма фактури. Платих за първия ден авансово. Момичето се представи като студентка. Симпатяга е. Висока не повече от метър и шейсет. Смолисто черни коси, те на всички са такива, слабичка, но с атлетично тяло. Облечена с дънки и бяла тениска. Носи малка раничка, преметната така, че раничката да е отпред, пред гърдите, а презрамките са на гърба й. Почти всички си носят така раниците, за да ги държат винаги в ръцете си и да избегнат кражбите. По-късно, когото пътувахме с метро или се разхождахме по улиците, София настоятелно ни посъветва и ние да си носим раниците така.
До тук добре. Вече имахме преводач. Но сега трябваше да я вкараме в панаира. Ние си имахме пропуски, но както и по-рано казах, на панаира китаец не можеше да припари ако не е от фирма изложител. Имаше специална процедура по издаване на временни пропуски за такива като София, които бяха наети от някой европейски или американски посетител. Процедурата естествено изискваше лични документи на китайчето и декларация от наша страна, че то е с нас и ще ни превежда. Да ама София се оказа, че няма лична карта. Разхождаше се с някакво ксерокопие, свито на четири. Питам я:“Къде ти е личната карта?“, а тя невинно ми отговаря: „Откраднаха я.“ 
-    А бе как така бе момиче? Що не каза по-рано? Сега как ще те вкараме в панаира?
Тя обаче напориста. Ходихме по разни гишета. Тя показва ксерокопието. Обяснява се нещо на китайски. Записаха ни, по точно сканираха ни пропуските. Писаха там нещо и след един час разкарване София вече имаше временен пропуск и можеше да влезе с нас вътре. Имах чувството, че това е най-щастливия момент в живота й. Само дето не ни запрегръща там пред входа. Каза, че това й било голяма мечта – да влезе на панаира. Мене взе нещо да ме съмнява, да не е някаква крадла или какво. Аз винаги подхождам с добро към хората и си мисля, че всички са добри, щото съм си малко, да не кажа много, наивен. Животът обаче ми е показал не веднъж и дваж, че хората не са само добри. Даже повече са лошите. Както и да е аз си останах наивен и си вярвам в добрите. Та София малко взе да ме съмнява, но като тръгнахме по срещи из панаира и като взе да превежда и да ни помага да намерим това, да се оправим с онова, разбрах, че момичето е свястно, а и че е оправно. После пак я питам как са и откраднали личната карта. Тя ми обясни, че като са пътували с брат си с моторче, тя била седнала зад него, но раницата и е била на гърба, а не пред гърдите. Крадците също с моторче я приближават в трафик, когато се движат бавно и на тръгни-спри, режат с нож презрамките на раницата, които били сравнително тънки, отмъкват раницата и се потапят в трафика. Не знам дали историята и беше вярна, но разбрах защо сега си носи раницата отпред. Тогава не съм си задавал и въпроса, кога е направила ксерокопие на картата, щом са й я откраднали, но както казах, аз съм си бая наивно човече. Каквато и да е предисторията, София свърши добра работа – помогна ни при традиционните бизнес срещи, но също и в трудни моменти, за които ще разкажа след малко.
    За панаира какво да ви да разправям. Страхотен и огромен. Няма обхождане. Имаше изложени от обикновени чукове, през редосеялки до последно поколение вакуумни прекъсвачи за високо напрежение. Ние естествено ходихме само по секторите за електротехника и то не можахме да ги обиколим всичките. Там няма такава помпозност като на европейските панаири. Няма огромни и дизайнерски оформени щандове с изключение на двете най-големи фирми производители на електроапаратура в Китай. Всички други щандове бяха кутийки три на три метра с малко мостри, щанд като в магазин без масички и столове за сядане и за заседяване. Много хартиени и електронни каталози, които постоянно ни тъпчеха в ръцете. Практично. А и като са малки щандовете повече изложители могат да участват. Щото панаира голям, голям, ама и изложителите много. Няма да Ви занимавам с технически подробности, какво сме видели, с какви фирми сме се срещали или може би друг път. Но нека да кажа някои характерни неща за китайската икономика и техника, които наистина ми направиха впечатления. Понеже в Китай няма закон за авторските права, те както е известно крадат и копират всичко от всички. Питам на едни щанд предлагат ли автоматично предпазители, а китаецът отсреща ми отговаря с въпрос:
-    Да произвеждаме и предлагаме. На коя фирма искате – ABB, Schneider или Siemens?
Т.е. китайците произвеждат някакъв клонинг и след това само го брандират с логото на известни фирми – без лиценз, без франчайз, без нищо. Пипнах един предпазител „на ABB” и боята на логото леко се размаза по пръста ми. К‘во да Ви говоря? 
    Другаде питам дали продуктите са изпитвани съгласно европейските стандарти и откровено ми отговарят пак с върпос:
-    От коя европейска лаборатория искате сертификат – KEMA, IPH или друга? Горе в копирния център ще Ви изработим какъвто Ви трябва. 
Викам си: „Яснооо!“
Сега за кафето. Жена ми не може да живее без кафе. Обаче китайците пият чай. Почти на всеки щанд ни предлагаха чай, но кафе никой не ни предлага. Търсим от някъде да си купим – няма. Китайците също доста пушат. Жена ми също. Излизаме на откритите площи на едни масички да седнем и малко да отдъхнем от обиколката и там в пепелниците има смляно кафе. Защо го слагат идея си нямам, но за пиене няма, а те го слагат в пепелниците. Все пак намерихме нещо като барче, където имаше много видове чай, но за щастие имаше и кафе. За всеобща наша изненада, кафето беше 5 пъти по-скъпо от чая, направо на баснословна цена, ама к‘во да правим – купуваме си. То пък едно кафе – на нищо не мязаше. Почти като боядисана вода и доста безвкусно, само дето името му беше кафе, а за цената да не говорим пак. Както и да е – преживяхме го.
    Другият проблем беше гладът. По-принцип имаше организирана огромна „столова“. Целият приземен етаж беше пълен с маси за хранене, които приличаха на ученически чинове само че със седалки от двете страни на плота. Чиновете разположени в сектори на огромно помещение, а в най външната зона на секторите има щандове с храни от различните страни на света. Китайска, естествено. Индийска. Арабска, Африканска, Японска. Навсякъде огромни опашки, но вървят бързо. Храната се приготвя пред очите ти. Китаец с огромен „гребен“ нарязва току що разточено тесто на спагети или нудъли, както им казват. Цвърчат тигани с горещо олио, тенджери врат. Миризмата общо взето е отвратителна. Но Европейски щанд не можем да намерим. Обикаляхме, обикаляхме – няма. И съответно не можем да си изберем нещо, което да можем да ядем. Гледам едни наденички, не помня вече от коя кухня бяха, ама досущ като чирпанските наденички изглеждат. А, сега вече ще се яде. Купувам наденичките. Отхапахме по една хапка и ги изплюхме. Вътре в наденичката, само някаква сланина ли беше, лой ли беше, но беше отвратително, за нашия вкус, де. Иначе едни хабибита чаршафосани и с кърпи на главите си ги набиваха, като стой, та гледай. Ний си умряхме от глад. Добре, че си носехме някакви бисквити от България, че изкарахме до вечерта. А вечерта, ябълки и круши от пазара. Викам, тука минахме на диета Д-р Емилова – цял ден трамбоваш из панаира, глад и само плодове един път в деня. На другия ден изоставихме бизнес чантите, дето само си сусуркахме цял ден и ги напълнихме с каталози и флашки. Взехме си раниците и сложихме вътре по някоя ябълка и остатъците от бисквитите. Кат се видяхме със София на входа, първата ми работа беше да й кажа, че днеска трябва да ни намери някакво място, където да се нахраним нормално. В хотела закуска нямаше, пък и да имаше едва ли щяхме да ядем в оня ресторант дето го видяхме като пристигнахме. Та като отидохме на панаира първо слязохме в столовата и пак почнахме да обикаляме щандовете. По едно време гледам пържат нещо като нашите мекици на някакъв мисля марокански щанд. Дай, викам ще рискуваме с това. Мекиците, разгеле, ставаха. Да не кажа, че си бяха вкусни, от глада ли не знам. Омахахме по три мекици. София не пожела. И така вече бяхме готови за подвизи. За обяд излязохме от панаира и София обеща да ни заведе да ядем някъде на ресторант. Само да ви кажа, че храната, която ядат китайците в Китай, няма нищо общо с храната, която се сервира в китайските ресторанти в България или другите страни от Европа. В Китай всичко е люто. Люто, ама люто. Оризът е само сварен и го овкусяват като топят разни попарени „марули“ и месо в сосове, които естествено са люти, после слагат тези неща с клечи върху ориза и ядат като за последно.  На панаира като стане дванадесет часа и срещите секват. Китайците обръщат гръб на посетителите, вадят някакви стиропорни кутии с една преградка ориз и друга с нещо от описаното преди малко. Навеждат се и почват да ядат, все едно, че някой ги гони и след малко ще им вземе кутиите. Докато не се наядат, не обръщат внимание на никой. Всичко ядат с клечки. Даже и супата. Ще кажете как. Ами как? Вземат с клечките зелении, месо или ориз и ги топят в супата, навеждат се над купичката и сърбат натопеното. То капе, олива, но на кой му пука. Като са на обща маса, топенето продължава, само че купата, в която топят е обща и е доста по-далече от устите им, така че топят и докато донесат натопеното с клечките до устата си, по масата остава пътечка. Сега си обясних петната по покривките в ресторанта първата вечер. Та отиваме със София в ресторант. Китайски ресторант в Китай. Гледаме менюто. Нищо не разбираме - всичко е на йероглифи. Питам няма ли на английски. София вика „Няма смисъл. Тука няма да намерите патица по пекински или нещо друго което Ви е познато.“ Оставяме се на нейния избор, което си беше голям риск. От това, което носят виждам че е поръчала …ориз, някакво месо, като на яхния, зелени салати и бира по настояване на колегата. Донесоха една бира с 4 чаши за четирима ни. Колегата вика: Ама как само една бира. Вярно бирата беше в бутилка от 750 грама, но като си припомним, че в Германия големите халби са по литър. Айде донесоха още една. Една за колегата, а другата за нас тримата. Бирата, между другото хич не беше лоша. София направи уточнението, че подробно е обяснила на сервитьора, харната да не е люта, да не е солена и да не попарват салатите с гореща вода, което най-много учудило сервитьора. 
Китай има характерна миризма. И за съжаление тя не е от най-приятните. Като вървиш по централна пешеходна улица в големия град от всякъде мирише на канализация. От много бройните павилиончета или колички за улична храна се разнася друга смрад, не по-малко гадна от тази на канализацията. Уличната храна мирише така ужасно, (по моите критерии), че се чудя как го ядат това. Бях развил някаква непоносимост към тази миризма, може би на психично ниво и като се върнахме в България, дълго време не можех да понасям миризмата на зелен лук. Миришеше ми на Китай и туй-то. Трябваше да минат към 3 месеца докато се оправя. 
    Все пак не умряхме съвсем от глад. София се грижеше да ни приготвят китайска храна, която да е що-годе некитайска и да става за нашите вкусове. Но понякога и със София и без София, яденето си беше чиста руска рулетка. Веднъж в центъра гледаме McDonald. Ачик, ачик си е McDonalds, няма грешка. А, викам си, ей ся се наядохме. Поръчваме си по един биг мак. Колегата – два. Жена ми не ще да рискува и си поръчва само пържени картофи и сладолед. Презункцията беше, че пържените картофи и сладоледът няма как да са с „китайски“ вкус. Да, ама не. Люти, майка, люти и двете. И сладоледа. Ей т‘ва не бях очаквал само. Лют сладолед. Биг Маковете и те люти, да си ебе майката. 
-    А бе, София, ти пита ли ги дали ще са люти, кат поръчваше?
-    Ами, те казаха, че само малко ще са люти.
К‘во малко. Те не се хапваха. Колегата обаче беше толкова гладен, че се прежали и омаха единия. Аз хапнах само една хапка, колкото да си опаля устата и после гасих с кока-кола. Е, тя вече не беше люта. Тръгваме да се изнасяме. Макдонълсът беше на третия етаж на някаква висока сграда, те там всичките сгради в центъра са високи, но интересно, че до третия етаж асансьор не ходеше и ние трамбовахме по стълбите. Докато слезем до партера, колегата каза, че има спешен случай и че лютият Мак иска веднага да излиза, няма значение от къде. Хукнаха със София пак нагоре към тоалетната. Викам си дано не я свърши някъде по стълбите. Луда работа.
Последният ден бяхме решили да купим някакви почерпки за България. Обикновено където ходя, купувам винаги някакви местни бонбони. Тука обаче бонбони не можем да открием, под път и над път. Питам София. Тя вика: „А, тука шоколадови бонбони няма“. Е, как тъй няма да има. По едно време на витрината на едно малко магазинче виждам бонбони. Вярно не са класически. В една прозрачна цилиндрична кутия са, но са си бонбони отвсякъде. Завити в шарени целофанчета, с различни формички. Мале, като се прибрахме в България, се оказа, че това е чироз – изсушена риба и при това миризлива и разбира се люта. Голям срам. Не мога да сваря да се извинявам на тези на които бях дал от „бонбоните“.
Сега знам какво ще кажете: Нямаше ли други по-интересни неща, че само за ядене говориш. А бе, имаше, как да нямаше, ама както ни учеше едно време нашият учител по философия, човек за да живее, първо трябва да се храни, след това да се облича и т.н.  Не знам как го разбирате Вие, но аз като съм гладен и нито мога да видя нещо, нито нищо.
Все пак до края на панаира късметът ни се усмихна и успяхме няколко пъти да ядем като хората. Това беше благодарение на  хората от една фирма за производство на измервателни трансформатори, които провидяха в нас големи Европейски търговци, които ще им отворят пазарите за цяла Европа, че и за USA или овърсийз маркет, като му викат. Та така де, черпиха ни един обяд и една вечеря в ресторанти където има и европейска храна. Първо за обяда. Завеждат ни значи в някакъв ресторант, а там си има зала с европейска храна на блок маса. Храната си беше доста добра и за пръв път се нахранихме нормално. Питам китайците: „А вие защо не си вземате храна и не ядете?“ Седят, дето се вика, на празна маса и ни чакат додето ний се накльопаме. А китаецът: „Не се притеснявайте – вика – ние вече сме обядвали“. Викам на акъла си: „Да бе, обядвали сте. Че то няма още единайсе и половина“. После загрях, че както ние не понасяме тяхната храна, така и те сигурно не харесват европейската. Ама на кой му пука. Ние нали се наядохме като за световно. И за сефте. 
Вечерята беше много по-интересна, защото освен кулинарна имаше и културна програма. Китайците ни взимат от хотела с нещо като миниван, някакъв - китайско производство, но си личи, че е чисто нов, намазан, лъскав. Кара лично шефът на фирмата. Едно китайче се залепва за мене и постоянно ме обработва как ще продадем всичките трансформатори на света. Китайците хич не спазват личното пространство. Навират се в тебе. Като ми говори китайчето е толкова близо, че му усещам пръските от слюнка в ухото си. Аз се дръпна по-настрани от него, то пак се навре в мене. Бая досадно беше. Как и да е, пристигаме в ресторанта. Той всъщност е в някакъв намазан хотел. Ресторантът има няколко зали, а нашата група, като ВИП, се настаняваме в сепаре. Сепарето не е сепаре по нашите разбирания, а си е една отделна стая с кръгла маса и голям телевизор с плосък екран на едната стена. Като казвам голям, имам предвид голям – поне 100 инча. Сега София не е с нас и трябва сами да се оправяме с китайците на тема люто и варена маруля. В групата ни има и двама турци, които се оказа че отдавна въртят търговия с Китай и доста добре познават и манталитета и фирмите. Единият беше останал да живее една година в Китай и дори беше почнал да учи езика мандарин – единия от официалните китайски езици. В Китай, за да правиш бизнес, трябва да имаш доверен човек на място. Иначе първият контейнер е ОК и после започват проблемите с пробутване на некачествена стока, липси, продукция, която не отговаря на изискванията в договора и т.н. Ти, за един контейнер върви ги съди ако си нямаш работа. Така, че без човек на място, който да проверява, какво ти товарят, умираш прав. Та единият турчин седи в Китай - договаря и проверява, а другите движи нещата в Европа. Но за турците след малко пак ще Ви кажа. Сега въпросът беше как да си изберем нещо „безопасно“ за ядене. Босът праща един от шерпите (по-низшестоящите служители) да ни помага. Предложението е да ядем пържена риба. Добреее. Т‘ва би трябвало да се ядва, ако не е люто. Шерпата ме води до един голям аквариум да си избера коя риба да ни опържат. Ама аз тези риби ги виждам за първи път. Приличат ми на декоративни, но уголемени 100 пъти. Избирам една, която ми се стори по-нормална и аз не мога да кажа по какви критерии. Обяснявам на китайчето, само да я посолят и да я изпържат без никакви люти подправки и то ме успокоява с: „Ок, Ок, Ок“. Прибираме се в стаята сепаре, а там вече кръглата маса е отрупана с китайски специалитети. В центъра на масата има голям стъклен въртящ се диск. Китайците въртят диска и от ястията на него си слагат в малки панички пълни с ориз. Всичко разбира се само с клечки. На нас ни донесоха вилици, лъжици и ножове, нали сме ВИПове. Дискът се върти, хората ядат, ние се офлянкваме. Чакаме рибата. Щото ако ядем от китайското не знам какъв ще е резултатът. Оризът е снежно бял и е само сварен. Никакъв вкус. Китайците ни обясняват как трябва да му служим нещо от средата на масата с някакъв сос от други панички. Колегата се престрашава и си взема нещо което прилича на панирани кралски скариди. Оказа се кокоши крака. Отврат. Колегата обаче каза, че е доста вкусно и най-важното – не е люто. Дискът се завъртя десетина пъти, храната на него почти свърши (без наша помощ, ядяха само китайците) и аха да си тръгнем гладни, пристига рибата. Аз отначало не можах да позная, че това е риба. Що? Щото, не знам по какви кулинарни техники, но бяха обърнали рибата с вътрешното навън, както когато обръщаш чорап. Месото беше отвън, а кожата беше останала вътре и така я бяха изпържили цяла вероятно в някакъв фритюрник или в техните уок тигани. Вярвате или не, но рибата беше великолепна. Отядохме си. Междувременно бяха донесли и вино. Китайците, като всичко друго, и виното го пият по странен начин. Не използват чаши за вино, такива на каквито сме свикнали в Европа, със столче и характерната овална форма. Използват водни чаши – една голяма и една не толкова голяма. Сипват вино в голямата чаша, която е към 400 грама и после от нея ти си сипваш в по-малка, която е към двеста грама. Виното го пият почти на екс от по-малката чаша, вследствие на което  бая бързо се замъглят, а бе направо си се напиват. Босът върза кънките след третата чаша и то буквално. Взе да не може да се държи прав, да залита. Викам си дано после да не е той дето ще ни кара до хотела. Междувременно докато ядяхме, той ни беше обяснил, че сме в зала с голям телевизор, заради караокето. Караокето било много популярно в Китай и било много престижно да си наемеш зала за караоке в ресторант.  И като се почна едно. Пускат световни клипове. Китайците пеят до един фалшиво. Ние сричаме текста от екрана и припяваме, да не се цепим от колектива. После шефът каза, че идва ред на индивидуалните изпълнения. Всеки да изпее нещо от страната, от която идва. Почна той -  Chinese Opera. Дали от виното, което беше изпил, дали толкова си можеше, дали музиката беше такава, но китайската опера ми приличаше на кучешки вой примесен с някакви думички, които пък ми приличаха на кучешки лай. Ама айде, да не ги обиждам хората. На тях определено им харесваше или пък се правеха, щото шефът им пееше. То и у нас, шефът като разказва виц, всички, дето им е мила службата, се смеят зорлем, дори и вицът да не е много смешен. Идва ред на турците. Турчинът се изправя и запява, любимата си според него песен. Аз, шаш и паника. Песента е нашата песен за Никола Парапунов, не знам дали я помните. Ееее, Никола, ееее пирински орел. Тая песен е от песните за партизани. Не знам от къде турчинът я е научил, че и му е станала и любима. Пееше я на турски, но песента си беше същата. Не ми се вярва чак пък нашите да взели турска песен за пиринския орел Никола. Идва и нашия ред, на българите. Комисия в състав: колегата и жена ми единодушно избират мен да представя нацията. Аз естествено се спичам. Какво да им пея? Настъпи неловка пауза. Пияните китайци ме окуражават да стана. И аз ставам, к‘во да правя. И докато се изправям ми идва на акъла какво да изпея. ‚Девойко, мари хубава“. Подхващам притеснен, но после се отпускам и на втория куплет вече всички, барабар с китайците припяват, макар и без думи а само с “Аааааа”. То бяха ръкопляскания, то беше чудо. Аз, разбира се, много се изкефих. Наистина българската музика е голяма работа. 
Вечерята с гарнитура караоке и песни на народите приключи към 21:00 ч. След това все пак имахме да пътуваме около 1 час в трафик до хотела. Слава богу, караше един от шерпите, който не беше пил. 
Китайците, да Ви кажа, много работят. Денонощно работят, Ви казвам. Докато пътувахме към хотела посред нощ, минахме край десетки строежи, които продължава да работят на осветление. Дето викаше нашия командир в казармата: „Палят се прожектори, палят се лампи и се работи до сутринта. Докато работата не се свърши, няма връщане в казармата.“. А тука тез хора не знам в каква казарма живееха, но голямо бачкане и грандиозно строителство. Ами какво им се чудим, тогава като ги гледаме в YоuTube, как за една нощ построяват нов мост или какво ли още не. Дето казваха в оня виц, че китайският премиер се обадил на нашия с въпроса: Ще има ли възможност в понеделник, от 9:00 до 14:00 часа да дойдем и да достроим магистрала „Хемус“?.
Да кажа още малко за София и за изчезналата и лична карта. Следващото, което ще Ви кажа, ако не го бях чул от първа ръка, нямаше да го повярвам. В Китай дълго време е имало закон за ограничаване на раждаемостта. Сега май вече е отменен, но не съм сигурен. Та, не е било разрешено в едно китайско семейство да има повече от две деца. Ама как ще стане това. Ти можеш ли да спреш гората да се разлиства. Та китайците пак си правели по повече от две деца, ама само две са били, така да се каже, официални. Та София ми обясни, че в тяхното семейство само тя и  брат й, които били най-големите били „официални“, т.е. имат право на документи, имат право да учат и т.н. Другите деца, все едно, че не съществуват за държавата. Ама как така да не съществуват. Това са живи хора. Имат нужда от храна, дрехи, образование, грижи. Ами, така е, казва. Те от много малки започват да работят и работят само за храната си. Не можах да го проумея. Не е възможно, държавата да не знае за тези деца. Не е възможно родителите им да ги крият, а и те самите да се крият. И какво става като пораснат? Пак ли е все едно че не съществуват? Луда работа! Къде се учат да четат и пишат ако не ги допускат в училищата. Отделно дето статистиката за населението и раждаемостта в Китай явно няма нищо общо с истината. Значи китайците са много повече отколкото се водят на книга.
Както много пъти казах, Китай е страна на контрастите. Там има много богати и много бедни хора. Не знам как точно става в техния социалистически капитализъм и под ръководството на Китайската комунистическа партия, но има хора, които се возят на супер луксозни автомобили и такива които имат само велосипед или моторче. Има супер офиси и най-модерни автоматизирани производства и има опърпани момчета и момичета, почти деца, които бачкат на поточни линии във фабрики или шият в несвяст по цял ден едно и също. Има умопомрачаваща инфраструктура и колиби със сламени покриви. Разказваха ми, че китайците от провинциите живеят унизително бедно и затова мигрират към големите градове, където работят в началото за храната си или за дребни пари. По време на Китайската Нова година всички искат да се върнат по родните си места, но много са такива, които не могат да си го позволят защото не могат да си платят транспорта с влак, а да не говорим за самолет. 
Китай не можеш да го разбереш за 5 дена. Сигурно и за 5 години не можеш. Дори езикът в Китай не е само един. Най-разпространен е т.нар. „мандарин“, но има още десетки наречия и едни с други китайците не могат да се разберат ако са от различни провинции. В Китай все още много хора говорят руски. То за Китай понятието „много хора“ е доста относително, щото при тези милиарди население колко трябва да е „много хора“.
Тръгваме си без дори да сме вкусили и една милионна от много образите на тази държава и култура. Да сме живи и здрави пак да отидем. 
Айде друг път ще Ви разказвам за Америката.  

© Динко Пантов Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??