На гробището беше пълно с хора, които бяха дошли да изпратят покойния към вечния му дом.

    Четирима от мъжете свалиха лъскавия ковчег с дървен обков и изписан със златни букви на земята.

      Дъщерята на Дейвид, Кармен, се свлече в калта до ковчега и заплака неудържимо. Вятърът се блъскаше в лицето й, а едрите капки дъжд се смесваха със сълзите й.

     -Татко, защо ме изоставяш? Нали ми обеща, че винаги ще бъдеш до мен!-Защо, татко? Защо не спази обещанието си? Защо ме остави сама? Какво ще правя сега, Господи? Какво?

    До нея стоеше Франческа, втората съпруга на Дейвид, която гледаше втренчено ковчега.

    Вдигна за миг очи и видя, че всички погледи бяха насочени към нея и тя заплака.

    Плътните й устни бяха подчертани с ярко червено червило. Устни, на които трудно някой би устоял. Сочни като розова пъпка, съблазнителни, подканващи към грях: Беше облечена в дълга черна рокля, която подчертаваше тънката й талия. Когато се движеше с грациозността на пантера, ефирният плат шумолееше като окапали есенни листа. Над очите си беше спуснала черна мрежа.

    Франческа отново насочи поглед към ковчега. Устните на Дейвид бяха странно изкривени, навярно от болката на хиляди неизречени думи.

    Очите му бяха широко отворени, сякаш отправяха някакъв упрек към целия свят и към бога.

    Тя се приближи и за миг се поколеба, но след това събра смелост, протегна ръка и затвори мъртвите очи на Дейвид.

     (А какво ли се криеше зад тези мъртви очи?!)

     (Сянка??... Сенки? - Свят от сенки? - Сън?...Сън без сънища.)

     Хенри беше застанал малко встрани, наблюдаваше я. Нещо в него я смущаваше. Не приличаше на жена, която скърби за съпруга си. Откакто се появи в живота на Дейвид, всичко тънеше в разруха. Първо брат му Майкъл беше убит, после съпругата му Лиза почина при раждане, а сега и самият Дейвид беше убит. Нещо не беше както трябва.

     В този момент Франческа също насочи поглед към Хенри и очите им се срещнаха. Все още помнеше онзи късен следобед, когато той я беше направил своя. Имаше нещо в него, и тя самата не знаеше какво точно, но имаше нещо, което, колкото я привличаше, толкова и я плашеше.

    Франческа имаше една максима, която твърдо спазваше. Знаеше, че трябва да живеем живота си докато сме живи, защото умрем ли веднъж, ще сме мъртви цяла вечност. Умееше да се пази и от натрапници, тя е красива и горда, а хората задават по-малко въпроси, когато се държиш спокойно и уверено.

    Отпечатъкът на всичко това върху лицето, държанието й, е винаги достатъчно, за да затвори словоохотливата уста на хората, намиращи се в нейната компания.

    Хенри предчувстваше, че Франческа не е това, за което се представя. Въпреки, че беше красива, като богиня, цялото й същество излъчваше злоба и коварство. Беше решен с цената на всичко да разобличи тази жена, ако тя има вина за смъртта на Майкъл и Дейвид.

    Траурната церемония вече беше към самия край. Хенри си тръгна бавно, без да бърза. В този момент не искаше нищо друго, освен да остане сам. Всички съседи и приятели бяха донесли по нещо за обяда след погребението. Според Франческа това бяха глупости и загуба на време, но такава бе традицията от векове и нищо не можеше да я наруши.

     Къщата възбуждаше хорското любопитство. Преди сто години е имало малка дървена къщичка, но сега се издигаше висока, раздвижена сграда от камък, дърво и блестящо стъкло. Килими от всички краища на света бяха пръснати по подовете на стаите.

    Франческа едва дочака да си тръгнат всички.

    Всеки един от тези хора изказваше съболезнованията си. Когато и последният човек си тръгна, тя с бързи крачки се запъти към стаята си. Подът бе застлан с дебел ориенталски килим, а столовете и креслото бяха тапицирани със светлокафява кожа. Бързо махна черните си дрехи и облече ярко червената си рокля, силно впита в тялото й, сякаш беше погребала съпруга си преди години, а не преди часове.

    На вън дъждът вече беше спрял. Здрачаваше се. Слънцето залязваше и последните му лъчи обагряха небето в пурпурночервено.

    В този момент Франческа наистина се чувстваше щастлива, оставаше й да свърши още нещо и всичко щеше да бъде нейно, всичко.

    Корабостроителницата, къщата, парите, всичко, всичко щеше да бъде нейно.

    Без да осъзнава какво прави, започна да говори на глас.

    - Е, Дейвид, докато ти гориш в ада, аз ще се наслаждавам на всичко това.

    - Не, Франческа. Дейвид няма да гори в ада!

    Не беше чула, кога Хенри е влязъл в стаята й, стреснато се обърна и го погледна в очите.

    -Извинявай, но не те чух да влизаш, аз...

    -Замълчи! Знаеш ли, според мен, няма ад и рай. Мисля, че адът е точно тук, на земята и ние преминаваме през него именно, когато живеем. А дейвид премина през този ад, когато се ожени за теб, така че сега няма как да е в ада. Днес се заклех пред гроба му, че ще намеря неговия убиец и ще го накарам горчиво да съжалява, че е посегнал на живота му. Не мога да разбера, защо мечтаеш за абсолютна свобода? Това е безсмислено, защото да си напълно независим, означава да не си нужен на никого. През всичките тези години си се преструвала, че обичаш Дейвид. А той посвети краткия си живот изцяло на теб. Помня, когато брат му Майкъл беше убит. Тогава за първи път видях Дейвид толкова мрачен и унил. В първия момент се усъмни в теб, защото ти така и не каза къде  си била през онази нощ.

                                                                                                                следва продължение