До вас...
Събуждаш се, поглеждаш сивия таван и се усмихваш, на пръв поглед няма нищо забавно в еднообразната, повтаряща се утринна обстановка, но ето че ти се усмихваш. Чувстваш се прекрасно…
Някак си почти винаги човек успява да пресъздаде емоцията, която усеща вътре в себе си и не мисля да ви убеждавам в това, всеки го прави, по своя си начин, нали?
Добре де, мои, надявам се, приятели от този сайт, помогнете ми. Всеки от вас тук се справя от умело, по-умело с писалката и успявате да изразите тази гореспомената емоция.
Стоя пред вас, малка, развълнувана душа и ви моля помогнете.
Помогнете да благодаря!!!
Дайте ми думи, посочете ми коя точно мисъл от милиардите бушуващи в мен да избера, за да успея да благодаря.
Да благодаря за усмивката сутрин, за топлината в сърцето, не, не съм поредният влюбен хлапак, мили ми хора, става въпрос за друго, става въпрос за сродна душа. За душа, която обожавам. Вярвате ли ми, че един единствен човек е способен да разгърне просторите на един нов свят пред вас. Свят, в който ви има, свят, в който сте значим. Искам да благодаря за това, че се появи в един, не до там прекрасен момент, в който губиш вяра, да, възможно е да се отчаеш дори и да нямаш 20, да искаш да захвърлиш всичко и да избягаш от всички, но тя ми показа правилния път, даде ми сили да продължа.
Но аз не мога да отида с цвете в ръка, да го поднеса и да кажа „благодаря” , би било лесно и не достатъчно, също така и невъзможно. Всяко звънване на телефона те изважда от монотонния, сив живот, вдигаш машинално „Ало”, а отсреща чуваш онова звънко гласче, вечно усмихнато, непринудено, зареждащо те винаги с нови сили. Винаги когато увесиш нос... то ти казва: „Хей, горе главата аз съм с теб, държа те за ръка”, усещането, че не си сам, е прекрасно. Затова, драги ми, искам да и благодаря, че е до мен и ме подкрепя.
Но не знам как да го направя, затова се обръщам за помощ към вас. Не съм в състояние да благодаря подобаващо. Би ми се искало да го издраскам с ръждив пирон, някъде покрай дома й, та като се прибира да го съзира всеки ден, но по различни улици вървим със нея. Иска ми се да изкрещя, но надали ще чуе моя глас. Моля звездите всяка вечер, вместо мен, защото само те могат да я достигнат...
Затова заставам тук пред всички ви и казвам съвсем простичко и искрено
БЛАГОДАРЯ!
Обожавам те!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Любомир Стойков Всички права запазени
