Отворих вратата на къщата и влязох..Най-накрая на топло!Навън вали сняг примесено с дъжд.Студено е,цялата съм покрита в бяло и замръзвам.Свалям мокрото яке(ех,жалко,вече съвсем на нищо не прилича),оставям го на закачалката.Лицето ми изглежда уморено.Ами да..след училище седем часа,репетицияркурс по английски как няма.До сега се лутах в библиотеката да си пиша доклада по история(не ,че го написах)След като си направих сметка за направеното до тук,реших,че е много за мен(нищо,че бях още на половината).
Направих си чаша топло кафе и седнах в кухнята да си почина.Почивка?Хаха,няма такива работи!Разбира се какво да видя на масата-бележка от майка ми:1.Купи хляб,2.нахрани кучето,3.изхвърли боклука,4.да не забравиш домашните(хах,че мога ли да ги забравя),5.занеси писмото,което е на масата в хола на баба ти(Ооо,чудесно!Баба!Пак ще ме черпи корави бисквити и развалено мляко,ще ме пита защо не ходим да я веждаме и тн...е нямам избор!).Ех,че списък.Чак се уморих докато го прочета.Но ето,че сега една мисъл за теб намира време да се прокрадне сред ежедневието,за да ми напомни,че ми липсваш.Е,да ама какво от това..ти си на работа сега.По-добре да се захващам със задълженията.Измих чиниите,хвърлих кофата,полях цветята и изметох стъклата от поредната счупена бутилка снощи(отново се напихте с татко,отново си крещяхте и обиждахте.Крещяхте и на менрно все ми е тая) и реших,че съм направила кой знае какво.Пускам телевизора за разтоварване 30мин.Ама какво е това..сереал,сериал,къци,сериал..уф,по-добре да се откажа.Отивам да си пиша домашната.Математика(имам три двойки)-не мога да решавам,литература(нямам тема)-голяма работа,география(имаме кантролно)-няма да уча.Ето,готова съм с ученето.Оставах два часа ,докато свършиш работа и още един,докато се видим.Реших да полегна,но не ми се спеше.Сега,когато съм сама в леглото,мисълта за теб отново нахлува в съзнанието ми.Мисля си колко е хубаво да те обичам.Вярвах,че и ти си влюбен в мен.Колко са нежни целувките ти,като докосването на слънчевите лъчи рано сутрин.Колко са вкусни устните ти-като капчица мед.А прегръдката ти!Тя е завладяваща,мека като листенце от роза.Чак сега го осъзнавам.Сега разбирам,че с теб се чувствам кто птица в небето.Даваш ми сила да надвия и най-страшното.Та аз те обичам!Досега не знаех..То било толкова хубаво да обичаш.Душата ти вече не е празна,а сърцето с равномерното си туптене сякаш отброява часовете,докато дойдеш.Чувствам,че ти си за мен.Сякаш с теб искам да прекарам дните си.Имам нужда от теб.Но защо не сем ти го казала досега?Какво ме спира?Страхът?Неее!Мен не ме е страх от нищо,дори от смъртта,та как може да се страхувам от нещо толкова свято като теб?!!Щом не съм ти казала това досега значи е време!Ставам от леглото изпълнена с вълнение.Идвам при теб!Да,няма да те чакам,а ще те изненадам.Да помислим..какво да облека?А,ето-това става!Заставам пред огледалото..ох,дебела съм,уф..имам пъпка,ааа ноктите ми..Е нищо пък,ти ме харесваш такава!Слагам гланц с любимия ти аромат,без много грим,защото знам,че не обичаш.Мокрият сняг е спрял.Взимам си чантата и излизам.До срещата ни има цял час.Може би спиш сега,но аз не издържам.Ще се мушна при теб в леглото,ще те гушна и ще ти кажа това,което досега не съм-ти си моят живот!Взимам такси:"ул.Христо Ботев №17".Толкова съм развълнувана,че искам да говоря,да говоря,без да спирам.Шофьорът през цялото време мълчи.Какъв скучен човек.Накрая ми казва троснато:"5лв".Плащам и излизам.Хм,колко е злобен!Сигурно няма какво да го зарадва.Колко жалко..А,ама къде съм?О,не!Този се е объркал,та аз съм на съседната улица.Мамка му!Е,нищо сега съм щастлива и нищо не може да попречи на щастието ми.Тръгвам напред.Вървя и си мисля за изражението ти като ме видиш:)Как ли ще реагираш?След около 7мин. ето го №17.Прозорецът свети.Значи не спиш.Сигурно се приготвяш за срещата ни и си мислиш за мен!О,милото ми!Колко ме обича!И аз те обичам съкровище.Идвам да ти го кажа.Звъня,звъня..?А, забравих,че звънецът не работи.Колко съм разсеяна!Искам да те изненадам и ще вляза много тихо.Колко е тъмно на долния етаж.Мм,навсякъде се носи ароматът ти.Направо е опияняващ.Нетърпаливо се качвам по стълбите и ето ме пред стаята ти.Само един миг ме дели от теб.От милия ти глас,топлите целувки и нежните ласки.Един миг само и ще ти кажа,че те обичам и ще го чуя и от теблЩе ти кажа всичко.Само миг още и ще бъда твоя!Слагам ръка на дръжката..но какъв е този звук?Нещо става.Разпазнавайки женски стон сякаш вече знам какво е.Изведнъж нещо ме жегва от вътре.Боли!Боли сякаш са те простреляли с куршум и започваш да кървиш.Почти съм сигурна,че ако сисложа ръката на сърцето ще стане червена.Но,не!Аз ти вярвам!Това не е истина!Ти не можеш да направиш това.Сигурно идва от телевизора!Да,това трябва да е.Как можах да се съмнявам в теб?!Колко съм глупава!Защо съм толкова ужасна?!!Вълнението се връща и с нетърпение отварям вратата:
  -Любов моя....-започвам.Но щом следващата секунда си отворя очите..това..това е тя!Но какво правиш върху нея?!Как?Ти?Не!-крещи съзнанието ми.Главата ме заболява,причернява ми пред очите,чувам пулса си в главата ми-бум!БУМ! БУМ!Сякаш всеки миг ще падна.Стоя тук само от една секунда,а сякаш са часове."Извинете.." само успявам да кажа и със сълзи затварям вратата.Разбягах се по стълбите..ох,паднах.Боли ли?Не усещам нищо!Само вътре в мен боли.Изтичвам навънлОтново вали.Станало е тъмно.Озовавам се сама,мокра и тъжна по средата на улицата.Какво да направя сега?По-добре да не мисля!Но как?Пред очите ми сте само вие двамата.А ти с това изражение..не беше както си го представях..А защо не каза нищо?Та какво ли да кажеш я!Всичко беше ясно.Къде съм отново?А в парка..кога стигнах тук?Дори не гледах къде вървя.Няма значение!Трябва да се прибирам.Ходя си бавно като призрак.Отново се замислям..Ето защо не съм ти казала онези неща по-рано!Та за какво?Те за теб не значат нищо.Сякаш вътрешно см знаела..Добре,че не го направих!Добре,че не излях чувствата си.Щеше да ме излъжеш,а вътрешно щеше да ми се присмееш.Е,няма значение!Това  животът.Вече е съвсем късно.Прибирам се и що да видя..мама "отново" си събира багажа и плаче,а баща ми с бутилка в ръка пак крещи:
  -Махай се!Махни се от къщата ми!
  -Стига!-казвам аз
Само след секунда "Шляп"-един шамар
  -Отивай си в стаята и да не си мръднала!
Ха и ти ли мислиш,че ме заболя!Качвам се и си лягам на леглото.Всичко е както го оставих..Странно е как виждаш нещата, когато си щастлив и какви са те всъщност..Питам се заслужавам ли това?Кой бе ти действително?А онова  момиче?Какво стана?Всичко мина като на лента през съзнанието ми.Като слайдове от Power Point се сменят всички моменти от днес.А какво ще стане като се срещнем на улицата?Ще ме поздравиш ли или ще се направиш,че не ме познаваш?А аз?Ще ти отвърна ли?А докога ще ме боли?Аз ли обърках нещо?Потънала в тези мисли се унасям и заспивам.Събуждам се в кухнята с чаша кафе..Ха,това е било просто сън!Един ужасен кошмар!!О,добре,че е това!!Но този сън ми помогна много. Сега наистина знам,че те обичам!!Поглеждам си телефона-10 пропуснати повиквания и 1sms от теб.Пише "обичам те".Направо настръхвам.Още потресена от съня отварям вратата и що да видя-това си ти!Прегърни ме!Сега знам,че си мой:
  -Хайде де идем на разходка мила.
  -Чудесно!Имам да ти казвам нещо.Сегичка,миличко.Само да взема едно рисмо до го оставя на баба....:)