13.01.2016 г., 21:40 ч.

Добрият човек 

  Проза » Разкази
658 0 2
5 мин за четене

                                         Добрият  човек

 

  Познавах един добър човек. “Добър”, но не в смисъла на съвременното общество, според което човек е добър и благороден, ако има шест милиона долара и даде от тях две хиляди лева за благотворителност. Става въпрос за истински добър човек!

  Какво прави човекът истински добър тогава?

  За добрият човек важни са малките неща, които обикновено почти никой не забелязва. Т.е., не е нужно някой да е гений и да открие лекарство против рака или да спре войните, за да бъде окачествен като “добър човек”. Трябва да се изисква от хората според възможностите им. Затова най-малките неща, макар и изглеждащи незначителни в световен мащаб, са важни!

  Добрият човек, за когото ще Ви разкажа, вършеше малки добрини и затова беше специален. Дори бих го окачествил като герой!

  Всяка сутрин той излизаше от дома си, за да отиде на работа. И всяка сутрин или въобще, когато решеше да отиде навън, точно преди да излезе, слагаше в единия си джоб стотинки, които може би бяха на стойност около един лев или нещо такова. Тези стотинки обаче той не харчеше. Бях го наблюдавал няколко пъти и се чудех защо, по дяволите, го прави!? Може би искаше да има дребни за кафемашината? Или искаше да си купи нещо, което все не намираше?

  Една сутрин обаче разбрах. Беше страшна виелица, когато го видях на няколко метра пред мен. Тъкмо щях да го повикам, когато видях нещо, което беше простичко, но ме порази! Човекът разговаряше с един просяк, който зъзнеше от студ. После го видях да се здрависва с него, а след това да изважда стотинките от джоба си, за да му ги даде.

   Впоследствие, след като поговорих с други хора за него, се оказа, че тези стотинки винаги били предназначени за някой случайно срещнат нуждаещ се. Този човек работеше като учител и самият той беше “нуждаещ се”, но редовно помагаше по този начин на различни хора.

  “Това е дреболия”, ще кажете Вие и ще сте прави. Именно затова обаче е важна. Дребна постъпка, но дълбоко човешка! А и не беше само тя.

  Добрият човек се грижеше за роднините си. Само той си знаеше как! Майка му, дядо му и баба му разчитаха на него. Те бяха много болни и добрият човек често отсъстваше от работа, за да ги води по доктори. Разбрах, че тези му роднини често са били оперирани, а той е трябвало даже да сменя памперсите на някои от тях.

  Може би и заради това не се беше оженил! Кой би споделил такъв живот в бедност и нещастие?!

  “Дреболия”, ще си кажете Вие и може би ще сте прави. Роднини са му – да се грижи за тях! Никой не му е виновен, че за него няма да има кой да се погрижи! “Дреболия”, но важна дреболия! А и не беше само тя.

  Но нека да се върнем на професията му. Човекът беше учител. Ама не от тези учители, които отиват до училището, клатят си краката по цял ден и клюкарят с колегите си, а от онези учители, които си вършат работата! Колегите му често свидетелстваха за невероятните успехи, които е постигнал с деца, за които повечето други възпитатели казваха, че няма надежда.

  Едно от тези деца страдаше от синдром на Даун. Баба му, поради някаква невероятно тъпа причина, беше решила, че детето трябва да ходи в обикновено училище, в което другите деца нямаха синдром на Даун.

  Няма да Ви обяснявам колко тежко му беше на това дете. Няма и да Ви обяснявам подробно за това, че то не би се справило без помощта на добрия човек. Той, макар че бе натоварен с изключително много бумащина от безчувствените си колеги, които се възползваха от него, защото беше добричък, намери време да посещава момчето в дома му и да му дава безплатни частни уроци. Да, безплатни! Без да иска или очаква нещо в замяна!

  Разбира се, добрият човек рискуваше много, защото учителите нямали право да дават частни уроци на тези деца, на които преподавали в училище. Обаче откъде тогава да намерим учител, който да дава безплатни частни уроци на дете със синдром на Даун?! Безплатни, защото момчето, което живееше само с баба си, беше бедно.

  Успехите, които добрият човек постигна с това дете, бяха удивителни! А историята за допълнителните му усилия остана в тайна, защото учителят беше скромен и не се вземаше прекалено насериозно.

  Това вече май не е дреболия! Да не се вземаш насериозно, да си скромен и да помагаш на някого, въпреки че ти е пламнала главата от лични проблеми, без да очакваш нищо в замяна. Но може пък и да са дреболии тези неща. Ако бяха важни, щяха да ни уведомят за тях в предаването “Биг Брадър”!

  Простете ми, но няма да Ви разказвам за хилядите хора, които го използваха по най-различни брутални начини, понякога дори за тежък физически труд, макар че сърцето му беше болно, без да му се отплатят даже и с един въпрос ”как си”, камо ли да му помогнат по някакъв друг начин. Нито пък ще Ви разказвам за безбройните типове, които го лъжеха по най-различни начини, за да му вземат малкото пари. А той, добрият човек, понеже беше наивен и вярваше в доброто, им се доверяваше. Но явно затова в съвременния свят “наивен” и “добър” са синоними на “балама”.

  Разбира се, аз не бях сянка на този човек и не мога да знам за другите добрини, които вероятно е извършил. Сигурен съм, че най-големите от тях са останали и ще останат неразказани. Така е в този живот. Никой не си получава заслуженото. Иначе как някой ще обясни трагичния край на добрия човек?! Не можеше ли животът му да завърши по-различно?

   Бих искал да Ви разкажа още за него, но това едва ли ще се случи.  Човекът, добрият човек, е мъртъв. За съжаление, е мъртъв. За жалост, обземат ме мисли за това колко ли още добрини би извършил този човек, ако не се беше самоубил?

 

© Галифрей Михайлов Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Поздравления за този разказ!
  • Много силно, тягостно, замислящо. Изглежда това е действителността в момента. От нас зависи да я променим.
    Продължавай да пишеш! Поздрави!
Предложения
: ??:??