Не я я помня млада, но някак величава ми се струва изправена до входната врата. И си мисля, че винаги е била такава. Годините не бяха успели да отнемат жилавата й непреклонност и стоицизъм, присъщи на селския труженик. И на една съпруга и майка. Нито черното вдовство.

Изпратила мъжа си на гурбет, от който не се върнал.

Не повярвала и на писмото за взрива в мината, и на гробището не отишла, когато го погребали в затворен ковчег. Защото гробището е за мъртви хора, а не за празни сандъци. И защото вярвала. Вярвала на мъжа си, че никога няма да я изостави, и че дори да чуе нещо за него, да не скърби и плаче.

„Един ден, обещал й той, пак ще се съберем, щом така сам Бог е отредил. Ти опази чедата ни.“

Това заръчал. И тя заживяла, изпълнявайки повелята му.

Минали годините й в отглеждане на децата, стопанисване на къщата, чиракуване на добитъка.

Изтекли очите й, но не от рев по гробищата, а от взиране по пътищата – няма ли го? Вратичката да хлопне - дали не е той? Шумка да падне - стъпките му разпознавала. Вятър да повее - шепота му долавяла. С годините изтекли и младите по пътя си, селото запустявало, тръгнали вандали. Прибрала я дъщеря й, да не става зян на тия години. Измазали й стаичка, накачила ковьорчета по стените, домотъкани черги на пода застлала, мушкато на прозореца. Че много обичал преди мъжът й цветята, все го закичвала, усмихнат, хубавец бил сред ергените. И като минел, с цвете зад ухо през мегдана, цяло село му се радвало и птичките, и животинките, а бялата им къщица цяла се засиявал,а щом се върнел.

По цял ден на работа са дъщерята и зетят, а тя сутрин ще стане по тъмно, ще се измие на чешмата, белите си коси ще среше, през градинката пред къщата ще мине. Ще скъса някоя китка, па с бастунчето полека ще иде на външната врата. Ще застане  и на който мине на път към спирката „Добро утро“ ще рече, ще се усмихне и ще подаде цвете. За късмет. Свикнаха хората от махалата с нея, една шепа народ бяхме останали, другите по чужбина. Всяка сутрин, зиме и лете, изпращаше по пътя до автобуса. И гледаше дълго към ъгъла, зад който се чуваше бученето. До там виждаха очите й, по-нататък дъщеря й не даваше да ходи. А й се искаше, толкова й се искаше да стигне до тоя автобус, да се качи, или може би да посрещне някого, изпратен преди много много време.

И така оставаше през деня. Ни хляб, ни вода. Като в очакване застиваше и вечер пак там я заварвахме, с уморена усмивка, приветлива, като да сега бе излязла на прага да ни посрещне. Веднъж й занесох трикрако столче, имах го от дядо си.
 - Сполай ти, сине, ама не ща. - продума ми. - Права по-добре, че коленете отказват вече; а съм седнала, а няма ставане.

Смехът й тихичко прозвуча в лятната привечер, напомни ми моята баба, върна ме в детството, видях се да тичам през годините, да гоня парцалена топка, да играя на „стражари и апаши“, да прескачам плета на съседите ...

Една сутрин я нямаше пред портичката. Не се замислих какво може да се е случило. Знаех. Стана ми болно. Днес си мисля, че, колкото повече опознаваме един човек, толкова по–голяма празнина в душата ни оставя, по-дълбока следа, когато се загуби. Както историята на един цял живот се превръща в спомен, ако има кой да го съхрани.

Вървях към спирката, а ми беше счупено, студено и празно. Вече ми липсваше.
И тогава я видях!
До автобуса.
Беше дочакала своето пътуване. Раздаваше усмивки на пътуващите и бели рози.

- Добро утро, добро утро! – закрещях, щеше ми се да чуя отговор, но устните й се усмихваха безмълвно.

Само се усмихваха.

Безмълвно.
 *  *  *