4.07.2010 г., 9:36 ч.

Добруджа 

  Проза » Разкази
944 0 2
6 мин за четене

    Лежим в тъмното. Крушката е загасена, само телевизорът работи. Минава полунощ.

-          Разкажи ми за Добруджа? – тихо ме моли той.

Минава време. Той без да е помръднал – пак тихо ме моли:

-          Разкажи ми за Добруджа?

Аз мълча, гледам вяло в телевизора.

-          Хайде, разкажи ми – не престава да упорства той.

-          О, не мога. Това е много трудно.

-          И таз добра. Е, всичко друго можеш да опише, сега не мога.

-          Наистина не мога, Джана. Съжалявам.

-          Ти една черна ряпа можеш да опишеш като принцеса. Момчето с лупата можеш да опишеш за сто и колко милиона, сега - не, не мога. Добре, опитай.

-          Не-е, наистина не мога.

Той вече се е обърнал към мен, готов да ме затисне, със стоте си килограма. Насила ме препира да проговоря.

-          Добре, опитай само – целият е върху мен, смачква ме.

Аз почти без глас, без въздух  –  дишам:

-          Кажи, как да ти опиша ония тежки и големи, тъмнозелени листа на царевицата. Кажи ми как? И по тях има мъх и, когато има слънце, те блестят в смарагдово зелено. На такава огромна нива. Блок по хиляди декара. Представяш ли си ги? Тия дълги листа, такива източени. Един човешки бой високи. Здрави и млади. Когато има вятър, се движат. Каква грация излъчват, аристократизъм даже. И тия кочани между тях. Едри в по-светло зелено с бледо кафява косичка. Танцуват. Неповторимо е. Как да ти опиша! То мирише и се попива само. - преглъщам.  И той преглъща, все още върху мен.

-          Още искам. – допира устни.

-          Да, Добруджа се пипа само, вдишва и пулсира, диша живот в теб. Но как да ти опиша онзи комбайнер, който ми разказваше за жътвата. По време на жътвата не слязъл от комбайна и когато все пак го сторил, имал чувството, че земята се върти. Хайде, опиши го тоя човек. Опиши го ти. Ще ти кажа как се казва – Мильо се казва – млад и хубав добруджанец, силен, умен – един от най-добрите комбайнери или, както сега им казват – механизатори. Комбайнът му е с компютър – Джойстик – Немски. Хайде опиши го на тая въртяща земя. С жито. Цял месец, два – денонощно. Как жъне хляба ни. Опиши го. Опиши ми председателя на кооперацията. Но не лицето, ръцете, косите, очите. Опиши ми шепите му, когато ми показваше как след сушата пожънали по 30 килограма от декар. 30! Шепа. Да го беше видял само този Добрев, как му се изправиха пръстите, как мъчително се огънаха, за да се съберат, как тая голяма мъжка длан се смали, смали, сви се, за да остави болката в шепата си.  За да ми покаже добива след сушата. Как го заболя. А ръцете му са хубави, тях мога да ги опиша - и косъмчетата, и кокалчетата, и пръстите, и върховете, но другото... другото... това, което е вътре в тях, в шепата му – то не се описва. Не се описва. Не мога. То ми убягва все. Ей тая най-човешка болка. В шепите. Бяга... Като добруджански силен вятър. Вихрен. – млъквам. И той мълчи. Минава време. Навън вече дрезгавее, а той някак отдълбоко-отдълбоко пита:

-          После?

-          Загадка е Добруджа, Джана. Това е! И то голяма. Земя като огромна жълта пита. Равна, плодовита. Мила. Кое да ти опиша?

-          Кога забляват агнетата. Или нощта, в която се коси люцерната. Луда нощ.

-          Първо миризмата заля цялото село. И хората пощуряха с ония бали пресни и зелени. И големи. Почти не виждам нищо в тъмната нощ. На село е като рог тъмницата - само миришеш,  косиш, косиш, косиш  и прибираш окосената люцерна. Земята си отдъхва от тоновете прясна и зелена сочна люцерна. Надига се дори. Опиянението е огромно. Магията също. Дали в люцерната не се съдържат вещества от рода на нетърпението или от радостта?

Никой от двама ни не помръдва. Само пред очите ми плува цялото село. Май го познавам вече. И паролата им знам – „Не е опасно”. Все едно ми казват: Не е опасно – разкажи. Не мога бе, хора. Наистина не мога. А искам. Но нещо все ми убягва или в повече ми идва. Миризми и цветове, звуци, препълнени хамбари, дворове, с добитък, чанове, кози, коне и едри и красиви кочове. В черно, с герданчетата дори - в синьо.

-          Само това ли? – пак тихо ме попита той.

Усещам, че се е разчувствал, как полека ме прегръща само. Дълго стоим така. Навънка розовее, аз бавно идвам на себе си. Само усещам, че едната му ръка е върху бедрата ми.

-          Те се гордеят с мен. Но и аз с тях.

-          Ти с кого?

-          Това е мъжко село. Трудно ми е. Една земя имат само, намокрена от Дунава, и две ръце. И друго слънце на баира. Там всичко е кодирано – Джигера, Гъбчо, Бомбата и Пилека, Фацата и Петалджията, и т.н. Там черпят за раждането на теленцата си и купуват траки, разменят си яйца и клочки, плащат ги в ракия, вино и имат в хор. Плевят - и тротоарите си чистят до последната тревичка. Аз, например, едва на село разбрах, че и къщите им са красиви от румънско време. В шарки в най-различни цветове. Чичо Ангел може да ме вижда и несресана и неумита, и по нощничка, излизаща от тоалетната на двора на рано и все да ме харесва, и все да ми дава цигари - там, през телената мрежа - и все да си говорим. А, той не пуши, но стои при мен, там, на рано, до телената мрежа и слънцето ни гледа, надига се, надига се измежду баира, мокрото от Дунава блести – ухае до нас на цъфнали от пети ден дръвчета в розово и всички са събудени - хора, кучета, пчели - и аз посрещам най-чудесния изгрев. В Добруджа. Забляват агнетата. – Преглъщам. Той бавно плъзга двете си ръце по мен. Усещам нежност. Усещам зов. И сила. Небето се е осветило в светлосиньо. Съмва. Задъхана, гореща, се измъквам изпод него. Дланите му, отпечатани по мен, се открояват като напоена добруджанска нива, ръцете му - като листа на добруджанска царевица - още ме обвиват, устните ухаят на люцерна, очите му - огромно жълто слънце грее на баира. Топло,  в далечината  агнетата блеят.

-          Чуваш ли ги, Джана? Чуваш ли ги?

Устните му са омекнали, едвам шептят. Сочни са, и плътни, тежки, допират се до двете ми ръце.

-          Ти затова ли ме нарече Джана?

-          Не, просто в историята се бяха изчерпали имената с Д и Ж. Джордж, Джон, Джъстин и т.н. Джеймс... ония специалните букви. Такъв ли си? 007! Това ли си?

Мълчанието е огромно. Загадката ми също. Като на село. Като в Добруджа.
      - Агнетата блеят, Джана, чуваш ли ги? Там, в Добруджа.

 

 

Стефка Галева

2008 г.

За втори път се опитах да опиша Добруджа.

Заради Катя и Митко. Те са от Добрич, сем. Калчеви

Семейството, което ни помогна и ми напечати черновите. Най-трудната работа, а почти не се познаваме. Благодаря ти, Кате!

Наистина ти благодаря!

За вас двамата е „Добруджа” – с. Гарван

 

 

 

 

 

Стефка Галева

София 2008

© Стефка Галева Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • около мен се разнесе мирис на хляб и прясно окосено сено....
    Поздрави.
    На земята е нужна такава любов.
  • всичката обич към земята е събрана в думите ти и прелива, и омайва, и... благодаря!
Предложения
: ??:??