Каменните къщи на Картал махала ù придаваха онова древно очарование, което някак си се губеше сред модерните и реставрираните къщи в останалата част на Папаз дере. Високите и бели постройки стояха от векове като монументи, точно на входа на гората. По тях нямаше нито едно тухличка, нито една керемида. Всичко бе от дърво и камък. Само в тази махала все още беше жив занаятът на каменоделеца. И освен от земеделие, северите се препитаваха с продажбата на дялан камък. Истински, достатъчно обработен от човешка ръка, за да се нарече опитомен, но носещ сърцето си от планината. И както високите ридове и дълбоките клисури устояваха на времето, така и каменните постройки бяха непокътнати. Ако в Египет времето се страхуваше от пирамидите, то тук, в Картал махала, то се страхуваше от къщите. А как само бяха подредени дворовете. Нанизани като синци. Когато се погледнеше от високите скални ридове зад гората, където рядко някой ходеше, можеше да се видят криволичещите улички не махалата, а покривите бяха бели, лъщящи от слънцето и досущ като пуканки. Противно на очакванията, Картал махала не бе никак оживена. Няколко пъти от областната управа в града идваха с молба да направят туристически кътове и сергии, но нито хората, нито големците на махалата бяха съгласни. Тук си имаше закони, които бяха много над комерсиалното. Хората държаха на своя бит и традиции. Бяха отворени към модерното, но затворени към хаоса на прогреса.

Костар раази беше от най-верните хора на Сварот каага. Бе и един от най-високо уважаваните височайшества на махалата. Макар и доста възрастен, в неговия поглед можеше да се прочете онази живинка на младостта, която посивелите брада и мустаци не искаха да пуснат. Макар да бе видимо деен човек, Костар беше силно консервативен във всяко едно отношение. Но при всички случаи носеше гласа на разума, когато Сварот прекаляваше със своята либералност. Имаше четирима сина. Трима беше изпратил да се изучат в университет в чужбина по предложение на каагата, а най-малкия остави тук при себе си да му помага с делата. Момчето завърши в града с много висок успех и Сварот и Костар видяха в него възможност да сложат начетен човек за управник на махалата. Уви, корупцията и бюрокрацията поставиха за началник Иван Драгнев – двойкаджийчето инженерче, съученик на сина на раазина. Изборът на Карагеоргиев беше колкото и от алчност, толкова и да си върне на владетелската каста на махалата, заради запрещението да секат дървета в близост до къщите. И така – Ван – синът на Костар, остана поредният чакащ назначение в общинската служба на махалата. Въпреки това момъкът не беше мързелив и помагаше на баща си и на каагата винаги, когато трябваше, независимо от поръчението. Бе снажен, висок и с онази характерна за северите гарвановочерна коса. Имаше красиво кокалесто лице, което хормоните бяха изваяли, за да боде вляво всички женски сърца. Но за него съществуваше само едно женско сърце – това на Леина. Двамата бяха пораснали заедно под зорките погледи на върховенството на закона на бащината закрила. И колкото повече растяха, тяхното приятелство заякваше. Също като корените на дъбовете. Отначало слабички, тънки, а с годините се по-надълбоко впити в земята и даващи сила и мощ на огромното исполинско дърво. И както дъбовете, след години на верно приятелство, най-накрая обичта между Ван и Леина разцъфна с цялата своя сила. Тъкмо бяха излезли от дивата младежка възраст, когато вълната на страстта и съблазънта ги заля с огромната си сила и ги събори на пясъка на щастието. Разбира се, Сварот и Костар виждаха в това прекрасна възможност да положат основите на нова династия в Картал махала, която да поеме управлението и да сложи край на някогашните вражди из клановете. Не случайно в Завета и Кръвта на северите беше записано за края на враждите и царуването на хармонията. Но всички тълкувания минаваха през една и съща съдба – неизбежен конфликт. И тук раазините и каагата бяха безсилни. Те не разбираха за какъв конфликт говорят мъдрите деди, оставили своето наследство в двете огромни писания, имащи силата на религия за северите. И тъй като не разбираха, те оставяха любовта на Ван и Леина да процъфтява в онази незагасваща красота. Красота, събрана в неща тъй простички, като погледа и целувката.

- Ван! Ван! Ван, сине, къде си впрегнал коня толкова рано, виж едвам изгрев е?!... Днес знаеш, че ще ходим при оня червей Карагеоргиев, трябва да си свеж, да може да му сецнеш усмивката с оня поглед, дето само ти го правиш. – Костар раази се усмихна с леко сънена физиономия. Той тъкмо се бе събудил, след като бе чул трополенето на коня на Ван.

- Е, точно отивам да се събудя както трябва. Както всеки мъж трябва да се събужда сутрин. И добро утро между другото. – Ван дръпна юздите и черният кон препусна по каменните вити улички на Картал махала.

- Шегаджия... На майка си прилича, толкова див още...

Семейството на Костар бяха единствените в Картал махала, които отглеждаха коне. Това беше едно от малкото неща, които раазинът обожаваше. Конете. Да. Те му доставяха огромно удоволствие. Тяхната грация, бързина, увереност, начинът, по който караха вятъра да свисти в ушите и тропотът на копитата. Но като истински север, Костар притежаваше и красив вълкодав. Животното беше едро, със бяла глава и жълтеникаво тяло, но с черна яка. Това беше най-интересната окраска сред вълкодавите и със сигурност беше следващият отличителен белег на дясната ръка на каагата. Но въпреки всичко, той обичаше прекалено много животните, за да има конкретни предпочитания към начина си на придвижване. Когато искаше да стигне бързо, се качваше на коня. Така не би пропуснал нищо. А когато искаше да се наслади на пътя, избираше вълкодава. Вълкодавите имаха толкова мека и в същото време силна и бърза крачка, че можеше да се унесеш върху тях. Да яздиш вълкодав бе преживяване. Но не можеха да надбягат бързите копита на коня. Отстъпваха само по това. Но там, в гората сред гъстите дървета, не бързината, а ловкостта бе предимство. Поради тази причина дедите опитомили дивия вълк в полза на човека. И вълкът, смазван под тежестта и изморителния труд, заяквал все повече, за да може да се превърне в красивия и елегантен вълкодав.

Костар видя да се задава прах в далечината. Облакът приближаваше бързо и си личеше, че бяга вълкодав. Когато приближи, видя сребърно-сивия питомец на дъщерята на каагата. Определено тя се бе запътила на същото място, където отиваше и Ван.

- „Както всеки мъж трябва да се събужда”, а?...! – Раазинът се засмя високо и едва сега разбра напълно шегата на сина си. И си припомни как женската ласка събуждаше. Но събуждаше онези чувства на страст, които правеха мъжа истински мъж. Претопяваха неговата привидна суровост и разчупваха снежните върхове на мъжката борбеност. Мъжкото съзнание се унасяше, подобно на звяр, който слушаше тънкия гъдел на женската лира. Слушаше и попадаше в капана на нейната любовна магия. Опияняваща, красива. Не случайно великите мъже са провалени от жени. Костар се бе унесъл по същия начин на младини в ласките на съпругата си. Астра. Колко красива продължаваше да бъде тя. Като истинска планинска астра. Такива, каквито растяха само в подножието на най-дълбоката клисура. Консервативният Костар се губеше в тази дълбочина на женското очарование. Коравият му характер на най-близък до каагата беше абсолютно безсилен. Такива бяха жените севери. Истински.

На огромната поляна зад гората, точно преди пътеката за големия връх, черният кон на Ван, и вълкодавът на Леина кротко си почиваха. Двете животни не бяха врагове. Вълкодавите отдавна бяха изгубили страстта си към живата плът. Тъй като служеха сега на човека, тяхната храна бе варено месо, без капчица кръв. Те не докосваха жива плът. А под техните дълбоки погледи Леина и Ван бяха обърнати към долината на Папаз дере. Бяха втренчили поглед в най-дълбоката клисура. Точно оттам изгряваше всеки ден слънцето. И кварцовите клисури като огромна лупа усилваха светлината на първите лъчи и озаряваха долината с живителната светлина. Онази червена красива утринна светлина, която караше птиците да се събуждат, която унасяше змиите и те кротко се навиваха до камъните, чакайки да поемат енергия от Хелиос за следващия вечерен лов.

- Скоро ще изгрее! Леина? Слушаш ли ме?

- Да, бях се замислила за нещо.

- За мен ли беше тази мисъл?

- Не... Остави. Напоследък сънувам разни неща и това тук и ти ми помагате да забравя тези кошмари.

- Какво им има толкова на сънищата. И аз сънувам кошмари, но слава на Всевишния, все още не се замислям толкова унесено над тях.

- Всички тези сънища за мама и отново я виждам как пада в клисурата върху острите кварцове. Затова ми е малко тъжно, когато видя светлината им.

- Ти се променяш. Не беше такава.

- Какво приказваш, нищо ми няма, но сънищата...

- Не! От онази нощ, след като тръгнахте с баща си, за да пуснете силата на Завета и Кръвта. Нещо се е случило. Променена си, Леина. Мен не можеш да лъжеш.

- Моля те, разбери. Не мога да говоря за това. Кръвта забранява. Иначе тя няма да се изпълни. Няма да има пречистващ ефект.

- Отново тези врели-некипели за магии, таласъми и караконджули. Усмихни се малко. Спри да слушаш легендите на раазините. Те са изкуфели също като баща ми.

- И Сварот каага ли е изкуфял? Ти не разбираш много, нали?

- Не искам и да разбирам... Със сигурност не и в този изгрев. Трябва да вървя. С баща ми и каагата ще ходим в селото.

- Но, Ван...

Ван се качи на коня си и се отдалечи по пътеката към селото. Той не обичаше никак всичките тези легенди и митове около древните северски писания. Не знаеше и за Черния вълкодав. Но и не трябваше. Това само би задълбало неговата атеистична страна все повече.

Изгревът настъпи. Първите лъчи блеснаха и заслепиха Леина. В няколко мига тя не можеше да вижда. Момичето се опита да се дръпне, но в същия момент се подхлъзна на червения варовик и се понесе към стръмната канара над Картал махала. С последни сили тя успя да се улови за един боров корен, който се провесваше на долината. Девойката нямаше да издържи. Смолистата дървесина беше толкова лъскава, изсъхнала по жарещите майски лъчи на слънцето, че нямаше как да се изкатери. Със всяка изминала секунда все повече пропадаше. В съзнанието ù отново изплуваха всички онези спомени за майка ù. Но без красивата песен, без онзи неземен хипнотичен транс от нощната гора. Чуваха се единствено стъпките на смъртта. Нейната бавна и неравномерна крачка. И се усещаше проблясването на стоманената ù коса. Леина погледна за миг и видя над себе си същия онзи вълкодав. И жълтите очи. И онези бели до кокал зъби, които чакаха да се впият в крехката плът на девойката. Нямаше никакъв изход. Ван си бе отишъл, едва ли щеше да се върне обратно. Бе прекалено горд.

- Всевишни, помогни ми. Не ме оставяй на злото, което освободих онази вечер. Всичко правя за теб...

Леина чу конски тропот. Изглежда Ван се връщаше. Нейният любим, нейният спасител. Оставаха няколко сантиметра, преди да падне върху острите камъни на канарата, когато силната мъжка ръка я хвана и издърпа на земята. Когато девойката се изправи, понечи да благодари на Ван, задето е размислил, когато видя, че всъщност не е той. Срещу нея стоеше Тервел. Леина не вярваше. Нейният истински спасител. В неговите бадемови очи виждаше едновременно уплахата и истинската проявена смелост. И капката кръв по дланта му.

- Добре, че бях наблизо, да сека дърва, иначе нямаше да те чуя, че викаш за помощ.

- Ти как се оправи с вълкодава?

- Какъв вълкодав? Никакъв вълкодав нямаше, само твоят ей там, ама той е вързан, няма какво да ми направи.

Леина беше объркана. Дали Черният звяр не бе проекция на нейното съзнание в момент на опасност. Не знаеше. Знаеше, обаче, че Всевишният е пратил Тервел. Бе пратил българин.