Доживотен Затвор

– Ехо? Къде изчезна? Защо вече не те виждам? – проехтявам в тъмното. Коридорът, в който се намирам е пуст, а мракът ме е обгърнал отвсякъде.

– Тук съм – отвръща гласът. – точно тук.

Обръщам се. Зад мен няма никой. Ръката ми посяга и напипва стена. От двете ми страни стени, образуващи коридор. Правя крачка напред в мрака.

– Май ме излъга. Не те виждам! Как ще си тук? – чувам собствения си глас.

– Тук съм. Спри и се заслушай – дочувам, еднакво близо и далеч от мен, далеч от всичко останало. Останало откъде? И защо краката ме болят толкова силно.

– Не съм до теб, но съм винаги тук. – думите сковават гръбнака ми. Усещам, че това е мое лично желание или поне е било някога, но защо тогава прозвучава някак коварно?

– Защото няма как да се отървеш и от мен, колкото и да се опитваш! Аз не съм като другите.

– Другите? – едва успявам да попитам. – Кой си ти? – ръцете ми продължават да шават, опипвайки пътя пред мен за някакви препятствия.

– Не кой, а коя. – отвръща леко обидено гласът.

– Коя? – питам тъмнината.

– Някоя, която ти помага. Но ако искаш толкова силно да разбереш, трябва да си наистина готов да продължиш напред. – след тези думи не ми остана друго, освен да я послушам. Продължих с ръце до двете стени, а уплахата взе превес над мен.

– Какво трябва да направя? – стъпките продължават по студената земя. Усещам, че съм бос. Това обяснява до някъде болките в краката.

– Ако искаш да видиш истината, първо си отвори очите. – в този момент осъзнавам, че ги стискам с всичка сила. Стискал съм ги през цялото това време.

Съзнанието ми се успокоява, клепачите също и бавно светлината навлиза в тях, заедно с картината около мен. Вече започвам да проглеждам, а пред мен се изрисува Раздялата. Не една, а всички раздели преминават пред очите ми една след друга и се трошат в стената, ставайки на парчета стъкла. Като най-ужасния филм, правен някога, но на забързан кадър! Със същата бързина преминават и чувствата през мен. А нозете ми са вървяли досега боси по тях, просто не съм ги виждал. До мен е застанала Тя, изглежда ми позната, виждал съм я много пъти. С цялата си прелест, тя олицетворява всички мои разновидни чувства на разделяне, било с човек, било с нещо дълбоко по отвъд това.

– Всичко е тук, просто не всичко е сега. – с тези думи ме докосва до главата. В мига, в който пръстите й достигат челото ми, пред очите ми прехвърчат най-кошмарните мигове от моя живот.

Спомените ме отвеждат надалеч, но аз се връщам в настоящето и поглеждам надолу, а там откривам че стъклата вече ги няма, а съм стъпил в локва от кръв. Проследявам дирята, тя изтича от мен, стича се по краката ми и продължава надолу. Излиза от гръдния ми кош, по точно от сърцето.

Разбирам защо гласът й беше еднакво близо и далеч, и какво бе останало. Останалото беше част от мен, осъдена да преживява този ад отново и отново.

Падам на колене, а щом и последната капка напусна изнемощялото ми тяло се просвам на земята като труп. Раздялата вече не е сама, до нея са се наредили мъже и жени, олицетворяващи страхът, спомените, всички копнежи, моята забрава и любов. Навеждат се като в синхрон, все едно са го репетирали хиляди пъти и докосват кръвта на земята. Долавям в забравата миг на колебание.

Но безжизненият ми поглед не може да се отмести и вижда само тези, към които е бил обърнат за последно, преди жизнеността му да бъде изсмукана през артериите на моя живот. Погледът ми е замръзнал право в лицето на Смъртта, навела се и надвиснала над мен с най-лукавата усмивка съществуваща на този свят.

– Не съм приключила с теб – издават устните й.

– НЕ ГЛЕДАЙ! – извиква Забрава и се хвърля върху мен. Стисвам силно очи, мракът обхваща всичко и болката изчезва. В този миг кръвта започва да се връща към вените ми. Локвата се смалява и смалява, а силите ми се възвръщат. Усещам как се изправям полека на крака.

– Ехо? Къде изчезна? Защо вече не те виждам? – проехтявам в тъмното. Коридорът, в който се намирам е пуст, а мракът ме е обгърнал отвсякъде.

– Тук съм – отвръща гласът. – точно тук – останала при мен е отново само тя – забравата. Със силите си беше погълнала останалите заради мен.

И имаше нещо, което знаеше, но не можеше да ми сподели. Тя беше поела моята катастрофа вместо мен. Беше застанала на улицата пред огромния емоционален удар, който искаше да ме блъсне и срине със земята. Тя го беше събрала в себе си. А сега, аз със затворени за пореден път очи, по собствено желание, обърнах гръб на надписа в скоби, изписан на стената зад мен и тръгнах да се лутам из тъмнината.

Но подсъзнанието ми би ви казало ако можеше едно: Най-големите катастрофи не стават на улиците, не те довършват веднъж завинаги и не оставят кръвта ти да изтече спокойно до сетния край.

Най-големите катастрофи те поддържаха мъртъв за много по-дълго време. И понякога остават до края на живота ни, а на нас ни остава да си мислим, че е за добро.

(„Всичко е тук, просто не всичко е сега.“)