Докосната от слънцето

Имало едно време едно момиченце, което не обичало Слънцето, не обичало Водата, нищо не обичало. А, май все пак нещо обичало – да мърмори.

Сутрин, когато го будели да става от сън, то мърморело:

- Не искам да ставам!

Когато му слагали да яде, то пак мърморело:

- Не искам да ям!

Когато го слагали да спи:

- Не искам да спя! Не искам да спя!

И така всеки ден.

Криси, така се казвало момичето, станала на пет годинки, но продължавала сутрин да се излежава в леглото, да се протяга, да хленчи. После сядала на масата с нежелание и дъвчела закуската с часове. Вечер, когато си лягала, дълго се въртяла в леглото и пъшкала, защото не искала да заспи.

Уплашили се родителите ѝ, да не е болно детето им, та никога не го виждали засмяно и повикали лекар. Дошла млада и красива лекарка. Седнала на леглото до Криси и казала:

- Здравей, мило дете!

- Не съм мило дете! – казала Криси и се завила през глава.

Лекарката се усмихнала:

- Хайде Криси, отвий се и отвори уста, за да ти видя гърлото.

- Няма! – казала изпод завивките Криси.

- Няма да те боли, хайде, бъди послушно дете – молела я лекарката.

- Няма!

Родителите се суетели отстрани. Майката попитала:

- Ще й изпишете ли някакво лекарство, може би някой сладък сироп?!

- Няма! – отвърнала лекарката.

Тогава Криси седнала в леглото и погледнала учудено към лекарката, която продължила:

- За това намръщено момиче, ще трябва много горчив сироп, а тя няма да го пие, - после се обърнала към Криси:

- Нали няма да го пиеш?

- Няма!

- Криси, - казала тихо лекарката – ти си много бледичка и аз мисля – лекарката се навела и пошепнала на учуденото дете – Мисля, че трябва да се сприятелиш със Слънцето. После станала и си тръгнала,

Криси скочила от леглото и се затичала към огледалото. От там я гледали две кафяви очички като мъниста. Косата ѝ била рошава, защото не обичала да се реши. Устните и бузките ѝ наистина нямали цвят. Тя се тръшнала обратно в леглото и започнала да плаче,

- Няма да се сприятеля със Слънцето! Няма!

Обаче след този ден все по-често започнала да поглежда към него. Излизала на двора и пак мърморела:

- Уф, как блестиш, заслепяваш ми очите! Ух, как ме париш! Ужасно Слънце! Виж какво ми направи, зачерви ми ръцете.

Една вечер, преди да заспи, Криси попитала майка си:

- Мамо, кога изгрява Слънцето?

- Рано, моето момиче, ти още спиш, То си показва личицето и бавно започва да плува по небето. Когато ти ставаш, то вече е високо в небето и ти се смее, че си поспалива, защото то е ранобудно. Когато направиш някоя беля, то се скрива от срам зад някое облаче. А вечер бърза да се скрие зад планината, за да не те гледа как хленчиш и се въртиш в леглото. То си ляга и спи, за да събира сили за другия ден.

На другата сутрин, Криси се измъкнала първа от леглото,

Навън било още тъмно. Тя отворила вратата и се загледала в далечината. Там някъде започвало да се развиделява и о, чудо! Слънцето надникнало иззад планината, после се показало още малко, още малко и накрая изплувало цялото в небето.

- Колко е красиво Слънцето! Мамо, мамо, видях раждането на деня!

- Видяла си изгрева, той винаги е красив. Как го нарече? Раждане? Може би си права. Залезът също е красив, но и малко тъжен, защото Слънцето си отива. Да, Слънцето сякаш всеки ден се ражда и умира. Сутрин е нежно като дете, на обед силно като човек в разцвета на силите си. Вечер като старец бавно, бавно си отива, сякаш с нежелание от нас, за да останем сами през нощта и да се замислим какво сме направили и да чакаме с надежда раждането на новия ден.

Вечерта двете с майка ѝ гледали залеза. После Криси си легнала, за да може да стане рано и да посрещне първа Слънцето.

Събудила се преди всички, преди Слънцето дори. Изтичала с боси крачета на двора, загребала в шепи вода от чешмата, за да си измие очичките, та да види по-добре Слънцето. И в този миг то заиграло в ръцете й. Блестяло във водата, в пръските на чешмата. Тя се обърнала и то я погалило по бузките, по босите крачета и й се усмихнало. Криси се усмихнала в отговор и протегнала към него ръце като на добър приятел. После се затичала към къщата:

- Мамо, мамо, Слънцето ме докосна! То ми стана приятел, то ми се усмихна!

- Виждам. Дори бузките ти са поруменели, а устните ти са като малинки.

Криси се затичала към огледалото и застинала пред него. Майка й застанала зад нея и казала:

- Преди си имахме ледено момиче, а сега – слънчево.

- Мамо, разкажи ми за Слънцето, То наистина ли спи? Има ли си легло? Та то е толкова горещо, че ще изгори завивките.

- Не, Слънцето не спи. Така казваме на малките деца, но ти вече си голяма и ще ти кажа, Слънцето е неуморно, То си отива вечер от нас, за да иде при други деца. Когато залязва при нас, изгрява при други. То обикаля всички деца по света, И тези в Африка и тези в Америка, после идва и при нас в България.

- Колко интересно!

Оттогава Криси всяка сутрин сядала на прага и чакала Слънцето.

- Какво правиш всяка сутрин тук? – веднъж я попитала майка ѝ,

- Чакам Слънцето и то ми разказва къде е било, какво е видяло. Било е при ескимосите и белите мечки от буквара. При децата в Африка. Пътят му тръгвал от Япония – страната на изгряващото слънце. Не подминавало нито едно кътче от Земята, защото всички го очаквали с нетърпение. Каза ми, че обича да се застоява над България. Най-много харесвало Слънчев бряг и Златните пясъци. Даже ми каза, че то с лъчите си позлатило пясъка. Обичало да вижда и мен, защото съм слънчево момиче. Всяка сутрин ми разказва по една приказка за далечни страни, после тръгва по своя път, а аз отивам да играя.

- Всичко това Слънцето ли ти разказа?

- Е, малко и тате. Дай ми сега гребена да се среша. Нали вече си имам приятел, а никой не обича намръщени и грозни приятели.

- А зъбките изми ли?

- Не съм. Сега ще трябва да се сприятеля и с водата, а после, после ще си имам много приятели.

А после...после двора се изпълнил с много деца и много... смях. И усмивка грейнала на лицето на майката.

- Наистина, никой не иска за приятел хленчещи и намръщени хора. Всеки предпочита слънчевите, хората докоснати от Слънцето – като Криси.