Доктора и лебедите

Обяснение.

Един случаен познат по шега на природата - братовчед, ме помоли да пусна разказа му, тъй като не може да си оправи регистрацията в сайта. А аз разказа го харесах, че и други го харесали - премиран е наскоро. Предлрагам ви удоволствието и на вас.

----

Пенчо Бординяшки - Борей

Сградата е ничия. Съборетина в края на града. На първия етаж сме. Втория още го има, но е непристъпен – паднали греди, стълбището е до половината, боклуци……… Боклуци има и на първия, но се живее. Поне ние живеем. Четирима сме. Полковника, Инженера, Доктора и аз – Учителя. Все бивши. Стаята ни е с прозорец  чудо – стъклата са цели. С изглед на запад. Не виждаме изгрева на слънцето, гледаме залеза. Без Доктора. Сляп е. Залели го с киселина, когато се връщал от дежурство. Разполагаме с два дюшека, цяло легло и табуретка. Завивки не ни трябват. Лято е. За зимата не мислим. Тя е в бъдещето. Ние живеем в настоящето. Понякога си спомняме. Миналото си е в нас. Полковника също помни. Не знае кой ден сме, но всяка сутрин рапортува: бойна техника толкова, наличен състав толкоз, откраднато – всичко. След това даваше свободно, лягаше на пода и четеше „Железният поток“. Доктора най-често стоеше прав, с осанка на английски аристократ. Сляп аристократ, без кашмирено палто. Почти не говореше, през повечето време си играеше с джобно ножче, като съсредоточено го отваряше и затваряше. Понякога отиваше с незрящата си опипваща походка до прозореца. Инженера заставаше до него и му поднасяше външния свят. Описваше нагиздената с дървета улица и разноликата безкрайна върволица от хора. Така се вълнуваше от езерото с лебедите, че дори жестикулираше пред невиждащите му очи.

         Редки бяха моментите, когато Доктора проговаряше. Тогава разказваше за внука си. Само той му останал. Съпругата, дъщерята и  зетят загинали. Къде е внукът, не казваше. А Доктора беше попаднал тук, когато го намерил Инженера – сам, изоставен на улицата. Инженера беше първият, настанил се в сградата. Станал излишен. За жена си. И за жилището. Откъде беше дошъл Полковника, си знаеше само той. Всеки ден двамата ходеха  в града. Около магазините. Около жилищата. Имаше щедри хора – изхвърляха много храна.

         Аз лежах на единия от дюшеците заедно с недъгавите си крака. Бях отскоро тук. Преди месец Инженера ме прибра от една запустяла бензиностанция. Светът ми се срути в деня, когато се съвзех в болницата, потрошен и  бинтован. На безмълвния ми въпрос жената в бяла престилка отговори, че детето е оцеляло. Първокласник, когото всяка сутрин докарвах от село до училище, а на обяд – обратно. На мои разноски. За да имаме още една паралелка. Но дойде денят с камиона срещу нас и краят на просветното ни пътуване. И на мен – като учител. Сега съм с патерици и спукано тъпанче завинаги.

         Днес, както обикновено, чаках Полковника и Инженера да донесат храна и стари вестници. Свечеряваше се. Замечтах. Да видя езерото с лебедите. Бяхме само с Доктора. Нищо не ни се случваше. Четях му „Дивите лебеди“. Полковника и Инженера закъсняваха.

         Вратата изскърца, както си скърцаше винаги. В отвора и се показа длъгнеста фигура със скъсани дънки и слушалки в ушите. Дъвката в устата му подскачаше, като че ли в такт с онова, което слушаше. Музика – за него. Макар че гледаше налудничаво, веднага се ориентира. Тръгна към Доктора. Смъкна слушалките и приседна. Погледна към мен, видя и патериците. Забрави ме. Зашепна…… Чувах неясно „…ще подпишеш…на теб не ти трябва…“. Ясно. Внучето. Май е пораснало и има нужда. Да се боцка. После гласът на Доктора : „Не…..но защо… защо…?“.

         Не усетих кога са влезли Полковника и Инженера. Но наркоманчето ги видя. Полковника си гледаше диво и без наркотици, и чедото се изниза. Доктора обърна безжизнените си очи към нас:

-Лебедите…в езерото. Отлетяха ли ?

Една сълза заблестя на бузата му. Инженера започна вдъхновено да разправя за лебедите, като жестикулираше с ръце. Полковника нареждаше дневната дажба, а аз посегнах към патериците. Той вдигна глава. Искаше да ми каже нещо, но махна тъжно с ръка. Дойде при мен. Подкрепяше ме, докато стигнахме прозореца. Под него бодили, ръждясали железа и животински отпадъци опасваха тясното пространство. Нататък започваше дълбоко дере. Зад него, в далечината, студено и умърлушено бяха застинали сивите панелни жилища. Закуцуках обратно.

Тази вечер всички мълчахме. Полковника не четеше „Железният поток“, Инженера не гледаше  прозореца. Но аз гледах в потъмняващите стъкла и виждах лебеди. До тях Доктора с осанката си на аристократ. Сляп и без кашмирено палто.

         Сутринта някой ме побутна. Полковника. Двамата с Инженера безмълвно се прекръстиха. Доктора си лежеше смирено. По-смирен не можеше и да бъде. Ножчето беше паднало под лявата му ръка. Кръвта, змиевидно проточила се от изстиналата китка, беше образувала на пода две тъмни петна, като незрящи очи – тъжни и кротки.