Дони, светът скърби за теб! 

857 0 2

Разказ на Оши и Пили

 

Здравейте, ние сме Оши и Пили, най-страхотните хора на земята, а вие имате щастието и привилегията да делите един свят и едно време с нас, за което идните поколения ще ви завиждат.

През дългия си житейски път, по който сме се сблъсквали с какви ли не приключения и опасности, сме се нагледали на странни и чудновати хора, но вероятно най-забележителен и интересен е Донатело, който би бил наричан от приятелите си просто Дони, ако имаше такива. За съжаление, Дони беше абсолютно обезприятелитен, за което не малка роля имаше жестоката природа, и то не само заради отблъскващата външност на клетото момче, а по-скоро заради противния му характер и вродената му склонност да отблъсква хората.

А и защото му миришеха краката.

Дони щеше да бъде прекрасен обект за изучаване на социалните отклонения, ако не беше загинал трагично, хвърляйки се под колелата на една паркирала кола. Смъртта му, както и целият му живот, биха останали незабелязани, ако в един горещ ден собственичката на колата не беше усетила миризмата на крака, разнасяща се от премазаното (от скръб и житейски мъки) вкочанено тяло на младежа.

Ние двамата с Пили пристигнахме на мястото на инцидента почти веднага, тъй като от МВР ни се обадиха, както правят винаги, когато стане някой инцидент, за да дойдем и да им кажем какво да вършат. Когато дойдохме, заварихме изплашените граждани и припотените полицаи.

- Спокойно – каза един от тях – Оши и Пили дойдоха, спасени сме!

И всички дружно викнаха от щастие, без Дони, разбира се, който беше умрял, а дори и да не беше, едва ли щеше да се включи, защото в живота си дори не се бе усмихвал.

Полицаите се разотидоха, а гражданите вече бяха по-спокойни – дори смъртта става не толкова противна, когато ние сме там. Спокойствието обаче продължи само докато издърпахме трупа изпод колата. Тогава всички се дръпнаха назад, някои рязко си поеха въздух, а една жена викна:

- Господи, - (не знам за кого от двама ни говореше) – какво е станало с лицето му.

- Нищо, госпожо – казах аз и въздъхнах. – Така се е родил.

Един мъж се прекръсти, а аз и колегата сведохме глави, защото бяхме познали незабравимия Дони.

Както казах по-рано, Дони нямаше приятели, така че вече сте се сетили, че и ние не му бяхме такива, но не защото не бяхме опитали. Вложихме всичко от себе си и от неустоимия си чар, за да приеме приятелството ни, но той винаги ни отхвърляше и никога не пожела да притежава този дар, който е компанията ни, и за който хиляди, дори милиони (да не кажа всички) биха пожертвали всичко, което имат.

След като закарахме Дони в междуградската морга – едно храстче по пътя за Перник – тъй като никъде другаде не искаха да приемат трупа, заради непотвърдената принадлежност на Дони към човешкия род, отидохме да съобщим скръбната вест на майка му.

Горката жена беше много натъжена и през тъжна усмивка каза:

- Сега най-после ще мога да отида на почивка без малкото тантуресто уродче.

Така и не разбрахме за кого говореше, но решихме да не я питаме. Жената се държа мъжки и цялата вечер не проля нито една сълза, но ние виждахме напрежението ù, което тя се опитваше да скрие, смеейки се, разказвайки срамни истории за Дони и дори пеейки цинични песнички.

Когато си тръгнахме от този дом, потънал в скрита печал и отворени куфари, готови за пътуване, отидохме да вземем трупа на неприелия приятелството ни другар. Той си лежеше там, където го бяхме оставили, и само разгонихме мухите и кучетата, които го ръфаха. Метнахме го в суперлуксозната ни суперскъпа кола-самолет и отпрашихме към гробищата.

Отново се появи проблемът с човечността на Доки. Никое гробище не искаше да приеме трупа му, затова се наложи да идем в село Старо Железаре, където преди време бяхме помогнали на местното население да се отърват от върлуващата в околността глутница роми. Там се намери едно полупарцелче за Дони. Мястото беше малко, затова се наложи да го сбутаме леко, но неговата починалост го правеше доста възприемчив за нови пози.

Все пак възникна проблемът кого да поканим на погребението. Извадихме телефона на Дони и погледнахме в указателя му, но там имаше само два контакта – първият се състоеше само от въпросителни и беше озаглавен „Мама – един ден ще ми го каже”, а вторият, който беше набиран доста често, гласеше „Най-добрият ми и единствен приятел в целия свят”. Това много ни зарадва, но се оказа, че номерът е просто на втори телефон, който Дони носеше в себе си.

Разбрали, че друг няма да дойде, започнахме погребението. За свещеник, тъй като такъв вече нямаше в селото, откакто последният стана протестант и си основа голяма църква в близкия град, повикахме един местен пияница, на който нищо от думите не се разбираше, така че можеше да мине и за поп.

Той избърбори няколко думи, които много приличаха на псувни, повърна върху гроба, а ние смирено казахме „Амин!”.

Накрая си тръгнахме, усещайки празнота в дълбините си, тъй като не бяхме яли цял ден. Когато хапнахме в старожелезарската закусвалня на дядо Патук, решихме да напишем поредица от разкази, в която да разкажем на света за живота и приключенията на Доки. Очаквайте ги съвсем скоро!

 

А трупът на Дони все още си лежи сгънат в земята на старожелезарското гробище. Над него е израсла една плачеща върба, която местните кучета редовно поливат. Върбата е провесила тъжно клоните си към земята и от нея се разнася силна миризма… на крака.

Великите хора никога не умират!

© Михаил Костов Всички права запазени

Коментари:

Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.

© 2003-2018, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.