3. Дървото на истината

         Когато му звъннаха за събирането, Георг вече беше приключил с отчета на касата – работеше като управител в малък ресторант за бързо хранене. Работата го натоварваше с ежедневната си монотонност и напрегнатите дребни уравнения – решаваше ги през деня, но те отново стояха в нестройни редици на следния. Ритмично се оплиташе в еднообразието на работния ден, матричния ден на съществуването. Латентността на съзнанието провлачваше паяжините си, но той все още търсеше пролука, търсеше мотив, за да отхвърли илюзорната власт на добруването. Вървеше към дома си с поглед пълзящ по мокрия тротоар – ръмеше. Телефонът завибрира в джоба му и той с радост прие поканата. Свърна към посочения адрес направо през парка. Алеите – пусти и тихи – блестяха под ситните капки, а стъпките пляскаха в малките локви. Светлината, която струеше от ябълковото дърво, се мержелееше през дъждовната мъгла. Когато я забеляза, намери я за различна от всички други вечерни светлини. Различна в сиянието си, далечна като най-близката звезда, Проксима Кентавър тук, на Земята, беше ябълково дърво. Георг се изправи срещу него и започна да съзерцава прекрасните му цветове. Кафяво от кората, зелено от чистите листа и червено, такова червено каквото никога не бе виждал – от съвършените ябълки. Дъждът спря. Дъждовните капки останаха да блестят като диаманти върху листата и плодовете на дървото. Времето спря. Георг не беше виждал подобно съвършенство. Замаян, тялото му леко се издигна и остана да се носи като на въздушна възглавница. Връхлетяха го хаотични спомени незабравени, спомени спотаени, но живителни, хранещи духа и даващи тласък и посока. Твърдостта на земята подгъна коленете му. Тревата забоцка босите му крака между каишките на сандалите. Наистина ли се беше издигнал? Илюзията не го напускаше. Миналото впи нокти в стомаха му и постла тъга. Пред това ябълково дърво той започна да плаче. И всяка една сълза се превърна в отдавна забравен спомен – за детството и най-хубавото сладко от смокини, за голямото овчарско куче с преданите очи, за първата му любов; спомени, в които никога не е бил себе си от страх пред истината; но един коварен, спомен зловещ като смъртта, леко дращеше между тях. Миналото се изправи със съвършената си правдивост. Беше страшно. Хубаво, тъжно и страшно. И той много силно пожела да се върне там. Синкаво сияние обви дървото в мараня и блещукащи точици искряха силно и пукаха във въздуха с електрически заряд. Оформиха се ноздрите на това, което напираше изпод земята и от тях излизаше този синкав дъх. После муцуната се подаде като жива, макар да бе само невъплътени молекули. Ние ли въплъщаваме обозренията си? Драконът, с плоска като на кобра глава, продължаваше да изниква от земята пред Георг, който беше отворил уста да го погълне. Следваше дългата му шия с медни проблясъци. Крилата му пробиха нежната трева и се разпериха нагоре с упорити пера. После цялото му тяло се завъртя във въздуха, но нищо не помръдна при този порив. Опашката му завършваше с остри шипове, които стърчаха на всички страни като свредел, който би преминал през всичко. Драконът полетя към Георг и се вряза неумолимо в плътта му.