9.07.2020 г., 10:57 ч.

 Дракон 

  Проза » Повести и романи
759 1 2
Произведение от няколко части « към първа част
6 мин за четене

***

 

Кората му беше напукана от грубите люспи, които се повдигаха от течащите в стъблото черни сокове, идващи от черната земя. Дървото пиеше с дебелите си корени, ненаситно се хранеше и говореше с другите дървета. А като размахван бял колеблив флаг то приютяваше и разрешаваше, в чест на Георг, да се показва и прибира платно, леко пърхащо – ту примамващо и загадъчно, ту изчезващо, сякаш не е било. Георг се вцепени, като чакаше пак да се появи тази призрачна белота, която го плашеше отвъд смъртния страх, с който вече беше свикнал. Бялата й рокля отново изпърха, беззвучно, с копнеж, викаше го. Сърцето му се смрази и в ледената си клетка престана да бие в безвременна криогенна тишина.

 

При първата им среща Георг не подозираше, че топлината, с която тя го залива, е последното й припламване. Толкова силна, с избухващ лумен, точно като преди да угасне. Усмивката й беше увенчана с ароматните й коси, а белотата на роклята й подсилваше красотата на изградения свят. Светът се гради, докато вървим през него. Израства под краката и пред очите ни, докато вървим. Плочките на тротоара, току пред следващата ни крачка, се поставят плавно под ходилото, а ние не подозираме, че за следващия ход няма отдавна подготвена твърдина. Изграждаме я с волята на движението. В безцветната сивота се рисуват спомените ни такива, каквито бихме искали да споменаваме, някои само в мислите си, а други – и с другите. Внушаваме на другите единството на спомена, а различията поръсваме с характерен магичен брокат. Протегни ръцете си към мен, за да те докосна. Облегни главата си на мен, за да ти кажа. Съблечи си роклята за мен, за да ти покажа на какво мирише морето в белите виолетови нощи. Ръцете й се протягаха с топлината си, протягаха се към обвивката и искаха да докоснат лекичко там, където никой не влиза без страх. Много внимателно да погалят безформената ни същност, деликатно, за да не се притули тя по коридорите на общоприетите порядки. Признати или отхвърлени, но познати и приети, с безразличие, примиреност, възхвала, хулене, но измерени. Тулим се в обвивките си, маскирани като хора. Протягам ръце, за да ме докоснеш. Боя се. Боя се от себе си, защото тук вътре има нещо, което няма обител, няма само по себе си очертания, няма религия, няма дори форма на вода, защото излиза от съда, който обитава, без посока и без смисъл, неконтролируемо. Георг не протегна ръце за несъзнаваното. Протягаше очите си, изпиваше я като умиращ за глътка вода, за шепа земя се нуждаеше от мириса на плод и раждаща гръд, която ражда осъществими мечти, близки брегове, топли недра. Протягам се за живот. Но докосвам плътта, а животът не е в кръвта. Изплашените птици в оглушителен хор на криле отлитат нагоре, докато стигнат там, където се удрят в затворническата обвивка на безкрайната ни Земя. Няма нагоре, няма назад. Има само тишината на синята топка в определената чернота на недостижимия безкрай.

Плоският Георг се извиваше като ламаринен лист, измъчван от въпроси, чиито отговори знаеше.  Бавно ръждясваше, обливан от сълзите й. Слънцето напукваше ръждивите му вени и изтичащата плазма го възстановяваше до лустро.

 

Денят, в който за първи път посети дома й, беше по-слънчев и ярък от всеки друг ден. Денят, в който взе решението, го посрещна, изграден, награден от вътрешностите му, които кипяха за новите дни като кипящи вълни, като соленото живо море, което безплодно ще облива брега, несъзидателно, а даже рушащо, но красотата при неговите тласъци ще жертва земята. Амбивалентното му състояние се изпари в този ден. Завърза кожените си обувки и излезе.

Щастието си ознаменуваха в семеен хотел на брега на морето. Морето, което не ражда, а само юти. Юти оцеляващи транформации за приемане на солената среда – светла и топла в плитчините, черна и ледена в дълбините. Бялото й отиваше. Отиваше й на всичко. На бялата тъмнота в отхвърлената реалност. Покров на белотата.

Бяха на плажа. Априлски плаж. Лек полъх с вкус на отминала зима, приветстваща пролетния хлад. Но тя се съблече. Тръгна към него. Хоризонтът, черта, която винаги ще присъства в картината, разбира се, беше там – просто черта, но взимаме я и започваме да я извиваме като медна тел, играем си на фигурки. Гърбът й – бял порцелан, извива се кожата, повдигната от плешките, бутат я синхронно вървежно към плисъка на гладките гребени, водни одеала. Леят се бавно и упорито, тласкани от вътрешността, достигат и бавно унищожават същността на всяка една песъчинка, която ту плаж е, ту дъно. Исках да те докосна, но то не ми позволи. Босите ми крака усещат триенето на пясъка, който се вмъква влажен между пръстите ми. А! Водата е не просто вода. Облива ходилата ми, но ме прегръща с милувка. Студено и топло. Възприятия. Целуни ме, море. Стопли ме с хладината си, докосни ме.

За Георг ударът дойде внезапно, удари го от стомаха в ходилата, които за миг изтръпнаха от нажежени бодлички и той скочи на крака като човече на пружина и затича истерично към морето. Влезе с плисък и вик както беше облечен, с дънки и тениска, пляскаше с ръце по водата и викаше името й. Дрехите му натежаха и той се озърна за помощ, гмурна се и заплува, теглен от мокрите пластове на облеченото му и уплашено тихо вътре, което се смееше на жалките му опити да изтрие това, което се беше оформяло пред слепите му очи, превърнало се беше на войнствен дракон с всепоглъщаща цялост и той изгуби битката, сломен, безпомощен, неготов за истинността на завършения му образ, обрамчен в огледалото. Морето пие солените безпомощни сълзи и надига безсърдечната си мощ с още малко, с още една сълза е по-силно.

Георг протяга в артистичен жест ръка – върни ми я. Уви. Белият плат пърха винително, пърха за вината в ръцете ти, вика, виновен, вино и спри, но не спира, подава се иззад вечното жадно дърво, жадно за вина.

Георг се строполи през счупените си колена и искрено се помоли за спасение.

 

***

 

Очите му – вина.

 

Не искам да те разбера. В триглас отвръща Драконът и плисва виното по бялата покривка. Нарочен смях, набърчил сиви сенки в браздите по очите. Замазани от грим, от работа, от изкупен грях. В работа и в мисъл изкупвам изкуплението на неразбраното вътрешно твое, моето не мога да покоря.

 

Следва продължение...

» следваща част...

© Велина Караиванова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??