***
Кората му беше напукана от грубите люспи, които се повдигаха от течащите в стъблото черни сокове, идващи от черната земя. Дървото пиеше с дебелите си корени, ненаситно се хранеше и говореше с другите дървета. А като размахван бял колеблив флаг то приютяваше и разрешаваше, в чест на Георг, да се показва и прибира платно, леко пърхащо – ту примамващо и загадъчно, ту изчезващо, сякаш не е било. Георг се вцепени, като чакаше пак да се появи тази призрачна белота, която го плашеше отвъд смъртния страх, с който вече беше свикнал. Бялата й рокля отново изпърха, беззвучно, с копнеж, викаше го. Сърцето му се смрази и в ледената си клетка престана да бие в безвременна криогенна тишина.
При първата им среща Георг не подозираше, че топлината, с която тя го залива, е последното й припламване. Толкова силна, с избухващ лумен, точно като преди да угасне. Усмивката й беше увенчана с ароматните й коси, а белотата на роклята й подсилваше красотата на изградения свят. Светът се гради, докато вървим п ...