Корабът леко се поклащаше от вълните, които с въздишка се разбиваха в тялото му. Топъл вятър издуваше платната, а слънцето вече падаше към хоризонта и потъваше в постелята от красиво оцветените облаци, спуснали се като завеси в далечината. Денят бавно и величествено си отиваше, отшумявайки с цветове и звуци. Не след дълго морето ще потъне в нощната си тишина.

        Моряците се бяха събрали на палубата и всеки бе насядал край големия мангал с припукваща жар. Върху него бяха сложили метална решетка и на нея цвърчаха късове месо, което един млад моряк често обръщаше и пазеше да не се препекат.

        Няколко албатроса, долетели от незнайно къде, чакаха върху опънатите въжета да получат своята дажба от храна и видно бяха решили да прекарат нощта на кораба. Моряците ги посрещнаха с одобрение, защото в поверията се казваше, че ако птици пренощуват на кораба в открито море, това носело късмет по време на плаване.

        Скоро всички се приближиха до мангала и всеки си взе по едно парче, изядено с апетит от гладните мъже. Неколцина подхвърлиха по залък и на албатросите, които лакомо ги погълнаха в полет и отново се върнаха на местата си по мачтите.

        След като се нахраниха, моряците отпушиха няколко бутилки и подложиха под гърлата им дървени чаши. Мекото, събрало в себе си цвета на узрелите зърна вино, се разсипа и придаде на вечерта рубинения отенък на есента. Повечето побързаха да напълнят чашите си отново, преди магията да изчезнала.

        - Саргон, разкажи ни някоя от старите истории – рече един от мъжете, вързал на главата си избеляла от слънцето кърпа.

        Говореше на един от облегналите се на перилото моряци, потопил погледа си в далечния залез. Той се обърна, а още неколцина от другарите му подкрепиха предложението да им разкаже нещо.

        Саргон беше стар моряк, с покрито от белези лице и сухи корави ръце. Целият му живот бе преминал под платната и върху танцуващите палуби сред вълните. Видял много в дните си, той знаеше десетки от легендите, които чувал по всички краища на света, останали да отшумяват от миналото като ехо в днешните времена.

        - За кралете и бароните ли? Или за рицарските турнири? – попита той.

        Често бе разказвал за битките и раздорите между големите родове, жадуващи короната на някое от старите кралства или за прославените рицари, оставили имената си по стенописите на  замъците, в които са печелили някой от турнирите.

        - Не знаеш ли някоя за драконите? – каза моряка с кърпата на главата, който за миг се бе вгледал в нещо от далечния хоризонт.

        - Драконите... – Саргон се извърна отново и също потърси онзи облак, който преди малко му беше заприличал толкова много на онези същества, чието име е останало от най-древните легенди.

        Последните лъчи на залеза бяха налели с цветове краищата на пласта от облаци и наистина един от тях, гледан така отдалече, приличаше на разперил крилете си огнен дракон.

        - Да, за тях не си ни разказвал – обади се и онзи момък, същият, на който беше поверено приготвянето на вечерята и вече бе слушал някои от историите на Саргон и знаеше добре как могат да го пренесат в друго място, в друго време...

        - Не съм – съгласи се Саргон. Замисли се, дълго гледайки огнения дракон, поел в обятията си хоризонта. – Може би за Дракона и розата?

        - Дракона и розата ли?! Че какво общо има между тях?

        - Любовта, сине, тя ги е свързала... Добре, нека тогава всички да седнем – предложи разказвача и сам се намести на едно ниско буре, близко до тлеещата жар в металната шепа на ръката, която я държеше.

        Моряка с кърпата на главата даде бързи заповеди и останалите прекратиха разговорите и насядаха наоколо. Моряците обичаха тези моменти, когато гласът на стария Саргон ги упояваше, а разказваното ги откъсваше от тежестта на самотното им плаване и животът в морето се разнообразяваше.

        Когато всички бяха потънали в очакване, слънцето им дари своя последен за този ден лъч и се стопи зад хоризонта. Дракона в него отлетя и остави огнената си диря, за да посочи на Луната къде да застане.

        Палубата бе осветена от няколкото фенера, поклащани от топлия ветрец, а жарта хвърляше медни отблясъци по лицата на по-близкостоящите до нея. Тук-там в небето вече изгряваха звезди, които гостуващите албатроси посрещнаха с крясъка си.

        *****

      - Някога, преди много години – започна Саргон, - не помня колко, защото вече съм стар човек, имало Дракон, който живеел далеч от всичко и още по-далеч от всички. Бил от последните от своя вид, а може би дори единствения оцелял, защото много години минали, откакто видял за последно свой крилат събрат.

        Домът му се издигал високо сред недостъпните върхове на една от най-големите планини на онази част от света и единствен вятъра го посещавал ден след ден. Орлите, които често летели под върха, също можели да го достигнат, но кой ли от тях би се издигнал толкова високо, за да намери само една пустота под самотното небето.

        Там, на този връх, сред студ и ветрове, живеел Дракона. Много неща го били накарали да направи този избор за суров и самотен живот.

        Животът по света, вече бил много по-различен от подредените първи дни след Сътворението, когато всички същества и творения на природата живеели в хармония. Драконите се грижели за да се спазва реда, за това по-слабите да могат да се учат как да бъдат по-силни, неуките да придобиват познания и най-вече да няма недоразумения между десетките видове, населяващи водата, земята и небето.

        Но сега – макар и да е било много, много отдавна, - света отдавна не спазвал правилата и Драконовите разпоредби, а и рода на хората се постарали да избият всички различните от него земни обитатели – дори и силните пазители на реда.

        Години продължили войните между крилатите и поискалите цялата земя за себе си хора. В тези вековно отекващи сблъсъци, драконите също избили много от човешките синове и това покрило името им с кръв, с ужасяващи слухове за изгорени села и изпепелени полета. Никой не се и замислял, че се защитавали от нападенията на хората, които превърнали драконите от закрилник и защитник на човека, в образ на най-страшния му огнен негов враг.

        Такива останали те и в легендите - обвити с пламъка на разрушението и заклети врагове на човека.

        Дракона си спомнял често за войните между видовете им, за безбройните призиви за мир и братство, така както в древността е повелявал завета от Сътворението – всички същества да живеят заедно. Но хората били променени от познанията, които получили. Били станали силни и умни, нямали нужда от онези крилати наставници, които някога им подали ръка, за да се изправят и им помогнали да проходят.

        Най-полезния подарък от драконите – тайната на огъня – те използвали, за да изгорят крилете на своите учители.

        Тежко и трудно било за крилатите да се бранят срещу блъвналите потоци от злоба срещу тях. Не могли да спрат и ненужното изтребление на елфите от горите, на речните същества и на много други.

        Драконите не разбрали откъде се е появило това чувство да се унищожава всичко различно от себеподобните му, което водело човешките дела. Те от самото Сътворение се стремяли да сплотяват хармонията под небето. Радвали ги някогашните им първи стъпки – природата била подредена, дърветата се събирали в безкрайни гори, полетата между тях били обширни и покрити с цветя, реките течали пълни и чисти, за да се влеят в пенливи морета.

        Всичко това свършило, след като се появил човека и изсякал горите, стъпкал цветята и пресушил коритата. А накрая захапал ръката, която му показала как да живее.

        Дракона често стоял загледан в звездния океан над него и си мислел за миналото. За това - къде сгрешиха? Кое ли е родило онази злоба в сърцата на човека, пожелал да бъде единствен господар на света и пожертвал мнозина от своите, за да го постигне?

        Мислел също и за отпора, който драконите им бяха дали – нима мъдростта им трябваше да се превърне в пламъци? Беше ли правилна стъпка войната с хората? Оправдани ли ще са всичките смазани тела, опожарени селища и изгорени животи?

        Въвлечени в огъня на войната, драконите постепенно изчезнали – може би това също е част от общия план на Сътворението, което един ден просто трябвало да премине в Разрушение? Но цената на промяната била платена с  много болка, много кръв и много сълзи.

        Така размишлявал за миналото Дракона и тежко въздишал. Дълго след последния сблъсък, той все още силно чувствал болката от загубата на толкова много животи. Бил оцелял, но безбройни негови братя загинали. В онази война загинала и любовта му, заради която глупаво отмъщавал в битките, а след това се питал дали е било правилно решението му.

        Ако пътят до домът му бъде открит, ще трябва да избира дали да се бие и да убива отново, или да отлети още по-надалече и по-нависоко, за да се спаси.

        Но има ли по-далечно и по-високо място от този негов връх? – се питал, загледан към една звезда, която греела с кървав отблясък сред милионите други.

        Дали тя ще приеме, ако дойде този ден и трябвало да избира – бягство или смърт в боя?

        Труден избор трябвало да направи, а усещал, че този ден все някога ще дойде. Човека все повече и повече завладявал земите и дори подобни недостъпни върхове вече не били недостижими за него. А разбере ли, че тук се криел оцелял огненодишащ враго, навярно пълчищата му щели да плъзнат като мравки към върха.

        Дракона тъгувал за безсилието си. Не можел да промени нищо, бил обречен и съвсем сам. Това най-много му тежало. Така искал да има някой до него, но той дори не знаел дали има други оцелели негови братя и сестри, толкова време било минало от последната среща, че не би се учудил, ако се окажел и единствения от вида си.

         Не вярвал в дружбата с някой от човешкия род, легендите помрачили имената на крилатите и ги превърнали в най-смъртни врагове, така че едва ли някой би дошъл, за да му бъде другар.

        Нежните елфи от гората загинали още щом човека се научил да държи меч в ръка и били от първите същества, загинали в последвалите войни. Горските обитатели падали посечени и безпомощни, не умеели да се бият - те се грижели за дърветата и за цветята в полята, затова и станали лесна плячка за ненаситния хищник, бродещ под небето със страстта си да убива.

        - Драконите в миналото често имали за спътници някой елф, но това било много, много, много отдавна, не помня кога точно, защото съм вече стар човек и дълго съм се носил по вълните на живота – въздъхна уморено Саргон и потърси онази огнена диря в небето.

        Беше се стопила, а на мястото ѝ грееше Луната.

        *****

        Разказвача млъкна за минута, за да отпие от чашата си и потърка с кокалестите си пръсти обветреното си лице. Огледа тълпата от слушатели. Бяха потънали в историята му и търпеливо чакаха да я продължи. Той кимна доволен на момъка, седящ до него и на моряка с кърпата на главата. После погледна към звездното небе и прочете по звездите, че утрешния ден ще бъде ясен, тих и спокоен – такъв, какъвто им е нужен в открито море.

        Няколко от албатросите по въжетата се наместиха нетърпеливо и показаха готовност да продължат да слушат.

        *****

        - Един ден – продължи старият моряк, - когато Дракона седял пред дома си и посрещал идващата нощ, загледан както обикновено към онази якра звезда в небето, вятъра се надигнал и му подхвърлил едно малко клонче – било с красиво изваяно тяло, макар кораво и изсъхнало от времето, с черни и все още остри бодли, подаващи се от потъмнялата кора.

        Вятъра го подметнал пред краката му, свирнал пронизително и отлетял бързо нататък. Дракона го погледнал, сторило му се с нещо познато, посегнал внимателно да го вдигне. Ръката му била голяма и силна, но щом го взел, един от тръните се забил в нея и тъмна драконова кръв оцветила черната кора.

        От забитилия нокът трън по тялото на клонката потекли кървави вади. Капките заблестели като сълзи.

        Мигът му напомнил за нещо подобно от далечното драконово минало.

        Загледан в отблясъците на залеза върху капките по гладката кожа и клонката, впила жадно устни в плътта му, той си спомнил за една роза, която подарил някога, много отдавна.

        Била също така кървава, мътно отразяваща светлината, но с необикновено свеж дъх. Била като стихът от страст, с която преливал към тази, на която щял да я подари.

        Дълго я избирал от една приказна градина преди да я откъсне, по цветовете ѝ имало няколко бисерни капки роса, останали от ранната утрин. И откъсвайки я - помнел го сякаш е било днес, - се убол на един от тръните ѝ – също както и сега.

        Това било предупреждение за кривата и мрачна линия на бъдещето, но той не разбрал посланието и останал загледан в капката кръв, която след миг изчезнала, изпита от розата, станала още по-кървава на лъчите на изгрева. Посланието било, че идват кървави дни, които потекли скоро след това.

        Дракона си спомнил за тази роза – за кървящата ѝ страст в нейните окървавени листа.

        Подарил я в една дъждовна вечер на любимата си – дъщерята на елфите - Алияна. Казал красиви думи при поднасянето, споменал, че розата е напоена с кръвта му и навярно щяла да живее вечно, защото драконовата кръв била даваща вечен живот.

        Вечен, както неговата любов към Алияна остана вечна. Като любовта му към Али – така, както я наричал само той.

        Дъждът припявал, падайки звучно по плочките – валяло вече от седмици без да спира. Но Дракона и Алияна били свързали мислите си в това цвете и то станало символа на тяхната любов.

        Елфическата дъщеря често го притискала до себе си, в дългите дни на очакване Дракона да се завърне от далчените си обиколки по света. Понякога му говорела, друг път пеела, а неведнъж излизали под дъжда и пиели от водата му. Знаела, че той чува и усеща всичко, което казвала и правела. Били винаги заедно.

        И малко след след това, всичко се объркало. Дъждовните дни продължили с месеци, не дошла очакваната пролет, нито лятото с топлите си дни. Хората се вдигнали в онази година срещу елфите в гората, обвинявайки ги в черна магия, която покрила с тежки облаци небето – според тях завинаги.

        С първото убийство, сякаш гръмотевица разкъсала пелената на дъждовната тишина и разбирателство между видовете изчезнало завинаги. Печатът за мир след Сътровението бил счупен.

        Секнала песента на нощта и клоните на оголелите есенни дървета замръзнали вцепенени под изливащия се безкрайно дъжд. Горещата кръв, течаща във вените и на хора и на елфи, изстинала и се понесла в ледената река на смъртоносните сблъсъци.

        Все така с клончето в ръка, Дракона си спомнил и за онази друга дъждовната нощ, в която долетял пред дома на Алияна – бил чул за започналата война и бързал да спаси своята любима.

        Но закъснял - намерил домът ѝ вече разрушен и смазан.

        Тялото на елфическата девойка било захвърлено ненужно на една страна, лишено от живот. Лицето ѝ било покрито със смъртен ужас от онова, което очите ѝ видели в последния си миг.

        Била като снежнобяла птица убита в полет и паднала с кървящите си криле върху черната груба постеля на земята.

        Дракона останал в един безкраен миг загледан в онези изумрудени очи, които го пленили някога, и в плисналите се като огнено море коси, сега напоени от дъжда и изтеклата кръв.

        Това бил най-тежкият и болезнен миг през дългият му живот. Най-незабравим и мрачен спомен, останал завинаги в него.

        До тялото на Алияна, изпусната вече от ръката ѝ, била онази пълна с неговата кръв роза, все така жива и уханна, но едва докосвана от мъртвите пръсти.

        Дракона надал болезнен вик и изригнал в пламъци към черното небе, към дъжда и срещу нощта. Обвинил всички тях за смъртта на невинното момиче, което никога не е виждало нещо различно от красотата на своите поляни с цветя. Красотата, която сега била обвита в ледената прегръдка на забравата.

        Отнесъл Алияна при нейното любимо място – при езерото и онзи спускащ се над него водопад, където често двамата се любували на цветовета на дъгата, която в пролетните дни изгрявала над тях - в онези дни преди дъжда.

        Сега тежките капки разбивали повърхността му и се превръщали на милиони изригващи водни вулкани.

        Нямало го онзи някогашен покой на езерото, то се гънело и стенело от неспиращия да го пронизва порой.

        Дракона се спуснал дълбоко в езерото, там където всичко било спокойно и точно там оставил тялото ѝ – да бъде скрито завинаги под тежкия покров на водата и нейният покой.

        Дъждът пеел тъжна песен, която се разбивала в стените на езерния свят. Дракона слушал звуците и страдал. Но в сърцето му, което имало достатъчно огън, за да изгори цяла гора, започнала да се надига стихията на гнева.

        Той останал още няколко мига загледан във водопада, който се изливал могъщ и се наливал със сила от дъжда.

        Спомнил си последната им среща с Алияна тук, когато тя му казала, че неговата сила е същата, но е от огнена мощ – дали тя не му подсказвала какво да прави?

        Спомнил си последните ѝ думи, дракона изригнал в пламъци и се хвърлил в битките, повече за да отмъщава, отколкото да върне отново мирът под небесата.

        А за розата забравил и тя останала да лежи сама на дъжда, падащ отгоре ѝ цяла вечност и лишена от красотата си.

        Когато Дракона избълвал пламъците си срещу света, тя плачела и от листата струяли сълзи - сребристи сълзи, които черната земя попивала.

         Той запечатал розата в спомените си, останала в тях заедно с недоизказаните думи към Алияна, които тътена на гръмотевиците заглушил във времето.

        Сега Дракона си спомнил всичко от онази далечна нощ и също така, че тогава не намерил сили да вземе цветето. Нито време някога да се върне и намери.

        А и защо ли, след като била стъпкана завинаги красотата му.

        Но сега, отворил очи отново към настоящето, видял че това довяно от незнайни места клонче, имало формата на онзи стрък.

        Били минали години, навярно векове, възможно ли е да оцелее толкова дълго? – се запитал той, докато оглеждал клончето.

        То така било настръхнало срещу всичко, че първата му реакция била да захапе. Може би именно заради миналото, което отнело онази любов от него, родена от драконовата кръв, която сега отново се стичала по стъблото му.

        Дракона, с все още забит в плътта му нокът, отишъл на самия връх, който се издигал над всичко, като най-високото и самотно място в онази част на света.

        Внимателно извадил бодила, но няколко капки от кръвтта му останали на него.

        Дали ще могат да я съживят? – зачудил се той, докато правел гнездо, в което поставил крехкото тяло.

        Издигнал овална стена от дребни камъни, за да го предпазват от поривите на лудуващия вятър.

        Някога кръвта му давала живот, но това било много, много отдавна и в друго време – си казал, поставяйки последния къмък.

        След това седнал до него, вдигнал глава и останал загледан в пъстротата на нощното небе. Очите му намерили онази ярка и наситена с кървав цвят звезда, към която гледал до преди малко и тя грейнала толкова силно, че заприличала на отварящо цветовете си цвете.

        Изпратила букет искри към върха на края на света и над Дракона и стръкчето се изсипал водопад от звезден прах.

        В тази нощ той мълчал, събрал криле под звездния безкрай и дълго, дълго гледал към звездата, потънал в загубени спомени и изгорели мечти.

        *****

        Срагон остави гласът му да заглъхне сред плисъка на вълните и бавно отпил от чашата си, напоил устни и видял как между мачтите и навитите платна наднича ярка, наситена с кървав отблясък звезда – една от сподвижничките на моряците в открито море.

        Тя винаги стояла на едно и също място, така че те да могат да я следват или да се отдалечават от нея. Била нощен фар в небето, пътепоказател, към който идваш или от който си отиваш.

        След това продължи историята, преди магията да е отминала.

        *****

        - На сутринта, още преди изгрев, Дракона побързал да отиде на върха. Стръка го очаквал и кората му имала малко по-жив цвят, но било възможно да му се е сторило така, заради лъчите на изгрева, започвал да се протяга към тях.

        Приседнал отново край него. Винаги седял на това място в размисли, но никога не бил отварял мислите си за онази загуба, сякаш смъртен страх го подтискал.

        Страхът от спомените и мечтите за Алияна.

        Вятъра припявал наоколо с едва доловимо свистене, а изгрева идвал като прилив от нощния океан, който безшумно се отливал в далечината.

        Дракона започнал да говори, приел клонката за частица от своят елф, затова и сякаш говорел с нея.

        - Хубаво е да се събудя с мисълта за теб, макар и да си мисля, че все още сънувам – казал Дракона, усетил го само преди няколко мига, когато отворил очите си. – Знам, че само сънищата могат да ни предложат нашите срещи да се сбъдват, но в това е и силата им – на сънищата – макар и да са толкова кратки, че понякога едва докоснал го и изчезва, като призрачна мъгла в синкава нереалност.

        - Тази нощ сънувах тихите звуци на онази наша мелодия, която често слушахме при езерото край водопада. Помниш ли ги? – попитал Дракона, отворил спомените си в утринта, за пръв път от векове, без страх от болката.

        Клонката потреперила, но може да е  било и побутване от вятъра.

        - Водата тихо се лее и във въздуха се носи песента на сънят, който току що е отворил вратата и се е промъкнал в стаята на заспиващите мисли по света. Разстила се на леглата и помилва очите им със своите вълшебни пръсти и всички те ги затварят, предавайки мислите си в неговите ръце - върнал времето той. - Помниш ли го, Али?

        Спомена го натиснал с тежестта си. Пред лицето на тази клонка, която имала само няколко бодила и нищо друго, той усетил онази загуба преди цяла вечност, която никога нямало да го напусне и щяла да гори докато все още дишали огнените му гърди.

        А под тях, под бронята им, едно сърце се било свило от мъката, която започнала да напира да бъде изплакана.

        - Помниш ли, че аз бях сънят и стоях до теб цяла нощ, за да те браня от злите кошмари. Бях до теб и край твоето езеро, там - под дъгата, и гледахме как водните цветя се носят към водопада, с тази песен, която вятъра ни свиреше с тръстиките.

        - Тя беше за теб, само за теб и никой друг не можеше да я чува. Тогава позволих на вятъра да я запомни, за да може понякога, когато ме няма, да гали лицето ти с нея и мелодията да ти напомня за мен.

        Дракона млъкнал, гласът му се пречупил и извърнал очи към огненото кълбо на издигащото се слънце, сега отразило се двойно в тъмните му очи.

        Същия огън имал и в себе си и блъвнал пламъците му към по-големият си събрат в небето.

        Не било за поздрав, а бил огънят на болката, стаена в сърцето му.

        След това литнал нагоре, все по-нагоре и по-нависоко. Искал да прелети назад във времето и да спаси нещо, убито без време.

        *****

        Стария Саргон отново млъкна и се намести по-наблизо до топлината на жарта в мангала - от морето вече подухваше с хладното си диханието нощта.

        Слушателите му се бяха свили в себе си и повечето дори бяха затворили очи, но слушащи и поглъщащи историята, която той разплиташе с опитния си в разказването глас, така както и чевръстите му пръсти можеха да разплетат и най-сложния възел между въжетата – търпеливо и спокойно.

        Сарагон срещна погледа на онзи млад моряк, който в началото се бе зачудил какво общо може да има между един дракон и една роза, но влагата в очите му издаваше, че вече разбира каква е връзката им. Момчето било още младо и чувствително.

        Един голям албатрос нададе вик, сякаш подканвайки разказвача да продължава и да не позволява песента да се прекършва. Което той и направи, след като оново напоил с меката напитка устните си.

        *****

        - Един ден, било в дните на идващата есен, когато листата вече пъстреели и се откъсвали за своя последен танц, а ятата жерави потегляли на юг, Дракона отишъл отново на върха при клончето в часът, когато зората ефирно проглеждала и се готвела да въведе денят.

        Бил свикнал да го прави ежедневно при изгрев и при залез. Говорел понякога дълго със стръка, друг път мълчал под окото на неговата звезда, но от онзи ден, който му върнал усещането за изгубената любов, винаги в часовете на смяна на мрак и светлина, той присядал тук.

        В тази утрин дълго мълчал, отправил поглед към кървавата и топяща се вече звезда, която единствено виждал през тези векове на самотно съществуване.

        Толкова му напомняла и тя за нея – за Алияна.

        - Помниш ли, Алияна – заговорил Дракона тихо, - за онези вечери, в които чакахме залезите до водопада. Сега също ги чакам, но без теб и под небесния звездопад, улавящ онзи миг, когато вечерта пристъпва бавно и денят уморен поеме по тайният си път. Сядам тук, на ръба, за да гледам отблясъците в облачното море пред мен и си спомням за нашите срещи край езерото, в което спиш сега.

        - Колко хубаво ухаеше гората - на топла лятна нощ. А водата едва докосваше брега, галеща го с нежни пръсти от вълни. И все още чувам незабравимият звън, идващ от сребристите звезди, как звъни приказно звездно.

        Дракона гледал изчезващото огнено цвете в небето и продължил:

        - Нарекох една от звездите на твое име – Алияна. Тя беше онази, която първа видях на небето, след като времето на дъжда отмина така внезапно, както и бе започнало. Никой и не разбра защо бяха тези мрачни и дъждовни години. Някаква сила ли искаше да отмие сторен позор или просто да залее нещо сгрешено при Сътворението - не зная и до днес. Единственото, което покълна от дъжда беше смърт – хора, дракони, елфи - всички загиваха под капките му.

        - И когато спря, бях на поредното бойно поле, край мене се гърчеха телата на умиращите дракони и хора, избиващи се един друг с някаква извратена наслада.

        Дракона си спомнил онази вечер, в която бе единствен оцелял от смъртния сблъсък и тялото му се издигало като самотна кула сред купчините от вече мъртва плът на падналите в боя.

        В онзи миг дъждът, който години се изливал над света, изведнъж спрял и облаците били издухани от вятъра, довял смрадта на смърт.

        Отказало се тогава небето да измива повече проливаната кръв под него и тя останала да изтича от раните на умиращите, а черната земя жадно я попивала и искала още и още.

        Тогава, право в него, минавайки през огнените му очи и влизайки направо в сърцето, го погледнала една от звездите, които с години били скрити. С нещо тя му напомнила за причината и той да е на бойното поле. Може би с огъня на красотата си, може би с искренето и магията, която я била сътворила - Дракона не знаел и до днес защо, но приел тази звезда за частица от спомена за Алияна и след това всяка нощ е търсел да я види във вековете на самота.

        - От онази нощ – продължил той, - всичко беше мъртво за мен, нямаше вече нито защо, нито за кой да се бия, така че се оттеглих тук – възможно най-далеч от целият смъртен свят. Останах само с моята звезда, която знам, че бе изгряла само за мен, защото нейната светлина, само аз мога да уловя и знам, че тя е толкова нежна и крехка сред този безкрай, макар обвита с огнена украса.

        Дракона изпратил последния трепет на звездата, която се стопила в светлината на деня и сега говорел само на стърка до себе си.

        - Нощем, когато ангелите запеят песента за синята светлина, затварям очи и протягам ръце към нея и я взимам в шепите си. Прегръщам я и тя засиява с неземната си красота, красота, която е като океан без дъно, в който се спускам и не искам да изплувам. В тези мигове отново чувам твоят глас, Алияна, който ме повиква тихо, както някога край езерото – искаш да се потопим в него, под дъгата над водопада и както някога да потънем в нощната магия, която сплита мислите ни в едно, за да се превърнем в едно цяло, с едно сърце, в едно единствено тяло и да бъдем погълнати от забрава.

        - Само ние – в минало, настояще и бъдеще!

        Дракона свел глава, времето се блъснало в тялото му, бронята заблестяла на първите лъчи и той разперил криле, които вятъра мигом поел в ръцете си.

        Огромен и могъщ, Дракона въздъхнал с пламъци.

        Колко много тежали неизречените мисли на любимата, за която някога безумно е жадувал. Стаявал думите, които имал да ѝ каже, нечути се изгубили и нейните отговори.

        Как искал да се превърне отново в нощен вятър и да долети при Алияна докато спи, да се увие около тялото ѝ, да усети как топлината ѝ прониква през неговата броня и щом отвори очи да вижда само едно – нейните зелени пламъци. Устните им да се впият жадно, сърцата да забият в едно, ръцете да се преплетат и да останат свързани завинаги и да няма сила, която да ги раздели.

        Той си спомнил сега как веднъж тя му бе описала усещането си за Дракон:

        - Гледал ли си, Драконе мой, как се ражда звезда? Как се разпалва от нищото огъня ѝ... И страстта ѝ може жестоко да изгаря... Как се нахвърля хищно срещу всичко и го поглъща... Така се раждам аз в теб, взривявайки безкрая от милиони звезди и ставам изпепеляващата страст на една единствена стихия, която ще бъде вечна към теб!

        Гласът ѝ шепнеше отново в мислите му, сякаш дъщерята на елфите беше наистина до него, но когато отвори очи видя само клончето под себе си.

        Бил вече ден и неговата звезда я нямало на небето – там били само слънцето и синевата над върха.

        Погледнал Дракона към света под него – един свят, покрит със светлината, но толкова пропит от болка и жестокост. 

        Спомнил си, че много от тази болка бил причинил самия той някога, но те бяха убили цветето му.

        Спомнил си за многото дворове с цветя, които бил стъпкал и изгорил, но те бяха изгорили любовта му.

        Спомнил си за лицата, изкривени от мъката причинена от делата му, но те бяха отговор на техните дела.

        Спомнил си за сълзите им - били като огненият дъжд, които той предизвиквал.

        Но той никога не беше проливал сълзи.

        В ушите му отекнали стонове, молби и писъци, за всички причината бил само той и разбрал, че времето може и да го е наказало в миналото, заради онова, което щеше да извърши в бъдещето, но дали това оправдаваше мъката му в настоящето!?

        Празнотата го обзела - спомена за Алияна го връхлетял - ръката ѝ, отпуснала пръсти към неговата роза, която бе стискала до последния си дъх.

        Как му липсвал гласът ѝ, който чул преди малко, как липсвала топлината на ръцете ѝ - как му липсвало всичко от миналото им.

        Никога нямало да ги забрави.

        Вятъра сякаш разбрал и го блъснал в гръб, бутнал го към бездната, която била под него. Подсказвал му нещо, но и да паднел той имал криле и винаги можел да полети. Но нужни ли му бяха те, щом нямало при кой да отлети?

        Обзет от този товар, Дракона стиснал очи и от тях се спуснал една по една сълзи, които блеснали ярко като нанизани на невидима нишка огнени звезди.

        Силното му сърце се топяло от болката, която таял дълго във времето и бронята му се пропукала - от нея се изляла мъката, събирана с години.

        Сълзите, като падаща със залеза жар, закапали върху клончето, което безмълвно било станало свидетел на тази болка.

        В неговото тяло зашумяла кръвта, която преди векове попило. Горещите сълзи я нагрели и тя отново потекла, силна и жива както някога.

        Малко след това Дракона си отишъл и останал в дома си цял ден и цяла нощ. Не посрещнал залеза, нито потърсил своята звезда в нощта, оставил и клончето без посещение.

        Но когато на сутринта, щом се изкачил на върха, видял как целият е покрит с храст от кърваво червени рози, толкова уханни, че дори вятъра спирал, незнаейки дали може да ги докосне.

        Дракона дълго гледал, после, както винаги, приел всичко като пореден ход на времето и прекарал деня в правенето на едно невероятно красиво създание от рози, което странно или не заприличало на нещо, което толкова отдавна бил загубил.

        След това посрещнали заедно първия си залез, всъщност Дракона го пропуснал, гледайки към своята девойка, която се родила от розата с неговата кръв, напоена от неговите сълзи.

        - Нима от болката ще се роди искрата радост? – се запитал, докато слънцето се скривало зад оцветения в пурпур хоризонт.

        Вятъра прошепнал:

        - Може би...

        И останали загледани един в друг – Дракон и момичето с тяло от рози, чак до полунощ, когато дошъл часът, затворен само в едно трепване, в което можели, а и се сбъдвали мечти.

        Улавяйки мигът, Дракона си пожелал силно и истински, тя да оживе, за да могат двамата да се слеят в едно, този път завинаги.

        И когато Алияна се изправила – жива и истинска, родена от кървавата роза и сълзите на Дракона, той подал ръката си – голяма и силна - и поел нейната топла длан.

        След това разперил криле и двамата литнали нагоре, все по-нагоре към нощното небе, където ги очаквала тяхната звезда, която приела телата им в своя вечен огън, лумнал диво от влялата се в него вълна любов.

        *****

        - Това се е случило преди много години, не помня колко, защото съм вече стар човек, но се е случило... – приглушено завърши историята старият моряк, виждайки в очите на останалите отблясъците на жарта в сълзите им.

        Под съпровода на плискащите се в кораба вълни и вятъра, докосващ с нежни въздишки платната, Саргон запя с дълбок и мелодичен глас една стара и забравена Драконова песен.