Другата свобода ( За конкурса)
Мира подпряла с ръка брадичката си, замечтано гледаше през прозореца палмите в парка. Майки седяха на пейката под тях, пушеха цигари и разговаряха по между си. От време на време повдигаха глави към малчуганите, които си играеха в пясъчника, а врявата им не спираше. Тя си представяше, че стои с разтворени ръце под палмите. Листата им като гигантски вятърни мелници се навеждаха към нея и я галеха по лицето. Въздъхна тежко.
– Колко много искам да пипна грапавата кора на палма. Да опра гръб на ствола й, също както ти ме учеше някога в нашата гора, татко: ,,Дървото, чедо дава сила, да знаеш! Всичката лошотия от теб може да изсмуче. Само трябва да му се довериш.” – Как ми се иска да се доверя на палмата татко, мисля, че ако я прегърна, ще стана по-силна. Искам да я прегърна като майчица, като моята мила майчица, но глупостта ми татко, глупостта ми… – влага премрежи очите на Мира…
Видя малката бяла белосана къща. Големият двор. Бряста отпред до портата, с трите щъркелови гнезда на него. Квачката с пиленцата. Шаро. Петелът Райчо. Прасето Гошо. Магарето Петьо. Страшно съскащите гъски. Майчините топли очи. Братчето й Мишо. Всичко това се завъртя пред нея, събра се в една картина, разделена на сектори като в калейдоскоп. В центъра му бе впрегнато магарето с писаната каручка. В нея аз, братчето ми, мама тате. Прибираме се от сбора в съседното село Крушево. Радостта тупти в малките ни сърчица, а стомахчетата ни са преситени от сладории. Тате не беше циция, купуваше ни, докато можехме да ядем. Щъркелите също ни обичаха. Като видеха, че си идваме, затракваха с клюнове от радост…
Ана се приближи тихо до Мира и я прегърна. Беше красива креолка от Доминика, с гладка матова кожа, все едно върху нея е разлято мляко с кафе. Освен красота, лицето на Ана излъчваше онова невидимо нещо, заради което мъжете полудяваха. Изобщо не се гордееше с работата си, но у дома я чакаха три малки нейни деца и седемте й сестри. А когато някой е белязан с дамгата – беден, за да оцелее се превръща в жив дявол. Примирява се. Не мисли по какъв начин ще изкарва парите си, стига те да са достатъчно за няколко гладни гърла, тогава използва красота, чар, харизма, всико.
Мира обичаше Ана. В този ,,Пути клу” в Испания, я чувстваше като своя сестра. Разликата между тях двете беше, че Ана е наета на работа по собствено желание, а Мира е робиня…
Отвлякоха я на връх рождения й ден. Само помнеше, че й прилоша. Беше изпила една чаша вино на купона у приятеля си Данчо-бореца. После усещаше, че я карат на някъде с кола.
Помнеше още малката стайчка, в която я хвърлиха като парцал. Идваха през час, гавреха се с нея, докато я пречупиха и сломиха духом. Накрая я шамаросваха, цялата беше синя от шамарите им. Изпитваше неистов страх, а сърцето й се обръщаше, щом чуеше да се отваря врата.
Местеха я като бездушна кукла: първо Гърция, после Германия, Холандия, а сега Испания. Никъде не беше стъпвала извън клубовете в които я водеха. Беше разбрала и изпитала най-долните страсти на някакви същества от половината свят, наричащи себе си човеци…
– Мира! – приближи се Ана до нея. – Мадам Лу днес ми прошепна, че довечера ще те прехвърлят в Германия и ще те ,,хвърлят на кучетата”
Мира прие спокойно новината. Обърна се към приятелката си и завъртя отрицателно глава.
– Няма, до утре вече ще бъда свободна.
– Но, Как? – учудено я погледна Ана.
– Ще видиш! Знаеш ли, Ана, не съжалявам за живота си – заговори бавно Мира. – Родителите ми сигурно ме смятат за мъртва. Вече толкова години минаха. Зная, че не са ме забравили, не са ме прежалили , никога няма да ме прежалят. Ти не познаваш майчицата ми, тя си е забрадила сърцето с черна кърпа. Ще чака да ме прегърне, жива или умряла. Не познаваш майчицата ми, Ана. А какво им докарах на главата, милите ми. Вече седем години не знаят на кой свят съм. То пък мигар аз зная на кой свят се намирам. Знам, че не съм в този, в който трябваше да бъда. Чуй ме, Ана, единственото нещо, което съм искала, откакто съм в Испания, бе да изляза, да погаля кората на една палма. Много щура идея, нали? – Притисна силно в прегръдките си Ана и пъхна един лист в деколтето й. Отдръпна се от нея, погледна я с празен поглед. – След малко като дойде полицията, им го подхвърли някак си. Гледай да не те видят нашите от клуба. Написала съм коя съм. Моля те, направи го, искам майка ми да ме погребе! И ти си майка, Ана, дано ме разбереш, знаеш, че животът ми в Германия ще приключи. Моля те направи го!
Ана се прибра в стаята си. Празният поглед на Мира я преследваше: ,,Колко ли трябва да е силен човек, за да се реши да се отърве от живота си?” – Но тя знаеше, че изразът ,,да я хвърлят на кучетата” си е една смъртна присъда. Мира беше насила докарана да проституира, а сега вече е станала ненужна, или опасна за тях. Ще я хвърлят на имигрантите, ония, озверелите, невиждали жена с години и в буквалния смисъл на думата ще я разкъсат за минути. После едно циментово блокче на краката и в Рейн. Колко е несправедлив животът, колко? Ана захлупи лице на леглото и изхлипа: ,,Бъди силна, приятелко!”
Трясъкът от счупено стъкло избухна като бомба в съзнанието на Ана. За миг всичко потъна в тишина. Чу се само ужасяващия вик на Мадам Лу.
Мира много пъти беше премисляла, това бягство от живота и от себе си. Този час настъпи, дори нямаше време за мислене. Грабна тежкия стол с железни крака, затвори очи и се засили към прозореца. Чу се силен трясък, стъкла се разхвърчаха на всякъде. Няколко я удариха по лицето. Усети възсоления вкус на кръвта си по устните. Облиза я, стъпи на стола, прекрачи прозореца…и полетя! За миг се почувства свободна. Но оградата с острите железни пръти като копия, много бързо се приближаваше към нея. Усети разкъсващия им удар. Преряза я силна болка. След болката почувства една лекота на тялото си. Започна да се издигна високо в небето. Ето го мигът на свободата, най-сетне полетя свободна като птичка. Искаше да стигне бащината си къща, да види за последно всичко което е останало в спомена й… Беше бърза и лека като вятъра. Вече виждаше бряста, ето я къщичката, ето го двора, но нямаше нищо в него. Запустял и се видя. А на прага на къщата видя майка си, тя я чакаше…,, Идвам си майчице, идвам си!” – Майка й повдигна глава нагоре, сякаш я чу. После стана бавно, влезе в къщата и започна да приготвя дрехите, с които да облече детето си за последното му пътуване.
***
От няколко дни майката на Мира, не я свърташе на едно място. Та мигар, откакто изчезна милото й чедото, нейната душа намираше покой? Животът се обърна наопаки. Ако някой преди десет години кажеше, че така ще се получи, нямаше да му повярва, а щеше да му се изсмее в лицето. Пълната къща с радост изведнъж опустя. Настани се мъката на мястото на радостта. Веселието премина в постоянно ридание. Отиде си бащата на Мира в мъка по нея, а в едно семейство като махнеш главната опора, все едно си махнал на къща главния дирек и тя се превръща в паянтова съборетина. Синът се запиля някъде по света. Запустя всичко.
От известно време в нейния сън я посещаваше една жена. Дойде тихо, седне до нея, гледа я без да продума, а погледът й един такъв благ, хване я за ръката, постои, постои и се разсее като мъгла в стаята. На другата вечер пак.
Не се стърпя майката на Мира, погледна на следващата вечер смело в очите на непознатата жена.
– Идваш да споделиш мъката си с мен, или ми даваш някакъв знак? – Сви се сърцето й от страх, защото успя да види всичко в очите на непознатата. Видя детето си, прободено от остри железа, а кръвта му обагряше земята под нея. – Милото ми чедо! – успя само да промълви през сълзи старата жена.
– Готви се, бъди силна! – за първи път проговори непознатата.
– Защо, Богородице,(майката на Мира си въобрази, че това е Богородица) защо на мен, защо на чедото ми…Та, ти не си ли майка? …Зная, майка си…и твойто го взеха. Затова ли идваш при мен, да ме успокояваш?…Не можа ли да помогнеш на чедото ми. Сега разбирам, всичките ми страхове не са били напразно. Само майчиното сърце усеща истината…Само то може да побере мъката…Коя си ти, кажи ми?...Богородица ли си? – Не спираше да пита майката на Мира.
– Не, не съм Богородица. Аз съм майчината обич. Аз съм духът човешки, неговата мъка и неговия стон. Приготви се майчице, детето ти идва. То иска, ти да го приготвиш и изпратиш. Бъди силна, ! – Каза непознатата, наведе се целуна старата жена и се разсея в стаята като мараня.
Със свито сърце майката едва изкара нощта. Сутринта седна на прага потънала в мълчаливо очакване. Към обяд някъде, се завихри вихрушка над къщата, и сякаш чу гласа на детето си.
– Идвам си майчице! – Разбра, че жената от съня не я беше излъгала. Влезе в къщата да приготви дрехите, с които ще изпрати чедото си.
***
Ана с разтуптяно сърце взе бързо своето решение. Нахвърля малкото багаж който имаше в една пътна чанта. В ръка си стискаше бележката, която й даде Мира. Краката и трепереха от страх, докато излизаше от стаята, а сърцето ако можеше да изхвръкне от нея, от това омразно място. Всички бяха събрани във фоайето на клуба. Полицай разпитваха Мадам Лу. Ана видя, че записват нещо в тефтерчетата си. Тя по външен вид прецени кой им е началник, стегна походката и смело се отправи към него. Горилите на клуба я пробождаха с поглед, но тя не се страхуваше вече от нищо. Подаде бележката на полицая и каза със спокоен глас:
– Това е адресът на момичето, което скочи през прозореца. Помоли ме да Ви дам тази бележка, тя вътре е описала всичко. Обърна се и бавно излезе от клуба. Никой не я спря.
Щом стъпи на улицата Ана, ускори крачките си, искаше да се махне по-бързо от този покварен свят, от това проклето място. На първо време имаше къде да отиде, после щеше да му мисли.
Мисълта й постоянно се връщаше при Мира. Да, от нея научи най важното нещо в живота – да бъде силна. Погледна нагоре към небето.
– Дано си щастлива там в другата свобода, приятелко!
***
Мира гледаше отгоре, но все още не можеше да си отговори на един въпрос.
– Защо ли светът е толкова лош за някой?
Видя, че Ана предаде бележката. Тук вече нямаше какво да прави и полетя към своя дом.
Автор: Георги Стойков
© Георги Стойков Всички права запазени
Харесах много!