Чувам преминаващия влак. Вибрациите на железните релси разтърсват къщата ми и двете стъклени чаши ритмично звънтят от докосването си една в друга. Стъклата празнуват близостта си. Познатият глас в слушалката ме връща малко назад, после ме блъска в сегашния момент. Аз и той - тъй еднакви, тъй различни. Тъй влюбени. Всеки в някой друг, не и в нас самите. Късно е. Даже е рано. От един до два, после до три. 
Чужда песен, изпята с нов глас. Хубаво е, наистина. Миналото ме настига, но няма лоши чувства - само гъделичкаща душата носталгия.
" - Да пием за изминалото време."
Всеки е изричал тези думи и всеки влага убийствени чувства. Чува се тежко преглъщане и неуспешен опит да бъде заглушено с фалшив смях. Приятни са тези моменти, когато в тъмното чуваш гласа на отминала любов. Приятелска, де. За един от нас. За другия тези минути разбиват сърцето, после го събират сами.
- Абе, как се запознахме?
Как ли? О, помня. 
- Чуваш ли влака?
- Той мина отдавна - едвам измърморвам с цигара между напуканите от студа устни.
- Не, не. Слушай.
- Няма влак.
- Слушай, де.
- Напушен ли си?
Не е важно какъв е. Не е важно кой е. Нищо не е важно.
С малко хора мога да си говоря така. Защо не му го казвам? Не ми пречи его, нито инат. Някой неща трябва да премълчаваме, за да не потънем в дълбоки разговори, след които следва едно наранено "лека нощ". Нямам нужда от тези думи. Нямам нужда да спя.

Друга нощ, предишна, отдавна изминала. Глупави разговори. Аз, той. Плюс един. Такива разговори не трябва да се водят от трима.

Бързо заменяме отминалото минало с настоящия момент, с настоящите нас. Други сме, а сме така същите. 

Неопределено изказваме недоизказаното. Дълбаем в душите си и слагаме точка там, където трябва да има просто поемане на дъх. Жалко. Не искам да оставам неопределено недоизказана. Няма време за мълчание. Смехът се превръща във въпроси, търсещи отговор. И в мрака надделяват двете омразни ми думички. 
- Лека нощ.