Други времена

Увод:


 Носеше се като странна песен, предавана през вековете. Подобно на притча или приказка. Понякога я рецитираха в стихотворна форма. Друг път пък ù придаваха необяснимо значение. Майките я пееха като приспивна песен на децата си, а някои баби я разказваха като приказка на внуците си. Всички я знаеха, бяха чували за нея, но никой не беше сигурен дали това предание е истина, или измслица—както бяха повечето приказки за джуджета.

Имаше нещо съмнително и потайно в тези разкази. Беше като частица от пъзел, която липсваше. Сякаш някой се беше погрижил тя да бъде загубена или   оставена в забвение. Да потъне в забрава. Защо?! Никой не знаеше. Но мнозина вярваха, че това има някакъв скрит смисъл и търсеха отговорите ù далеч в книжата на вековете, съхранени на едно място— Архивите на Акаша*.   

"Безликият се усмихна на Многоликата. Бяха направили грешка. Тази Вселена се дублира и придоби други очертания. До нея имаше важен ключ за достигане. 
- Как ще стигат до нас, Многолике Господарке?- запита Безликият. 
- Много просто, Безлики Господарю. Та нали ключът е в тях. Гените ще бъдат предавани.
- Вие сте гениална..."  

                Приглушена светлина осветяваше прозорче на малка, схлупена къща, с леко потънал покрив от изминалите години и дъждовете, които бяха валяли. Макар и малка, тя притежаваше три помещения.

               Есенният вятър завихри вихрушка, която бутна резето на входната врата. Беше развалено, затова тя изскърца и се отвори. Дребен силует на жена изтича и се протегна, за да я затвори като изриче слова на някакъв странен език. След това фигурата се придвижи и седна на земята –вероятно там, където беше седяла минути преди това. В осветената от една дребна свещ стая, се носеше странна миризма на опияти. По стените ù бяха окачени различни низове от билки, растения и треви.   Жената се премести плавно, сви устни и духна свещта. Сега светлината, която открояваше очертанията на предметите в стаята, идваше от бледната лунна светлина, подаваща се от време на време зад облаците. За момент настъпи тишина, само в полумрака нещо проблясна— някаква вещ, наподобяваща формата на кутия.

                   Очертаният от луната силует се повдигна и с бърз, леко потреперващ жест, наметна дрехите си и излезна навън. Подпря резето с някакъв предмет, подобен на гега, като го прихвана от двете страни, за да не може да пада. След това наметна качулката си и се отправи към улицата. Часът беше около 22:00, от небето се изсипваше проливен дъжд. Тя наведе главата си, за да се предпази от дъждовните капки и с бърза крачка се устреми към завоя на една пряка. След като сви по нея, пред погледа й се издигна къща с двор— не по-различна от нейната— с високи, сводести прозорци и решетка. А отгоре се виждаше светещ прозорец на таванско помещение.

-  Тук е!- каза сякаш на себе си жената. След това се отправи към портала. Наведе се и позвъни на звънеца. Дребен иконом се обади от другата страна.

- Халвама! Отвори ми - с нежен глас като на малко момиченце, прозвуча гласът на посетителката.
- Арания?! Отварям. - отвърна икономът, след това се чу звук като жужене, входа се отвори и тя пристъпи навътре, като след себе си остави само мрак и звукът от плющенето на дъжда.

                    Въвеждайки я вътре, добре възпитаният иконом ù помогна да свали мокрото наметало от плещите си, като я увери, че вече всичко е наред, за да може дамата да се почувства на сигурност. Тя направи жест и му благодари вежливо, а след това внимателно се отправи към стълбището, намиращо се в дъното на всекидневната. Изкачи до болка познатите ù стъпала и с въздишка се придвижи към малка стаичка в дъното на коридора. Почука на вратата. Въпреки че често прекарваше свободното си време тук, доброто ù възпитание не ù позволяваше да нахълта вътре без разрешение. Последва положителен отговор и врата се открехна. Идващата светлина от помещението, освети женска фигура на име Иларра Мариос Иванович, която стоеше пред прага, в очакване на своя гост.

- Привет, Арания! – поздрави я тя с мекия си ласкателски глас.
- Привет! - запъхтяна я поздрави Арания.
- Какво има, Аня? Защо си се разбързала толкова?! – Лара нервно потропна с крак. Беше от онези хора, които не можеха да прикрият недоволството и интереса си. А дългото чакане на отговор, често я изнервяше. Арания знаеше това, затова направи кратка пауза, колкото да събере мислите в глава си, а след това развълнувано добави:
- Открих я! Този път е истинската.
- Не думай! - върху лицето на Лара се изписа удивление. След това леко присви очите си и подхвърли с лек укор:- Ти и предния път я беше открила, а то какво стана...
- Повярвай ми! Наистина е тя! Този път е тя... Пробвах го вече. Всичко се получава. Всичко е така, както мислехме.

- Нима?! – с известно раздразнение отвърна Лара, подхождайки все така недоверчиво към казаното.
Загадъчна усмивка за секунда се прокрадна по лицето на Аня. Този тайнствен израз на лицето й се появяваше винаги, когато беше сигурна, че не греши.
- Чуваш ли какво ти казвам, Лара...  Онова, което търсехме толкова време... Всичко е вярно. Не ни е хрумвало по-рано, но... просто е трябвало да го изменим. Представяш ли си? След толкова години търсене... Мисля, че този път успяхме...

Лара замлъкна. Само леко поклати глава. Прибра ръцете си зад торса, като ги сключи в пръстите и с няколко крачки се отправи към дюшека, на който спеше.  Настанявайки се удобно, в очите ù се прочете небивал интерес, затова запази възраженията си за по-късно и заслуша внимателно. Арания се приближи към нея, също седна. Чак сега Лара забеляза издутината под блузата ù, която се намираше в областта на корема. Арания бръкна в пазвата си и от там извади предмет, обвит в мех. Щом разгърна кожите, пред очите на Иларра се откри книга с дървени корици. Тя протегна дланите си напред и Арания внимателно подаде предмета в ръцете ù.  Лара се надвеси и внимателно зачете гравираното на дървените корици. То представляваше кръг с няколко символа в него, преплетени в едно, които приличаха на пентаграм. Не успя да сдържи чувствата си и направи крива физиономия. Беше ù ясно, че изображенията бяха древни символи. Ръцете ù се разтрепераха от вълнение, затова положи внимателно предмета в коленете си и разгърна внимателно кориците.                           Речта изписана в страниците се преплете, появи се светлина, която избухна и освети лицето ù. Пред погледа ù се прожектираха образ и сцени с тъмно създание, без очертания, без образ и форма, което отвори дребните си отвори, сякаш, за да я погълне. Лара се изплаши и с вик изпусна ценното знание на земята. След това се хвана за гърдите, стремейки си де подтисне забързаните удари на сърцето си.

-Казах ти! – добави с надсмешна Аня като се наведе и вдигна вещта от земята.

- Какво е това?! Това някаква шега ли е?- прониза я с изпитателен поглед Лара.

- Не, съвсем реално е – присви раменте си Аня. В отговор Лара потропна нервно с крак и добави настойчиво:

- Тогава какво чакаме?

- Одобрението ти, Лара, одобрението ти... – засмя се с бисерния си глас Аня, след това плясна с ръце и образът ù се разпръсна като капки и изчезна в пространството.

- Винаги така правиш... - въздъхна Иларра, полагайки ръка на главата си. – Откакто се научи да пречупваш реалността на този свят, все ми въртиш номера. А аз глупачката всеки път ти се връзвам. – каза го сякаш на себе си, тъй като в стаята очевидно нямаше никого.

                            Тежък звън на часовник изгърмя в ушите ù. Стрелката се беше преместила на кръгъл час и махалото беше задвижило пружините му. Тя отвори рязко очите си. Беше сън и току-що се беше събудила .

- Сън. Само сън... Спокойно, Лара... Спокойно... Ах, тази Аня! – каза си сънено Иларра, опитвайки се да успокои себе си. А след това загрижено добави: – Кога ли ще спре да го прави?! Не винаги сънищата са удобно място за предаване на информация. 

____________________________________________________________

*Забележка: Архивите на Акаша - според поверието това е библиотека, намираща се в незримото за човека, място, в което е съхранена цялата история на вселената.