Стъпваше леко по пътеката и не усещаше почвата под себе си. Чувство, като това, че пропада в пропаст, но пропастта се оказа над нея - небето. Гледаше ятата от облаци как се разпиляваха в безкрая му и летеше сред тях.

         Дали наистина можем да виждаме, чуваме и усещаме всичко това, което ни заобикаля – шепота на вятъра сред житата и топлотата на земята, утринното разтваряне на цветовете в полето, ромонът на листата, стичащи се по тях и клоните на дърветата капки летен дъжд, вечерното затишие преди залеза и полета на птиците към него?

         А може би не го виждаме, защото трябва да се види и наистина живота. Може би предпочитаме да се разминаваме и да го пропускаме, залъгвайки със забързано ежедневие и уморени нощи...

         Ясмин спря пред вратата и постави ключа в ключалката, с прищракване механизма се завъртя и вратата беше отключена отново след толкова много години и се отвори с приятно проскърцване, че отново е полезна на някой.

         Прекрачвайки прага се запита и дали се завърна в дома си или току що пристигаше на съвсем непознато ѝ място?

         Постоя и изчака приливите – обляха я спомени, гласове, случки, аромати.

         Ясмин беше в дома си – родният! Тих, потънал в дълбокото мълчание на върволицата от дните, прекарани в самота и очакване да се завърне.

         Видя как Времето е поело дъх и е забравило да издиша.

         Подът беше същия, макар и позабравил какво е да го настъпват. Огледалото, потънало в прах, не отразяваше нито завърналата се, нито светлината, която нагло се прокрадна през отворената врата, отиде и отметна завесата на прозореца, за да може да я затвори.

         Стъпките ѝ едва се долавяха докато се изкачваше към стаята си на втория етаж. Полумрака я водеше, тишината под покрива бе като зимен сън, но присъствието ѝ зарадва домът и старата къща, пуста и празна от десет, а може би и повече години, прегърна нежно Ясмин и я обви с топлината на сигурността на дебелите си стени.

         *****

         Седна на старото си легло, точно до прозореца и огледа своята стая. Всичко бе останало така, сякаш е излязла за час-два, но просто бе забравила да се върне:

         Столът пред масата леко избутан настрани, на масата имаше подредени тедрадки, няколко книги – едната отворена и оставена с корици нагоре. Купчина листове – изписани и празни. Свещник и наполовина изгоряла свещ, обикновена кутия кибрит до него. Дървена чаша с няколко химикалки в нея - колко много думи бе написала с тях, но и колко много бяха останали недописани.

         Отвори прозореца, топлината на лятото нахлу като въздишка разигравайки избелелите вече завеси. Ясмин се загледа навън – мина през двора, видя реката и отсрещния бряг и шепата покриви над него. Момиче в синя рокля се бе облегнало на оградата на една от къщите и гледаше момче, навярно по-малкият ѝ брат, което си играеше с младо, бяло куче - две подскачащи деца на реката под вече не така палещите лъчи на залеза.

         Момичето се смееше на лудориите на момчето и кучето, които се въртяха в кръг, гонеха се едно друго и си подхвърляха топката на безгрижното си щастие. Смехът им бе чист и силен, Ясмин го чуваше ясно. Жена излезе, видя танца на момчето и кучето и също се засмя. Заговори на момичето и посочи към планината отвъд полето, то отметна тъмните си коси и погледна натам. Слънцето ѝ намигна и в същия миг се скри зад хребета, а сенките му се плъзнаха към тях по речните води.

         След малко всички се прибраха и брегът осиротя.

         *****

         Вечерта се плъзна с мекота и бавно се разстели над селото. Ясмин продължи да стои на прозореца - нощта дойде и звездите, нощните фенери на пътищата в небето, започнаха да греят с потрепкващата си светлина. Надникна и потърси да открие, както някога, формите на познатите ѝ съзвездия:

         Каква нощна галерия, събрана от умът в звездни картини. Очите ми сигурно са с космически блясък – помисли си тя и с пръст очерта фигура над нея.

         Някога се бе изправяла неведнъж под звездното небе и протягайки ръце към него, искаше да полети нагоре, да ги достигне, но невидима сила винаги я задържаше здраво да не отлети - оковите на земята, майката, която не пускаше своето дете да се издигне.

         Ясмин стана и отиде до масата, отвори кибрита до недоизгоряла свещ, която запали и пламъка ѝ затрептя и освети малък кръг край нея. Седна на стола и издърпа празен лист, взе една от писалките, която съживи с няколко щриха и завъртулка.

         Имаше какво да сподели с празното бяло поле, оразмерено от редовете, чакащи първата буква. В душата ѝ нахлуха сдържаните досега мисли, преминаха бързо и безпощадно през нея и няколко умело хвърлени копия я боднаха.

         Въздъхна, стисна очи, навлажнени от две-три сълзи, понечели да прелеят брега, но успя да ги задържи и започна да пише така, както някога пишеше в подобните тихи нощи, изливайки като дъжд мислите си под формата на думи:

         „ Мисля си за това, че отново ще те видя...

         Не зная на кое място – дали ще е на някоя спирка или просто съвсем случайна среща на червено, пред забавил се да смени цветовете си светофар. Не зная дали ще бъде днес, утре, след няколко години или в някой друг живот. Не зная дали ще бъдем отново срещнали се пред свода на дъгата деца, влюбени един в друг все още млади или вече ще сме остарели, но обичали се цял живот.

         Може би ще сме и напълно непознати, които се разминават всеки ден на един и същи ъгъл или пътуващи в един и същи час с метрото, избиращи едно и също място да седнат – все така един до друг. Може би ще съм продавачката на сувенири, а ти ще си онзи, който без нужда ще си избереш един и ще ми го подариш за спомен... отново.

         Не зная дали ще бъдем под формата на мъж и жена или на водата, заобикаляща камъка по течението ѝ. Дали няма да сме цветето и почвата, от която се е родило или дъжда и небето от което се излива. Не зная какво ще сме, но знам, че ще те видя по някакъв начин, ще те позная и в някой миг от времето, нашите съдби ще се срещнат... отново.

         Знам го и мисля само за това – как ще те намеря отново, когато и да е, където и да е, и ще те нося в сърцето си през всичкото това време...”

         Ясмин остави писалката и скри лицето си в студените си ръце, сълзите изгориха дланите ѝ, а няколко се спуснаха и капнаха върху листа и накъдриха като вълни думите, които току що написа.

         *****

         По течащите води играеха светли отблясъци. Един по един прозорците на къщите угасваха и само щурците бяха все още будни, надпявайки се с нощния концерт от хора на реката.

         Ясмин слушаше, но съвсем скоро щеше да заспи и да се събуди някъде, където някой я чакаше от дни, годни или векове... отново.

         Долавяше шумовете на старата къща - пукането от отминали времена, болежките ѝ от тежестта им. Затисна ухо във възглавницата и заслуша ударите на сърцето си. Опита се да ги брои, но скоро загуби броят им и просто се остави на ритъма им.

         Със заспиващи очи, преодоля вратата – преградата, деляща тялото, чувства и мислите ѝ от онова, което се криеше там, зад нея, в другия свят, в който бе открила и загубила любовта.