Другият свят

-         Беля, не разбирам. Нищо ти няма. Какво те притеснява?

-         Не знам.

-         Всичко ти е наред - кръвна картина, ЕКГ, ЕЕГ. Какво още да ти направя? Рентген? Искаш ли?

-         Не! Дишам си.

-         Да те пратя на гинеколог?

Тони се разсмя:

-         Да не мислиш, че съм толкова тъпа и не знам кой доктор за какво е?

Д-р Петър Челинов, ще ти откъсна всичко, което може да се откъсне, ако още  веднъж ме обидиш!

         Докторът направи гримаса;

-         Израснахме заедно, още съм цял. Не ме е страх от теб! Е, Тони... Какво следва?

-         Не знам. Но нещо не е наред. Чувствам го. Всичките ви скапани апаратури да вървят по дяволите! Нещо става и аз го чувствам, знам го! Защо не се отразява никъде - това не знам, но съм убедена, че нещо става.

-         Какво ще кажеш за психиатър?

-         А ти- за удар с чук по главата?

Тони се усмихваше, но усмивката не стигаше до очите й, което сериозно обезпокои Петър. Тя май беше изплашена, а това не беше в характера й. Освен това, беше разсеяна, имаше вид на човек, който е много далече от тук.

-         Хей, къде си?

-         Тук съм, защо?

-         Не си. За какво мислиш? Ще споделиш ли с приятелчето си? Или си дошла да ме използваш само като доктор?

-         Честно - сега съм само при доктора.

-         Така ли? Хайде, вън! - Петър стана и грубичко започна да я изтиква към вратата. Тони се разсмя и този път смехът й беше истински. Петър я прегърна, гушна я в силна, мечешка прегръдка: - Беля, запомни, каквото и да става, аз съм с теб! Можеш всичко да ми кажеш, по всяко време на денонощието и аз ще бъда винаги с теб и до теб! Както винаги съм бил! Някога да съм те изоставял?

Беше много по-висок от нея и така както я беше прегърнал тя се губеше в огромните му ръце. Гледаше русата му, вече силно прошарена коса и невероятните му сини очи, толкова сини, че не й беше нужно да гледа небето и виждаше хлапашката му усмивка. Вече  остаряваха! Не можеше да бъде, но те вече бяха на 45! Господи, нима толкова бързо лети времето? Той все още живееше така, сякаш е на 16- различни мадами, разхвърляна квартира, разговори за спортни коли. Неизменна оставаше само тя- Белята- приятелката му от детството. Тони успя да се омъжи, да се разведе, да отгледа сина си, той да поеме по своя път.

-         Хей, Трънчо! - Петър я ощипа по задника - Пак се отнесе!

-         Трънчо?! Не мога да повярвам! Помниш ли го?

-         Разбира се! Ти беше трън в задниците на всички ни и ние всички помежду си те наричахме “бодил”, “бодливка” или просто “ ТРЪНЧО”

-         Супер!

-         Имам нов номер, вземи - Петър й подаде визитна картичка- Може да се обади и жена- да не ти пука - усмивката му стана гордо-лукава - Трябва само да кажеш, че се обажда Тони. Дори да съм възбуден като кон, пак ще я изритам от леглото.

Тони си запуши ушите и напусна кабинета. Дори през затворената врата чуваше смеха на Петър.

Толкова го обичаше! Но за първи път между тях двамата се спускаше стена и тя не можа да му каже какво й се случи. И като че ли за първи път и той не го усети? Или може би искаше тя сама да го сподели, но тя не успя. Все пак- той имаше и други пациенти, не можеше да седи до безкрай в кабинета му. Беше там повече от час, хората определено я гледаха на криво.

Затвори очи и се облегна на стената. Грешка. Пред очите й отново “тръгна” онова нескончаемо “НЕЩО”, за което тя нямаше определение, но което винаги се движеше от ляво на дясно или от горе на долу. Приличаше на кора на дърво и не спираше движението си, докато не отвореше очите си, макар че точно това й се отдаваше много трудно.  Това движение сякаш я хипнотизираше и тя оставаше така неподвижна и загледана в това НЕЩО понякога 30 минути. После обикновено я болеше глава, тя нямаше усещането, че е минало толкова време, не помнеше къде се намира и други такива. Случваха се и други неща БЕЛИ ОБЛАЧЕТА В БЕЛИ СТАИ. Безобидно, нали? Но не и когато се чувстваш заключен в тази стая и тези облачета изведнъж започват да растат и ти се задушаваш, а няма врата и няма как да излезеш... Абсолютен кошмар с абсолютно реалистично въздействие върху нервната система. Тони отваряше очи с писък, за да види, че е в леглото си... на площада... в чакалнята в болницата... на работа. Сърцето й препускаше като побесняло, виеше й се свят, а тя едва си поемаше въздух, сякаш беше забравила да диша или е била някъде, където наистина се е задушавала.

От дете й се случваха различни неща. Тя БЕШЕ различна. И си го знаеше. Но това бяха кошмари, които идваха ОТВЪН, някъде отдалече. Тя не можеше да ги разчете и това я плашеше. Казаха й, че това е продукт на мозъка й, останал без кислород, но за мозъка си тя знаеше малко повече. От години се занимаваше с медитация. Без кислород? И каква? Тя се беше родила със способността да ЛЕТИ - да отделя астралното си тяло, да се носи с него до която точка си пожелае. И не само. Усъвършенства тези ПОЛЕТИ още на 10 години, без дори да знае как да ги нарече. Доразви ги. Трупаше знания, без да знае модерните думички с които се наричат различните неща. И досега не знаеше някои от тях. Имаше си свой наименования - те й стигаха.

Разбра, че е РАЗЛИЧНА, когато беше 8-годишна и сподели в клас, какво е направила, докато е ЛЕТЯЛА, около къщата, абсолютно убедена, че щом тя може да ЛЕТИ, значи всички го могат. Голям смях падна. Децата жестоко й се присмиваха, а тя ги гледаше с широко отворени очи- озадачена и смутена. Тогава Петър я смушка в ребрата и само поклати глава;

-         Не, ние не го можем, глупачка такава!

-         Но аз съм ти казвала и преди...

-         И аз винаги съм мълчал! Трябваше ли да се изръсиш пред целия клас?

-         Значи не ми вярваш?

-         Напротив! Ти си различна и аз го знам, но не го крещи пред всички!

Оттогава бяха абсолютно неразделни. Той винаги беше някъде наоколо. Тя дружеше с момчета, защото си беше ”мъжкодана” и си беше БЕЛЯ, обичаше да играе футбол и джитбол с тях и беше достоен противник, биеше се по мъжки- с юмруци. Момчетата я харесваха и в същност никой не я приемаше като момиче. Понякога се опитваше да се присламчи към групичката на момичетата, но те веднага млъкваха - не знаеха какво да говорят в нейно присъствие. На 12 години Тони беше “ни риба, ни рак” - и тя не знаеше какво е, така че нейния ТАЕН свят, в същност беше истинския й свят и тя бягаше в него, за да се почувства ИСТИНСКА и ЖИВА. Дори не осъзнаваше, че се отделя от света, в който живее. Но Петър или  Пешко мъдрото, както му викаха като деца, беше неизменно до нея. Той я пазеше. Той беше с нея. Той я изслушваше. Дали я разбираше - сега тя не би била толкова сигурна, но винаги я слушаше и правеше всичко, за което го молеше. Често си патеше заради нея, но тя винаги го защитаваше. Пешко беше кротко момче, затова юмруците раздаваше тя. Обикновено ТЯ ходеше с разкървавен нос и подути ръце. Но той я обожаваше. И тя него. Иначе почти не си говореха. Просто се поглеждаха. И всичко им беше ясно. Достатъчно й беше да погледне в очите му, за да знае за какво си мисли- дали се бои от изпитване или просто иска да седне отзад при момчетата. Тя му се усмихваше и той се пренасяше на задните чинове, а при нея сядаше друг техен съученик. Без думи. Всичко беше много просто.

Когато пораснаха, всеки тръгна по своя път, но връзката им си остана. Тази нишка, която ги свързваше, просто не можеше да бъде скъсана. Той се появяваше винаги, когато тя имаше нужда от него и затова не бяха нужни телефони, независимо откога не бяхме се виждали и чували. Те винаги се усещаха. Както и сега. Знаеше, че той ще я усети. Ако не беше тази стена, която се явяваше за първи път между тях.

Нещо се беше случило. Нещо огромно. Нещо лошо. Нещо беше застанало между тях и това я плашеше толкова силно, че й се искаше да крещи. Тя се чувстваше безкрайно самотна, затворена и изоставена в огромния, черен КОСМОС. САМА! Не просто сама у дома, а САМА В БЕЗКРАЯ, в огромната ПУСТОШ, която хората бяха нарекли ВСЕЛЕНА, но тя знаеше, че не е ЕДНА...

Почувства се слаба, зави й се свят и се свлече на земята. Миг преди да потъне в абсолютния мрак пред лицето й изплува образа на черна сянка, като лице на демон. Той сякаш я зовеше.

Хората се спускаха към нея, а само след миг Петър я внесе в кабинета си.

Ръцете и лицето й бяха ледени, устните- почти безкръвни, мъртвешки бледи. От нея лъхаше студ. Но дишаше- бавно, рядко, но дишаше. Пулса едва се напипваше. Измери кръвното й- много ниско, с доближени граници. Но това беше Белята, тя никога не е била нормална. Петър знаеше, че нямаше нужда от медикаменти. Това, което го плашеше, бе, че не я усеща. Знаеше само, че е в опасност и нищо друго. Не знаеше как да й помогне. Сложи райбера, върна се при Тони и като не знаеше какво да прави, легна до нея и я прегърна. Стискаше я толкова силно и я мачкаше с огромните си ръце, че почти се страхуваше да не й счупи нещо, но след минута Тони започна да стене, а след още няколко- да псува. Е, това вече беше сигурен признак, че ще се оправи. Петър стана, придърпа си един стол до леглото и облекчен от това, че тя отвори очи й се ухили и още по-силно замачка ръцете й!

-         Добре дошла, Беля!

-         Престани, дръвник такъв! Поне ми е ясно що не си се оженил! Ако това ти е понятието за нежност- горките жени!...

-         Ако искаш, можеш да ми предадеш няколко урока...

-         Само през трупа ми!

-         Ами то... бяхме съвсем близо...

Тони изведнъж се разсмя:

-         За това те обичам! Добре съм, остави ме!

-         Ще ми разкажеш ли?- Петър я гледаше, беше сериозен.

-         Много е дълго, имаш пациенти

-         Е?

-         Накратко- не мога да го контролирам, не зная откъде идва, придружено е с припадъци понякога, не зная какво е това. Получи се след последния ми експеримент.

-         Който беше?

-         Опит да променя кармата си.

-         Моля?! Да не си нещо побъркана?! Даже аз знам, че там не трябва да си завираш носа!

-         Е, да, но аз го направих.

-         И?

-         И в първия момент си помислих, че съм успяла. Но... после разбрах, че нищо такова не се е случило. Променила съм я, да, утежнила съм я. Но съм загубила способностите си. За капак- някакви чужди сили ме правят на маймуна, а аз няма с какво да им се противопоставя.

-         Сериозно ли говориш?

-         Като ме гледаш - да ми е весело?

-         Мисля да стана вярващ.

-          И какво ще правиш, Тони?

-         Дори, само това, че има на кого да го кажа, ме кара да се чувствам по-добре, макар че знам, че не можеш да ми помогнеш. Този път много, много сгафих.

-         Страхотен речник за 45-годишна жена.

-         Даже не съм сигурна, че съм жена.

-         Я се съблечи да те прегледам.

-         Ей, Мъдро, да не пиеш ВИАГРА?

-         Беля, добре си, изчезвай от тук. Свършвам в 14 часа. В 14:30 ч. съм у вас. Разбра ли?

-         Разбрах. Но дори не си помисляй да се заселваш у нас.

-         Няма. Не бих могъл. Ти  живееш като монахиня. Скучна си.

Петър беше уплашен. Тони- също. Двамата за първи път не споделяха един с друг страховете си.

Младата сестра влезе в стаята.

-         Какво има?

Уплашените жени и посочиха третото легло. Жената се мяташе на него, всеки миг щеше да падне. Мария- сестрата- се спусна към болната. Имаше пристъп- поне така изглеждаше. Бяха я докарали тук преди 3 дни. Бяха я намерили припаднала на площада, стиснала здраво дамската си чанта- добре облечена, поддържана жена. Казаха, че имала пристъп на епилепсия и я настаниха в неврология. После тя дойде в съзнание. Гледаше ги с едни пусти, някак далечни очи. Направи още два пристъпа, но не идваше в съзнание, изпадаше в някакво особено състояние. Говореше някакви несвързани неща- за морски бряг и дюни, за черен жрец и бял кристал, викаше някого със странно име, после се успокояваше, усмихваше се, а устните й шепнеха: Петър, Петър... Всичко това плашеше жените в стаята и те я гледаха с недоверие. Никой не дойде да я потърси. Мария прегледа чантата й. В личната й карта пишеше - Тони. Беше на 45 год. и на снимката беше по-млада, усмихваше се и от там я гледаха две искрящи, зелени очи. Беше много странно, че телефона й нито веднъж не звънна. Всеки човек все някой го търси,

По своя инициатива, на третия ден след дежурството и след тежкия пристъп на Тони, Мария отиде на посочения в личната карта адрес. Жената, която й отвори, с учудване й обясни, че Тони от много години не живее тук, поне 10 години, че има син, но той отдавна е пораснал и живее в София, не, не знае адреса му, нито телефонния му номер.

На следващия ден Тони изпадна в кома.

         Петър лежеше на дивана по къси панталонки и четеше медицинско списание, а Тони се беше свила на фотьойла с книга в ръка. Петър честичко я поглеждаше и й се присмиваше заради очилата - казваше й, че прилича на начална учителка. Тони го поглеждаше над очилата, усмихваше му се, плезеше му се и продължаваше да чете. Външно - уж всичко беше наред. И друг път Петър беше оставал при нея. По цели седмици беше стоял при нея, “криейки” се от някоя от ревнивите си мадами или просто за да си “почине” от ергенския живот. В същност, оставаше докато Тони го изтърпи. В един момент тя просто го изритваше през вратата- обичаше свободата и независимостта си и бе платила висока цена за тях- цената бе САМОТА.

         Напрежението се стелеше около тях, гъсто-гъсто, като черно кафе и Петър пръв не издържа. Скочи от дивана, захвърли списанието, порови в сака си и извади хавлиена кърпа. Метна я на рамото си и обяви;

-         Отивам в банята! Можеш да постоиш малко сама, нали?

Тони го погледна съжалително и с присмех:

-         Добре, че си бил ти, да спасиш всички девици, о, благородни рицарю, че...

Петър така гръмогласно се разсмя, че чак полюлея й се разтресе и шумно защляпа с огромните си чехли към банята. Когато излезе, веднага усети, че нещо не е на ред. Тони седеше на фотьойла както преди. Гледаше стената втренчено, а зелените й очи вече не бяха зелени. Бяха черни, дълбоки и бездънни, като черни дупки. Очи, които сякаш те всмукват. При тая жега от 40° на сянка, Петър целия настръхна. Книгата й беше паднала на пода, а тя беше стиснала ръцете си в юмруци и кокалчетата й бяха побелели от стискане. Имаше чувството, че я боли. Прииска му се да й помогне, да я докосне, но самата мисъл така го уплаши, че той се дръпна назад. Косата на слепоочията й беше бяла. Тони беше побеляла изцяло още на 20г. оттогава се боядисваше. Какво ли я беше сполетяло сега, че дори и боядисаната й коса да побелее? Този глупав въпрос го разсмя, той му даде кураж и Петър реши, че не е никакъв приятел щом се страхува да й помогне. За какво тогава е тук? И направи заветните две крачки, за да усети, че НЕЩО се спуска пред него, нещо прозрачно и меко, КАТО ПАЯЖИНА и му пречи да я достигне. А само след минута Тони се размърда, облегна се на фотьойла, обърна се към него, усмихна се:

-         Благодаря ти, приятелю! Но не бива да се намесваш! Не си готов за това!

-         Знаеш ли какво се случи?

-         Да.

-         Ти отново живееш под своя похлупак, в своя свят-приказка, нали?

-         Светът, много отдавна, престана да бъде ПРИКАЗКА, Петър. Той е друг, той е РЕАЛНОСТ, която съвсем не е приказна. Когато си дете си склонен да приемаш нещата по-лесно, защото понятията ти за добро и зло са някак по-различни. Моите понятия и сега са по-различни от тези на другите хора. Аз съм склонна да оправдавам раси, които ВЪРШАТ ЗЛО, по наши разбирания, но не и по техни, защото така ОЦЕЛЯВАТ. ЗА НАС Е ЗЛО, ЗА ТЯХ Е ВЪПРОС НА ОЦЕЛЯВАНЕ. Ако двете раси се срещнат- нашата и тяхната, ще настъпи кошмар. А и двете са достатъчно интелигентни.

-         А сега какво стана?

-         Нищо особено. Просто се разходих.

-         Така ли? Къде?

-         По РЪКАВА на съседната ВСЕЛЕНА.

-         Да? И?

-         Ами там живота е съвсем различен и не бях подготвена и... Казано накратко, трябваше бързо да се върна, а май не знаех как, май нашите СЕТИВА са слаби, за да приемат онова, което имат ТЕ...

-         Сериозно те съветвам да се обърнеш към психиатър.

Тони подмина репликата му с безразлично вдигане на рамене.

-         Има ли вода и за мен?

Петър въздъхна:

-         Няма да влезеш сама в банята! Забрави! Оставих те за пет минути и виж какво стана! Ако влезеш сама в банята, току-виж си изтекла в канализацията!

-         Няма да се къпя с теб!

-         Напротив!.

Стоеше под силната струя вода, мокри кичури коса й влязоха в очите, а тя се опитваше да го гледа зло, докато стоеше пред него по сутиен и бикини, а Петър старателно я търкаше със сапун. Напушваше я жесток смях и чувстваше, че няма да издържи дълго да гледа съсредоточената му физиономия. Държеше се така, сякаш си миеше колата и Тони не издържа- разсмя се с глас:

-         Да не забравиш да ми измиеш фаровете!

Петър се разсмя.

-         От кога не сме се къпали заедно?

-         От деца. Стой мирна! В същност помниш ли, че ти съборихме дувара? Беше си сложила вода в едно корито да се грее на слънце- в кой клас бяхме?

-         В четвърти?

-         Да. И ние, всичките момчета от бандата се накачулихме на дувара да те гледаме как се плацикаш гола в коритото.

-         И какво стана?

-         Не помниш ли? Кирпичения дувар не издържа и се срути, ти ни видя и изпищя, за секунди си скочи в панталонките, а после май ходихме всичките с разбити носове.

Тони се кикотеше с глас под душа, а Петър я гледаше щастлив. Беше успял да я разсмее. Да, той помнеше 10-годишното момиченце, което скочи голо от коритото и първо грабна прашката, а не панталонките. Него тя не го наби и Пешко още се чудеше защо.

Но Петър помнеше и друго. Когато бяха 12-годишни, класът се раздели твърдо на момичета и момчета. Самата Тони изобщо не знаеше към кои да се причисли- винаги беше дружила с момчетата, но пък видимо си беше момиче. Пешко я посъветва да направи това, което правят другите момичета и така ще я приемат в тяхната група. Оказа се, че Тони понятие си няма какво правят момичетата на тази възраст и пратиха Пешко на разузнаване. “ Разузнаването” донесе, че Тони трябва да си намери гадже. И тук започнаха мъките. С момчетата от 6-тите класове. Тони играеше футбол. И повечето от тях лично ги беше била или им предстоеше да бъдат бити. Как точно би избрала някой от тях за гадже?! Или да си млати гаджето през ден? В 7-мите класове положението беше кажи-речи същото. Оставаха момчетата от 8-ми клас, но те пък я смятаха за хлапе и мъжкодана. След много мислене и отхвърляне на кандидатури и пресмятане, бандата се спря на един определен човек от 7-ми клас - Тони нито веднъж не беше го била, нямаше изгледи да го набие, не беше куц, не беше сакат, оставаше да го попитат дали е съгласен да й стане гадже. До тук - добре. Отговора му беше - НЕ. Тони страшно се смая. Не стига, че цяла седмица го избираха, ами той да вземе, че да й откаже. Хайде де! Че къде дават така? Сърдита на целия свят, Тони отиде при него и го попита!

-         И защо?

-         Ами не ми харесваш! Много си агресивна!

Тази истина явно не стигна до съзнанието на Тони, защото тя му заби един юмрук и се врътна кръгом. Час по-късно проумя какво й беше казало момчето, но беше малко късно. Не му се извини, а той напусна училището след 7-ми клас. Тя си остана все същата “мъжкодана”, проумяла, че гаджетата не са за нея. Проумяла и друго- нещо, което си знаеше само тя - и Петър - че в същност не е агресивна, а само се прави, защото другите очакват да е такава, че в душата й е покълнала нежност, която с всеки изминал ден се превръща в огромна градина от ЛЮБОВ, която тя бе готова да раздаде.

О, да! Петър помнеше как Тони от “мъжкодана” се превърна в най-нежното и сияйно, най-милото и всеотдайно същество на света! Тази жена, която се кикотеше в ръцете му и за чийто живот се боеше и онова малко, сладко момиченце- Господи, нима бяха един и същи човек? Когато беше малка, беше толкова усмихната, толкова спокойна, от нея струеше сигурност. Сега пак беше усмихната, но усмивката й беше друга, определено не беше спокойна, беше вихрена, увличаща и жизнена, забързана, сякаш я беше страх, че времето й изтича.

Петър спря водата:

-         Стига ти толкова!

-         Петър, прегърни ме! Имам нужда някой да ме прегърне!- Тони го гледаше с големите си зелени очи и те бяха безумно тъжни.

Петър я уви с хавлията и я гушна в себе си. Стисна я силно, защото тя трепереше.

-         Какво мога да направя за теб, Тони? Колко ли е лош светът, в който живееш, този свят, който НИЕ не виждаме.

-         О, не, аз ИСКАМ да си ИДА в МОЯ СВЯТ.

-         КАКВО?!

-         Да. Тук никой не ме чака. На никого вече не съм нужна. Никой вече не ме обича. Омръзна ми да се самозалъгвам. ИСКАМ да си ида.

-         Имаш приятели.

-         Да, може би. Но както казваше един от тях- “имам нужда от точно определен човек, от мъжки пол, който да ме обича по точно определен начин до БЕЗКАРЙ”. Разбираш ли?

-         Опитвам се.

-         Искам да си ИДА, Петър!

-         Къде?

-         У ДОМА! КОСМОСЪТ Е МОЯ ДОМ. ТАМ СЕ ЧУВСТВАМ ЦЯЛА И СВОБОДНА. ИСКАМ ДА СИ ИДА У ДОМА...

А после Тони се отпусна в ръцете му...

         В болничната стая пациентката тихо лежеше. Крайниците й леко потрепваха, което стресираше младата сестра, която седеше до леглото й. От устните на пациентката се отрони въздишка.

До вратата стоеше възрастния доктор. Вече седми ден тази жена беше в кома. И четири дни лежа в неврология. Никой не я потърси. Поредната самотна жена на средна възраст. “В какво се превърна живота ни, Господи? Всички ние станахме самотници. Страната ни е, страна на самотници...”

-         Тони, къде искаш да отидем? На море или на планина? Искам да се махнем за малко от града.

Тони сияеше срещу него с онази детска, светла усмивка, която помнеше от детството им. Беше намерила отнякъде едно недовършено каренце с калинки, кой знае от кой клас, сега си бодеше и определено беше щастлива. Петър се смайваше от факта, че нещо толкова дребно може да я направи толкова щастлива, но същност винаги е било така- Белята винаги се е радвала на дребните неща. Трябваше само да се върне назад в спомените си, за да намери хиляди доказателства за това.

-         Много добре знаеш, че мразя планината, но пък ти я обичаш. Приемаме компромис- отиваме някъде на планина, ама някъде високо и където няма хора и дървета, така че да виждам надалече. Над мен да е само небето - да виждам денем слънцето, а нощем- звездите.

-         А да летиш като птичка не щеш ли?

-         Че аз си мога!

-         Уф, все забравям, че си вещица!

Високо в планината, Тони изведнъж се промени. Тя се разхождаше, но все искаше да е сама, налагаше се да я следи - тайно, страхуваше се за нея. Понякога тя стоеше с часове пред една странна скала, разперила ръце в страни и вдигнала лице към небето. Чудеше се дали не се моли, но Петър знаеше, че Тони не е вярваща. А веднъж я чу да си говори сама, дори да се смее. Приличаше на разговор с някого, но нямаше друг човек - бяха там само двамата, а Петър не й се беше показал. Тони полудяваше - поне Петър така реши. Тази вечер той хубаво си наплака долу до рекичката, когато отиде за вода. Каквото и да станеше с нея, нямаше да я остави- той беше единствения й приятел!

Беше късно през нощта, когато Петър се събуди от злобния писък на кукумявка. Или бухал? Петър никога не се научи да ги различава кое кое е. В града, на покрива до прозореца на Тони живееше кукумявка. Петър й се хилеше - “Видя ли - вещица си”, а тя му се присмиваше, че е суеверен, че това е животинка, като всяка друга, да не откача. Хранеше я и тя се привърза към Тони. Когато Тони си смени квартала, колкото и да е странно, но кукумявката я последва. Станаха си дружки.

-         Е, намери си приятелка! – присмя й се Петър.

Петър разтърка очи и се заслуша. Чу отново писъка на кукумявката и се разсмя- нима бе я последвала и тук? Обърна се към Тони и замръзна- нея я нямаше. На лунната светлина спалния й чувал зееше раздърпан и празен. Петър се втурна вън от палатката.

Застанала насред полянката по бикини, с развяваща се от нощния вятър дълга коса, Тони бе заела онази побъркваща го поза - с лице, вдигнато към небето и ръце, леко разперени встрани, с дланите на горе. Луната огряваше лицето й и то сякаш светеше. Тялото й бавно се олюляваше. После отпусна ръце, сведе глава и остана там, като захвърлена дрипа. Кукумявката отново изписка. Тони не помръдна. Петър също. Не разбираше какво става, не смееше да се намеси. Кукумявката започна да прелита над Тони, издаваше силни звуци- бяха някак болезнени и протяжни. Тони се помръдваше, а Петър имаше чувството, че участва в психо-трилър. Тая кукумявка май му казваше нещо. После тя кацна близо до Тони и той не издържа - спусна се да я спасява. В последната секунда чу писъка на кукумявката и видя, че очите на Тони са отворени. Закова се на място.

Тони стоеше там, някак отпусната, като простряна дреха, очите й бяха отворени, но едва ли виждаше нещо, едва ли осъзнаваше къде е или какво прави. Приличаше на сомнамбул. Петър протегна внимателно ръка към нея. Беше студена, но НОРМАЛНО студена, предвид това, че беше гола посред нощ в планината. Поведе я бавно към палатката, сложи я да седне и тогава допусна грешка - запали фенерчето. В момента, в който светлината заля вътрешността на палатката, Тони премига, закри рязко очи с ръцете си, после се огледа, сякаш се събужда от сън:

-         Какво става?

-         Не помниш ли?

-         Защо по дяволите си ми насочил тоя фенер? Дай нещо да облека, че умирам от студ! И защо съм гола?

-         Аз откъде да знам защо спиш гола?

-         Не спя гола! Не и в спален чувал в планината! Страх ме е, че ще ми влезе змия.

Петър се обърна към нея, очите му лукаво заблестяха:

-         Моля?!

-         Не си го и помисляй!

-         Просто не знам, защо не съм се сетил на времето.

-         Защото беше кротичък и добричък, и защото ме обичаше, за това! Ела и ме прегърни и ме стопли, студено ми е!

Петър легна до нея, прегърна я, метна още едно одеяло върху двама им.

-         Аз и сега те обичам, глупачке, но не зная вече коя си. Коя си ти, Тони? Колко от тебе е онази Тони, която обичах като дете? Защото аз боготворях едно момиче с душа и тяло.

-          Имам душа.

-         А тяло?

-         Дотолкова, колкото да приюти душата.

-         Ще ти припомня нещо. Бяхме в 8-ми клас. Аз имах рожден ден и бях поканил целия клас. Теб- по-рано от другите. Да ми помогнеш да подредим. Помниш ли?

Още при първите му думи, Тони бе замръзнала в ръцете му. Нямаше нужда от светлина, за да разбере, че тя плаче, че си спомня, но ИСКАШЕ тя да плаче. Искаше да знае, че е ЧОВЕК, че чувства, че може да изпитва болка, радост, тъга, любов...

-         Бяхме вече подредили масата и чухме, че идват другите от класа. Чувах ги, че трополят по пътеката и тогава те дръпнах зад завесата в коридора и те целунах. Помниш ли, Тони?

-         Да!...

Стон ли бе или въздишка?

-         Ти ли го направи, Петър или онзи мой приятел от детството, който умря няколко месеца по-късно?

Отвърна й само мракът.

В болничната стая, жената в кома бавно гаснеше. Тя сякаш искаше това. И докато животът й изтичаше, от очите й се отрони сълза. Една- единствена. Дали не плачеше сама за себе си?

Сестрата погали нежно ръката на пациентката, чу стъпки до вратата.

-         Как е Тони?- беше стария доктор.

-         Познавате ли я, докторе?

-         Да. Когато я видях за първи път, тя беше млада и отново изпадна в кома- след като се беше нагълтала с приспивателни. Бях млад и неопитен лекар, изпаднах в паника, когато я докараха, направих й промивка на стомаха, а тя се събуди, колкото да ми се скара, че я ВРЪЩАМ ОТ НЕЙНИЯ СВЯТ, а после изпадна в кома. Изобщо не я разбрах тогава...

-         Не Ви разбирам, докторе.

Лекарят не я чуваше. Беше се върнал назад, в спомените си, във времето преди повече от 20 години, когато самия той беше още млад, а Тони- почти дете, но му бе направила силно впечатление и той никога не я забрави.

- Четири дни обикалях като луд около леглото й, а тя буквално се смаляваше пред очите ми. Събудила се, когато ме нямало. Оказа се, че се събудила на рождения ден на сина си. Станала, все едно, че не е била в кома, но била много, много слаба.

                   Аз я заварих да се кара с невролога. Крещяха си толкова силно, че се чуваха в цялата болница. Тя му крещеше, че има друг свят, който той не вижда, защото е сляп, и че в него има светлина и любов, а невролога й се заканваше да я прати в психиатрия. Беше на косъм да изпадне в истерия. Той- също. Нещата вървяха към ръкопашен бой. Просто трябваше да се намеся. Дръпнах я настрана и дълго я молих и увещавах да се откаже от думите си, защото ако влезе в психиатрия, живота й е свършен. Имах чувството, че прилича на вулкан, който клокочи и бавно се успокоява. Но успях. Беше трудно да я убедя. Тя не е от хората, които се съгласяват с такива неща. Не знам защо ме послуша. Но го направи. И се отрече от СВОЯ СВЯТ, но само ПРИВИДНО. Невролога беше доволен, но когато излизаше от кабинета му, в очите й имаше такава твърдост, нещо толкова нечовешко, че чак плашеше. Тогава се почудих- добро ли бях направи или не. После я изписахме и тя си тръгна. Най-странното беше, че никъде не беше отбелязан опита й за самоубийство, нито комата. Пишеше в цялата документация- стомашно разстройство.

Тя си тръгна, изчезна от живота ми..... После я срещнах няколко пъти, тя ми се усмихваше, но само с очи- знак, че ме е познала. Никога не спря да поговори с мен, а аз много исках да я питам- къде е, добре ли е.... И сега отново в кома....

-         Докторе, а преди познавали ли сте някакъв Петър? Докато лежеше оттатък, често шепнеше името му.

-         Не, съжалявам. Иска ми се да й помогна, но не зная как.

Сестрата кимна. И на нея й се искаше същото.

След смъртта на най-добрия й приятел Тони много се промени. Не че някой го разбра. Външно тя си остана същата- смееше се, лудуваше, правеше бели. Никой не видя сълзи в очите й, нито пък разбра болката и огромната празнота, настъпила в душата й. О, да, Петър знаеше всичко това. Той знаеше. Разбира се, че знаеше.... А тя плачеше нощем, задавяйки се сама от собствените си стонове, боейки се да не я чуе някой, натъпкваше юмрук в устата си.... Веселите й през деня очи, ставаха безкрайно пусти и мъртви и тя скърбеше за приятеля си- за единствения човек, който я приемаше такава, каквато е- РАЗЛИЧНА. Все по-често бягаше в СВОЯ СВЯТ, защото в ТОЗИ вече нямаше НИКОГО- не и за нея. Стана й навик да ЛЕТИ до Сириус- с нещо я привличаше. Не се приближаваше много- някъде там до него имаше черна дупка или нещо, което се опитваше да я засмуче. Гледаше ГОЛЕМИЯ Сириус и МАЛКИЯ Сириус, както самата тя наричаше Сириус А и Сириус В. Стоеше там с часове. После се връщаше. Чувстваше се добре вън от тялото си. СРЕЩАШЕ различни СЪЩЕСТВА, контактуваше, когато можеше да се осъществи контакт. Не й беше трудно да приеме, че ТЕ съществуват- беше го приела още като дете. Това, което още не беше разбрала е, че притежава дарбата да ОБИЧА и да РАЗДАВА ЛЮБОВ. НА ВСИЧКИ. Тя не знаеше, че ЛЮБОВТА не се среща навсякъде във вселената, но тъй като я притежаваше в огромно количество, я споделяше с всички. Това беше нейната ДАРБА и нейния ДАР, нейното БРЕМЕ, нейния КРЪСТ ВЪВ ВРЕМЕТО.

Все още не го знаеше. Тепърва откриваше една след друга способностите си, удивяваше се, криеше се, защото бе научила вече урока си- че това, което тя може, не значи, че го могат и другите. Усъвършенстваше се и откриваше все нови и нови неща. И не забелязваше, че така наречения РЕАЛЕН СВЯТ остава все по-далече от нея, а тя живее все повече в ДРУГИЯ. Беше толкова млада- още нямаше 16 години, а единствения й приятел беше паметника на мъртвия й приятел, с който тя споделяше несгодите си. Беше толкова самотна и твърдо решена да се справи с всичко- притежаваше цялата воля и упоритост на света. Всичко в нея просто крещеше: “Помогнете ми!”, но никой не я чу. Имаше доста ясна представа какво иска от живота, както и какво ще и поднесе близкото бъдеще. Знаеше, че ще е трудно и че ще трябва да се справи сама, но тя вярваше на собствените си предчувствия. И знаеше, че трябва да се подчини, защото така е ПРЕДРЕЧЕНО. ТЯ ВЯРВАШЕ В ТОВА. Знаеше, че така трябва да стане. И то се случи....

Бяха на не повече от 13 години, когато Петър за първи път видя белезите по ръцете й. Отначало не обърна внимание- помисли, че се е порязала. Тя беше такава Беля- вечно нещо правеше и вечно някъде се завираше... В крайна сметка, една от любимите й лудории за която знаеха май всички, включително и директора, беше да чупи стъклата на учителя по физкултура, който й беше съсед, с прашка. Той редовно я биеше през задника с една пръчка и вечер си получаваше в отговор счупен прозорец. Всички го знаеха- включително и самия учител. Колко бой изяде по този повод! Но не се отказа. Искаше да му обясни, ПО НЕГОВИЯ НАЧИН, че е ЧОВЕК и да спре да я удря, иначе ще има възмездие. В крайна сметка той наистина престана. Така че когато Петър видя резките по ръцете й, помисли, че се е порязала на някое стъкло, но няколко дни по-късно тя пак беше в белези. Този път по-дълбоки и на другата ръка. Не можеше да са случайни. Той нищо не й каза, а тя нищо не сподели, което го обезпокои. След няколко дни дойде с бинтовани ръце и уж кротичкия Петър пощуря. Дръпна я зад училището й направо й се разкрещя:

-         Какво правиш? Защо?!

Нямаше смисъл да отрича. Нямаше смисъл и да го увърта. Та това беше Петър.

-         Много ми се иска да кажа нещо, направо да го изкрещя, а знам, че не бива, няма да ми повярват. Разбираш ли?

-         Да.

-         ТРЯБВА ДА МЪЛЧА!

-         И затова ли,

-         Да. СТРАХУВАМ СЕ, но трябва да мълча.

-         Дори аз не трябва да го знам?

-         По-добре не.

-         В какво си се забъркала?

Тони не му отговори. Тя наведе глава. За първи път тя не го гледаше в очите и той не можеше да разбере какво става в душата й. Когато отново го погледна, в очите й нямаше НИЩО - бяха ПРАЗНИ. А после се усмихна и той отново видя любимата си приятелка, от нея отново се излъчваше цялата любов на света.

-         Не се страхувай за мен! Аз ще се оправя! Обещавам!

Но продължи доста дълго. Почти две години. Ръцете й бяха целите в белези, краката й- също. Тя се учеше да мълчи и да живее в самота. Докато най-после волята й се включи и тя спря с това. Петър беше доволен, но не знаеше дали не си е измислила друго мъчение- нещо, което той не може да ВИДИ.

Трябваше да престане с тези спомени от детството. Те го побъркваха. Тони спеше отпусната и почти бездиханна в ръцете му, но беше топла, което не можеше да се каже за него- трепереше от студ. Беше се постарал добре да завие нея, но не и себе си. Но за нищо на света не би я оставил. Тони му беше разказала един свой “сън”- по-скоро мечта. Познаваше я твърде добре и знаеше, че тя просто не сънува- нямаше време затова. Тони от малка не можеше да спи. Спеше по 4-5 часа, нямаше време за сънища, но имаше време за мечти. Каза му, че “сънувала”, че й било студено докато спяла а, НЯКОЙ дошъл и я прегърнал и я стоплил. Тя заспала наистина и когато часовника звъннал сутринта била потресена от факта, че наистина спи. Петър почти се бе разплакал, разбирайки, колко всъщност самотна е приятелката му, щом си измисля такива неща. Но тя се смееше срещу него, изглеждаше напълно спокойна и пак се присмиваше на себе си. Винаги се беше удивлявал на самоконтрола и волята й. Бяха приятели от деца, но така и не успя да я разбере. Никога не разбра Тони. Но пък сега нямаше да се мръдне. Не искаше Тони пак да си мисли, че е “сънувала” или да си въобразява, че си го е измислила, дори собствения му задник да замръзне. Искаше поне веднъж да се почувства защитена.   

И докато Петър я стискаше в прегръдките си, решен да я защити с цената на едно измръзване, Тони се опитваше да убеди себе си, че трябва да се сбогува с него. Защото тя не спеше. Преценяваше тези дни в планината, ПОЛЕТИТЕ, РАЗГОВОРИТЕ С ДРУГИТЕ, страховете на Петър- цялата разходка. Искаше й се да му каже, че тези дни бяха нещо прекрасно за нея, независимо, че се е заяждала с него, независимо от странностите й. “Но ми е хубаво! Много хубаво! Защото те обичам, побъркан доктор Челинов? Ти, човече, който не вижда по-далече от носа си! Обичам те много повече от колкото можеш да си представиш и винаги е било така- през всичките тези години. И затова си стоя далеч от теб- защото около мен всичко се руши и се разпада. А ти си единствения ми приятел - не бих искала да проваля живота ти! Аз искам да си добре и да си щастлив!... А ти искаш същото за мен- зная го... С мен не се получава. Моли се на всички богове и светци, в които вярваш (ако има такива) нека ти помогнат да бъдеш щастлив? Аз искам само това! А аз ще продължа своя път, защото трябва да го извървя.... Бих искала някой понякога да се моли за мен- понякога имам огромна нужда от това....”

Въпреки измръзналия си задник, Петър заспа, а Тони плачеше. Когато го чу тихо да похърква, тя се разсмя. Този човек винаги успяваше да я разсмее. Беше преметнал огромната си ръка през нея и дори да искаше не можеше да помръдне. Но тя и не искаше да мърда. Така й беше добре. За тази нощ. Утре ще го овика, ще се скарат и ще се върнат в града. Тя имаше други планове- не да виси в планината и Петър да я изучава като опитни свинче. В крайна сметка, винаги правеше това, което иска. И винаги се подчиняваше на това, което в същност ТРЯБВА. Животът й не беше НЕИН. От известно време.

Петър се събуди от приятното трополене на дъждовни капки по палатката. Тони се беше сгушила в него и макар че отдавна не беше хлапе му се прииска да я защитава, да я брани, да я закриля. Тя беше толкова уязвима! И толкова предизвикателна! Тя беше неговата съдба, неговата болка, неговия страх. Знаеше колко упорито се бори да ОСТАНЕ ЧОВЕК и колко често се отчайва от това, че все повече загубва човешкото у себе си. Неговата Тони! Сега спеше сгушена на гърдите му и сигурно този сън беше единствения й спокоен сън от месеци. Дали сънуваше? Стори му се, че се усмихва. Прииска му се да я целуне и не устоял на порива си, придърпа кичур коса към устните си. И тогава я чу да шепне името му... Това го потресе. Той внимателно я отстрани от себе си и излезе от палатката.

Тони сънуваше, че е в кабинета на Петър, че си говорят, шегуват и се смеят. Тя беше ПРОСТО ТОНИ- ОБИКНОВЕН човек, не това, което е сега и Петър я обичаше, но не както сега, а като ЖЕНА. И Тони беше ЩАСТЛИВА. Тони сънуваше ЩАСТИЕТО. А после той изведнъж се смръщваше, ставаше зъл и й крещеше! “Аз съм доктор, а ти си демон! Вън! Вън!”

Тони се събуди, потискайки писъка си. Огледа се- беше сама. Пропълзя към входа на палатката- Петър стоеше под дъжда, протегнал към небето ръце, хващаше дъждовните капки с ръце, с уста и им се радваше като малко дете. Беше толкова хубав! Смееше се. Имаше такава хубава усмивка!

“О, Петър! Толкова ме боли, че не мога да ти кажа КОЯ СЪМ! Липсва ми ПРАВОТО да ти споделя ВСИЧКО за себе си, липсваш ми ти, до болка, РАЗБОЛЯВАМ СЕ от самотата, разболявам се от невъзможността да бъда такава, каквато в същност съм, защото НИКОЙ НЕ МЕ ПРИЕМА, НИКОЙ НЕ МЕ РАЗБИРА. Аз имам огромна нужда да бъда разбрана! Но всичко ще остане така...”

Тя го погледна още малко как се радва на дъжда, после безшумно се плъзна покрай палатката и тръгна към скалата- каменен олтар, до която Петър често я беше виждал.

Облаците изведнъж се сгъстиха, повя вятър. Някъде в далечината се разнесе гръм. Петър, все още щастливо ухилен се огледа и усмивката ми постепенно угасна. Познаваше тези облаци. Идваше буря. Трябваше да събуди Тони и бързо да се махнат от тук. Недалече имаше пещера- беше я открил неотдавна, при едно “преследване” на Тони. По всяка вероятност тя знаеше за нея, при нейните постоянни скитания.

Тони, разбира се, я нямаше в палатката и Петър въздъхна- трябваше да се досети. И на 45, Тони си е Тони. Човек или не - тя си е просто Беля... Даже знаеше къде да я търси.

Силна гръмотевица разтърси земята и Петър по инстинкт сви глава в раменете си и се приведе. Огледа се. Защо не видя светкавицата? Спусна се към скалата. Беше сигурен, че Тони е там. Вятърът изведнъж се усили, сякаш го заблъска в гърба, едва не падна. Небето над главата му потъмня, после изведнъж настана мрак. Плисна силен дъжд. Препъвайки се в мрака, Петър изведнъж осъзна, че това не е ОБИКНОВЕНА буря, че ТОВА е нещо различно и както му беше студено, усети струйки пот да се стичат по гърба му. Усещаше страх. Но не за себе си. За Тони. ТЯ БЕШЕ НЯКЪДЕ ТАМ... И ТОВА беше свързано с НЕЯ. Усещаше го. Знаеше го. Разклонени светкавици опасаха небето. Събраха се в една и се забиха в скалите пред него. Последва свиреп тътен. Земята се разтресе и Петър се подпря по скалите, за да се задържи прав. После, нехаещ за собствената си безопасност се спусна към странната триъгълна скала, към която като полу хоризонтален олтар бе прикрепена друга- онова съчетание от скали, пред което Тони толкова често стоеше с разперени ръце. Дъждът се беше превърнал в река, изливаща се от небето, Петър нищо не виждаше и се движеше по-скоро по усет, небето се осветяваше почти непрестанно от огненото зарево на безкрайни светкавици, които неизменно се разбиваха на едно и също място. Те му сочеха пътя. Пречеше му само силният грохот на гръмотевиците, от който почти оглуша и постоянното клатушкане на земята. После изведнъж изскочи на полянката. В края й беше скалата. Поредния обръч от светкавици му разкри невероятна гледка. 

Облегнала се на триъгълната скала, с разперени ръце, сякаш прикована за нея, там стоеше Тони. Около нея струеше странно нежно- синьо сияние. То искреше, а капките дъжд сякаш се запалваха и изпаряваха при допир с него. Всичките тези светкавици събрани в една обща сякаш се вливаха в главата на Тони като през фуния, представляваща светещ обръч, тогава се получаваше нещо като леко облаче от бял дим и силния тътен на гръмотевиците. Тони стоеше там, прикована до онази скала- олтар, цялата в синкава енергия, с разперени ръце, с развявани от вятъра коси и обливана от проливен дъжд, а той дори не знаеше дали това наистина е Тони, защото тези стихии в същност ги беше ИЗВИКАЛА ТЯ.

ЗАЩО?

         Петър се обърна и си тръгна. Когато облаците се разсеяха, а Тони все не идваше, Петър започна да се притеснява. Постъпи егоистично и подло. Какъв приятел е? Пак я изостави. Нали уж щеше да се опита да я разбере изцяло? А й се разсърди за нещо, което не разбира. Втурна се към скалата.

         Тя лежеше на скалата- олтар, свила се в поза- ембрион, прегърнала сама себе си, с широко отворени празни очи и някак чуждо и опустошено лице. Той протегна ръка, докосна я- беше топла, дишаше, беше жива. Погледна го.

-         Тони? Извинявай...

-         Знаеш ли какво искам? Искам да си винаги до мен, да си говорим, да си спорим, да съм ОБИКНОВЕН човек. КАКВО ИСКАШ?! Да пренебрегна всичко и просто да те нацелувам?! Ти дори не знаеш КОЯ СЪМ!

Може би някога, много отдавна, това можеше да се случи, но аз винаги съм те уважавала прекалено много, малко се страхувах от теб, много се срамувах от теб, много те обичах и винаги много се боях за теб. И сега се страхувам за теб. Знаеш ми какво имам за сега? Само мечтите си, спомените си, знанията си, мъдростта- придобити по ТОЗИ начин, по този УЖАСЕН начин. Може би- и все още малко ЛЮБОВ. АЗ ИЗОБЩО НЕ ЖИВЕЯ В ТОЗИ СВЯТ. Когато съм сред хора съм с маска, а в къщи просто я захвърлям- живея сама и няма защо да се крия. Аз зная, че не съм ТУК, че съм ИЗМИСЛЕНА, че съм ПРАЗНА, а ДУШАТА ми е ТАМ. Тялото си ляга в 10 часа вечерта, за да може ЧАСТИЦАТА душа, с която функционира, да се събере с ЦЯЛОТО и да стане ЕДНО. Затова чакам с нетърпение да си иде в моя свят- ЗА ДА СЕ СЪБЕРА, ДА СТАНА ЦЯЛА. Даже вече не се чувствам и самотна. Понякога плача, но не зная и защо. Това съм аз- само частица от едно цяло, подобие на човек, на нещо, което съм била. Само когато се връщам в спомените си, свързани с ЛЮБОВТА, съм аз, ЦЯЛАТА. ОБИЧАЙ ме, моля те! МОЛЯ ТЕ!

         Нещо стана при пациентката в кома. Все едно, че имаше токов удар само в нейната стая. Около леглото й се изви синкаво сияние, а после уредите пощуряха. Тя лежеше - бледа, с невероятно синьо-черни кръгове под очите, беше по-бяла от чаршафите. Младата сестра бе готова да с закълне, че в стаята е студено, много по-студено, отколкото във всяка друга стая. Ръцете и лицето на пациентката бяха направо ледени.

Вече цяла седмица откакто се прибраха от планината, Петър живееше у Тони. Упорито отказваше да си отиде в къщи. Чувстваше се като жалък насилник, защото постоянно й се пречкаше или поне тя така казваше, но тя не беше добре. Виждаше го. ЧУВСТВАШЕ го. Тони отслабваше с всеки изминал ден. Боядиса си косата червена, после се направи зелени кичури.

Петър я гледаш смаян:

-         Беля, на 45 си, не на 15.

-         Да не ти пука! - беше отговорът й.

Ходеше замислена и разсеяна, правеше си закуска, която хапваше на бързо вечер, преди Петър да се е върнал от работа- просто за да не й се скара пак. Няколко пъти той я хваща, че не се храни. Обикновено седеше или лежеше в леглото или обикаляше къщата с празни очи. По цял ден. Петър се страхуваше за нея.

Тази вечер се забави доста в кабинета- имаше да оправя документация. Мразеше този момент, но трябваше да вкара всичко в ред доста се бе занемарил. Прибра се и видя Тони да стои в ъгъла до прозореца с вдигнати ръце, с гръб към него.

-         Тони?

Тя не се обърна, но Петър усети нещо студено и зловещо в стаята. Имаше чувството, че черни сенки прелитат над него. Косата на тила му настръхна.

-         Тони?

Тя отново не реагира, а Петър направи крачка към нея. Пред него се спусна нещо черно, плътно, но прозрачно, защото той видя към Тони сякаш от тавана да се спуска фуния от черен дим. Тя се въртеше и сякаш засмука Тони. Вдигна се нагоре, заедно с плътното НЕЩО пред Петър. Тони я нямаше. В първия момент Петър онемя. После се разсмя: ”Да бе, аз да не съм на кино!” Огледа се, усмивката му угасна. Нещо все пак се беше случило, Тони наистина я нямаше. Искаше му се да иде там, в ъгъла, където стоеше тя, но изпита такъв невероятен страх, такъв ужас, че направо се вкамени. После все пак отиде. Започна да в търси, все едно, че търси игла. Но Тони я нямаше. Почувства се странно безсилен. Бяха му я взели под носа. КОЙ? ЗАЩО? Тя сигурно знаеше, но нищо не беше му казала. По дяволите! Дяволът? Е, сега беше моментът да стане вярващ! Знаеше, че някъде тук, Тони има Библия. Зарови се из книгите й, намери я. Трябва да каже някоя молитва, да се помоли на Господ. За КАКВО?

КАКВО ДА МУ КАЖЕ?!

Зачете се, нищо не разбираше, после ми стана интересно. Времето минаваше, Петър прелистваше Библията, седнал на любимия фотьойл на Тони, четеше, а душата му плачеше- търсеше покой. Неусетно заспа.

Беше посред нощ, когато се събуди с чувството, че не е сам. Тони лежеше в ъгъла до прозореца, свита в поза ембрион, с гръб към него. Ъгъла беше тъмен, но и тя самата беше някак тъмна. После проумя- дрехите й бяха черни. Приближи внимателно към нея. Надникна към лицето й , но косата й му пречеше и той полека, като се стремеше да не я докосва я заобиколи. Погледна отново лицето й и гледката го шокира. То се ПРОМЕНЯШЕ. Това не беше лицето на Тони, но постепенно се превръщаше в нейното. Петър понечи да отстъпи назад, но нямаше къде да отиде- зад него беше прозореца. Тя отвори очи ПОНЕ ОЧИТЕ СИ БЯХА НЕЙНИТЕ!

-         Не се страхувай! - промърмори- Аз съм! И друг път са опитвали, но не успяват! Винаги се измъквам, макар че този път ме измъкна някой друг, аз просто нямам сили.

-         КОИ ТЕ?

Тони размята ръце и то тях се посипа черен прах. Ръцете й си бяха бели- ръцете на Тони. Петър въздъхна облекчено. Тя започна да се отупва и без свян захвърли черното наметало, с което беше облечена. Петър разбра, че отговор няма да има.

-         И от кога се срещаш с тях?

-         Бях доста голяма - на 13, когато опитаха да ме прилъжат за първи път. С “добро”.

-         И какво стана?

-         Оказа се, че ме ПАЗЯТ.

-         Кой?

-         Не мога да ти обясня, Петър! Не става! Мога да те заведа в МОЯ СВЯТ и да ВИДИШ всичко това с ДРУГИТЕ си очи, но не мога да ти го опиша с думи.

-         А ако се страхувам?

-         Ще си останеш тук- сляп и глух и няма да знаеш КОЙ още живее с теб. Ще се молиш на богове, ще чакаш друг да поеме греховете ти, да ти даде опрощение, да ЖИВЕЕ и УМРЕ вместо теб. Дори да ОБИЧА вместо теб. Тук си, за да ЖИВЕЕШ, не да съществуваш. Не се страхувай!- тя протегна ръка и помилва лицето му- Ще бъда много внимателна, ще ти покажа ХУБАВИ неща, ще усетиш една друга любов- такава, каквато тук не можеш да достигнеш. Петър, вярвай в силата на ЛЮБОВТА- тя съществува единствено при нас- безумните, свръх надарените, неразумните и различните ЧОВЕЦИ- раса на СТРАННИЦИ, не срещани във ВСЕЛЕНИТЕ, защото имаме ЧУВСТВА и ЕМОЦИИ, но сме и различни, и хищни, и оцеляващи, и мъдри. Ние сме сплав от много неща, което обърква ДРУГИТЕ. Да си само ДОБЪР е лесно и само ЛОШ- също. Но да носиш в себе си познанието и за доброто, и за злото- това си е вече бреме. Не се страхувай, Петър, светът който ще ти покажа, не е лош, той е просто РЕАЛЕН. Ти също си част от него, защото си частичка от Вселената, просто ще се слееш с нея в едно ЦЯЛО.

Тони отново помилва лицето му. В очите й светеше нежност и любов. Една друга любов, която Петър чак сега започна да разбира. Тя го беше обичала през всичките тези години, искрено, чисто, силно, всеотдайно. Той не беше разбрал любовта й- нейната РАЗЛИЧНА, НЕЧОВЕШКА ЛЮБОВ. Защото Тони просто даваше всичко, отдаваше всичко от себе си, разтваряше се, показваше се истинска и изцяло само на този, които обича. Не с думи. Просто го правеше. ЗА НЕЯ ЛЮБОВТА БЕШЕ ВСИЧКО. Онази силната, святата, вечната любов, която и смъртта не може да победи. Любовта, за която няма никакви граници- нито във времето, нито в Пространството, нито в Безкрайността.

Петър взе ръката й, целуна я, после я сложи на гърдите си:

-         Не мога!

-         Какво?- очите й го гледаха с толкова нежност, а сега помръкнаха.

-         Не мога, Тони. Трябва да си тръгвам! Този свят можеш да покажеш на някой друг.

-         Петър! Не! Няма друг!

-         Има, Тони1 Покажи този свят на ХОРАТА, аз трябва да тръгвам.

-         Недей, Петър!

И докато Тони го прегръщаше, стискайки го отчаяно като изоставено, бездомно малко дете, Петър нежно милваше косите й:

         - Кой те нарани толкова, Тони? Кой ти изгради толкова много комплекси, че предпочиташ да си с мъртвите, а не с живите, защото аз съм МЪРТЪВ от толкова много години?... Та аз съм Пешко Мъдрото - ОНЗИ ТВОЙ ПРИЯТЕЛ ОТ ДЕТСТВОТО, КОЙТО УМРЯ, КОГАТО БЕШЕ НА 16 ГОДИНИ. АЗ НЕ СЪЩЕСТВУВАМ!

         Тони продължаваше да плач и да го стиска в прегръдките си.

-         Трябва да се СЪБУДИШ, Тони! Трябва да се ВЪРНЕШ в реалността.

-         Не искам! ЗАЩО?

-         Ти си ЖИВА! НАДЕЖДАТА е в това, ОЩЕ НЯКОЙ да те приеме такава, каквато си, ДА ТЕ РАЗБЕРЕ, ДА ТЕ ОБИЧА. А аз ще бъда винаги ТУК, ВИНАГИ ЩЕ ТЕ ЧАКАМ. Сега трябва да се събудиш!

Петър я отдалечи то себе си.

-         ВЪРВИ!

-         НЕ! Петър! НЕ!

Светлината я обля отвсякъде и тя се загуби в нея.

Пациентката в болничната стая стенеше и се мяташе в леглото. Мария и доктора се бяха надвесили над Тони, а уредите сякаш се побъркаха. Тя изведнъж започна да вика!

-         НЕ! Петър! НЕ!- а после отвори очи. Тони не виждаше нищо. Всичко беше бяло.

-         Петър?- простена, гласът й беше несигурен- Петър?

Постепенно бялата мъгла се разсея и тя видя надвесен над себе си доктора.

-         Госпожо? Тони? Ако ми кажеш къде да го намеря ще отида да го доведа.

Тони фокусира погледа си върху доктора. Позна го. Усмихна му се като на стар приятел. А той я гледаше с разбиране.

-         Ще ти бъде трудно, докторе. Петър НЕ СЪЩЕСТВУВА. Той е МЕЧТА за ЛЮБОВ, ТОПЛОТА и РАЗБИРАНЕ. Искаш да го намериш? В коя от гънките на мозъка ми ще бръкнеш? КЪДЕ СЕ КРИЯТ МЕЧТИТЕ? А БОЛКАТА ОТ САМОТАТА?

Тони учудващо бързо се възстановяваше. Тя стана от леглото както и преди 20 години- все едно не е била в кома. Очите й бяха някак замечтани и далечни. Мария често ходеше при нея, доктора- също. Просто така- да я видят. Преместиха я в обща стая- Тони беше добре. На следващия ден Мария влетя в стаята в типично неин стил и обяви:

-         Тони, имаш посетител1 Съпругът ти е тук! Намерил те е!

Тони вдигна учудено вежди, а Мария издърпа през вратата висок, красив мъж с бяла риза и сиви панталони. Той погледна Тони, смутено се усмихна и преди да усети да каже какво и да било, Мария напусна стаята.

-         Разбирам Ви! ТЯ е толкова ентусиазирана, че дори не разбра, че сгреши! Вие търсите Антония, жената в съседната стая, нали? Ами вървете, де, тя сигурно ви чака!- и Тони се разсмя.

А после врътна на Мария и на доктора страхотен театър. Почти не се задържаше в болничната стая. Казваше, че има “свиждане” или “че иска да си поговори по телефона със съпруга си на спокойствие”. Никой не я видя къде ходи и дали идва някой при нея. Тя беше усмихната, ведра, изглеждаше спокойна и щастлива. След няколко дни я изписаха. Доктора и Мария я изпратиха и едва когато Тони им помаха с ръка и захлопна след себе си желязната врата, докторът проумя, че тя ги беше лъгала. Никой не беше идвал при нея. Тя си отиваше САМА. Зелените й очи го гледаха тъжно замечтани, а усмивката й беше фалшива. Тя пак напускаше живота му, отиваше си - неразбрана и тайнствена.

         КОЯ СИ ТИ, ТОНИ? ЩЕ НИ ПОКАЖЕШ ЛИ СВОЯ СВЯТ?