Дръвчета

    Едно дете решило да посади няколко дръвчета в градината си. Посяло семената и започнало да ги полива всеки ден. Дръвчетата били различни по вид и детето ги разделило с ниски оградки, за да ги различава по-лесно. Едното било дърво на Семейството и приятелите, второто – на Учението, третото – на Работата.

    Изминали години. Детето постепенно растяло, растенията му също. Когато то най-после се превърнало в голям човек, видяло, че дръвчетата му са еднакви по височина и решило да полее малко повече своето Учение. То пораснало по-високо от другите две. Човекът разбрал, че колкото повече поливал едно от дръвчетата, толкова по-високо ставало то.

    Понеже Учението и Работата му харесвали повече на  вид, той решил да ги полее по-обилно от Семейството. След време Учението станало доста по-високо от другите две. Човекът поискал да види гледката от короната на дървото. Покатерил се по Семейството и Работата като по стълбичка и най-накрая стигнал до короната на Учението. Настанил се там и загледал хората в съседните градини, как поливат своите дръвчета, повечето от които били по-ниски от неговите.

    Човекът решил да остави, засега, Учението и започнал да полива повече Работата. След време това дърво станало дори по-високо от Учението и човекът поискал да се настани в неговата корона. Оттам той наблюдавал отново по-ниските дръвчета на съседите си и се гордеел, че неговата Работа е станала най-висока от всички. Харесвало му да гледа всичко отгоре, затова се съсредоточил в поливането на най-високото си дърво. То ставало все по-високо и по-високо, а човекът се чувствал все по-добре и по-горд от него. Така продължило още доста време. Чак Семейството се изгубило от погледа на човека, скрито от високата Работа. Но той не се интересувал от него. Семейството и без това не било любимото му дърво още от началото.

    Той продължавал в същия дух и след още малко време Учението също било закрито от огромните клони на Работата, но човекът и него пренебрегнал.

    Но един ден Работата спряла да расте. Била достигнала възможно най-големите си размери и спряла дотам. Човекът се огледал недоволно наоколо си. Все още бил на най-високото дърво в околността, но това не му стигало. Той се опитал да стане и да разпери, да удължи някак, още повече клоните на Работата си. Но изведнъж дървото се разтресло силно и човекът пропаднал сред короната. Падал, а листата го удряли в лицето, докато най-накрая успял да се хване за един по-дебел клон и да се задържи само с ръце. Опитал да се покатери върху него, но се чул пукот, дървото се прекършило, огромният му ствол започнал да пада на една страна. Нещастникът падал надолу, надолу, надолу и започнал да съжалява, че е направил това дърво толкова високо. Сега със сигурност щял да умре, когато стигнел земята.

    Но го очаквала изненада. Малко над земята короната на друго едно от неговите дървета  го обгърнало в меките си листа, като майка, току-що открила отдавна изгубения си син, и не му позволило да се нарани. Не му оставило нито драскотина, докато Работата му била раздрала кожата на няколко места. Човекът погледнал дървото, което го спасило и видял, че това било Семейството.

    Огромното, мъртво вече, туловище на Работата лежало на земята. Човекът го загледал с тъга. Толкова време му бил отделил, а сега се оказвало, че Семейството е по-полезно. Работата се стопила и изчезнала за няколко минути и на нейно място след известно време и поливане, разбира се, пораснало ново малко дръвче. Нова Работа. Човекът вече нямал никакво желание да седи на най-високото дърво и да се гордее. Той искал всичко да е наред, затова започнал да полива трите дръвчета горе-долу равномерно. Те станали почти еднакви на височина. Най-високо, с няколко сантиметра разлика от другите две, било Семейството, в чиято корона човекът се настанил до края на живота си.