мини проза
– Много мъка съм срещнал по пътя си, момче... И много зло съм срещал! Да кажеш голямо или малко зло, ама как да го прецениш, как да го претеглиш... Злото винаги си е зло и толкова! И от него все боли... малко или много, ама си боли!... Ето това на никого не пожелавам, момчето ми, на никого!... Че то и през Втората световна милиони по света затриха и мъката на хората беше огромна!... Па и жената ми, горката, кога умре, горчилката ми все така голема си остана... Ама живот – даден ти е да го живееш и толкова!... Пък той, животът ни притиска и стрива, както тези камъни стриват хлебните зърна, мели ни и ни прави на пепел. И тъй всеки ден, ден и нощ, па не може да се засити, ами все гълта, гълта... без милост, без край... Я подай и онзи чувал, да ти намеля всичкото брашно, че и тая зима ще е дълга. Щото хлеб требе и за нас, хората. Белким и ние сколасаме пък и да се порадваме на този живот. Дай Боже! – и мелничарят се прекръсти, а очите му се насълзиха. Той дори и не прикри сълзите си, а само се позакашля, всмукна дим от цигарата си, после издиша тежко и добави: – Най-трудно се отглежда добро. Но дори и малки, многото добрини набъбват така, както хлеба втасва и набъбва в нощвите, да нараства, да се множи, че е хлеб за телото, и за душата...
Изведнъж човечецът замлъкна, изгаси цигарата си, подложи шепа под ръба на дървената маса, върху която се търкаляха остатъците от скромния му обяд, събра с длан разпилените отгоре трохи, изсипа ги в сухото си гърло и започна бавно и продължително да дъвче.
© МАРИАН КРЪСТЕВ Всички права запазени