Душата на Ваня

      На Ваня ù липсваше връзката с Бога и тя подсъзнателно се стремеше към него.

   Междувременно Ваня чистеше, готвеше, переше, простираше, гладеше, гледаше двете си малки деца и ги готвеше за училище, работеше на две места, пазаруваше на старите си родители, а най-накрая, късно вечер, миг преди да заспи полумъртва в леглото, задоволяваше и мъжа си, който по право се считаше за Господ.

    В началото Ваня много четеше – Кастанеда, Коелю, Букай, Корнфийлд и още десетки автори, за които даваше мизерните си спестявания. Четеше в трамваите, в метрото, в тоалетната, докато обядваше на крак, тайно в офиса, върху прибраните си колене, когато нямаше работа, и явно в леглото, когато мъжът ù закъсняваше.

      После мина към ритуалите, които предлагаха разните секти, дето бяха наводнили навсякъде – омкаше, мучеше, пееше, медитираше и дори веднъж преспа с един гуру с надеждата да прихване от неговата святост, но после дълго и дълбоко се разкайва и срамува от самата себе си.

      След като книгите и ритуалите не помогнаха, Ваня се насочи към православието. Ходеше редовно на църква, облечена в грубо и скромно облекло, палеше свещички, кръстеше се, припяваше, постеше, причестяваше се и изповядваше, даже правеше малки дарения, но пак не запълни празнотата в душата си. Всички около нея я мислеха за светица, но тя се дразнеше от тяхното лицемерие, а и самата чувстваше, че няма нищо чак толкова свято в постъпките ù, че едва е стигнала до външната врата към Бога.

      И Ваня потъна в Библията. Четеше много, много неща не разбираше, но упорстваше, набавяше си книги по темата, ровеше се в интернет за тълкувания, влизаше във форуми и блогове, пращаше и получаваше писма...

    И колкото повече общуваше виртуално, толкова повече това ù харесваше. Защото в действителност там тя беше анонимна и свободна, не докосваше никой, не зависеше от никой и никой не зависеше от нея. Когато осъзна това, Ваня скри истинското си име и си измисли псевдоним, който я правеше загадъчна и интересна. Така всички я харесваха и любопитстваха да я разгадаят докрай, а и тя можеше да прави същото. Първоначално тайно в службата си, а после до среднощ вкъщи, под предлог, че довършва работа, Ваня се взираше в евтиния и вреден екран на компютъра си, купен на старо. Тук, в него, ако искаше, тя можеше да бъде богата и интелигентна дама сред нищите или пък кротка светица сред богатите. Културата и познанията, които бе натрупала от досегашните си занимания, я правеха все по-търсен събеседник. Постепенно Ваня откри, че не само тя е минала по тоя път и сякаш нямаше жена от другата страна на монитора, омъжена или самотна, богата или бедна, здрава или наранена, която да не бе преживяла същото. Дълбоката дупка на самотата и неудовлетвореността ù бавно започна да се запълва и в една неделна сутрин, в която по стечение на обстоятелствата най-после беше останала сама, тя се почувства с душата на събудено дете. И Ваня внезапно разбра – тя беше родена да твори в този живот, да го създава, а не само да го живее по правилата на другите.

Ваня вече знаеше как да стигне до Бога в мига, в който написа първото си стихотворение.

     Тя толкова го хареса, че даже го запя на глас. После го преписа няколко пъти, за да го редактира, както беше чувала, че правят писателите, макар че почти нищо не промени.

     „Господи, колко е просто!” – помисли си тя. – „Разбира се, че „в началото бе словото...”, то е, което ни прави пълноценни и щастливи! „

      След като Ваня намери хиляди тълкувания и коментари в нейна подкрепа в „мрежата”, и две нощи не спа и се мята, най-после сподели написаното в един от форумите.

     "Прекрасно, миличка!” беше най-хубавото, което беше чувала през целия си еднообразен живот. Вечерта Ваня преброи 1270 коментара само за един ден. Възбудена от радост, тя не спа цяла нощ и написа още 11 стихотворения, които веднага изпрати във виртуалното пространство.

      Така Ваня започна да пише, защото вече знаеше как да стигне до Него.

     Животът на Ваня се промени. Тя работеше с удвоена енергия и правеше всичко с радост, децата и мъжът ù изобщо не я дразнеха, а в службата направо летеше. Но след като попремина малко еуфорията, Ваня разбра, че не може да се справи с толкова много неща едновременно. Постепенно тя понамали с грижата за другите и започна да  усъвършенства себе си като талант. Беше почувствала, че колкото повече пише, толкова повече коментари и одобрение ще получава. Този свят ù беше напълно достатъчен, не ù трябваше световно признание и награди, защото, пишейки, тя непрекъснато общуваше с хората и Бога.

      За съжаление, както винаги става, мъжът и децата на Ваня изобщо не мислеха така. Колкото повече тя потъваше в творчеството и ставаше духовно щастлива, (вече беше написала над 1000 стихотворения), толкова повече те страдаха в буквалния материален смисъл на живота.

      „Неправилно насочена енергия!”, каза една вечер съпругът ù, свали колана и я наби, като го беше правил някога баща му. После изхвърли компютъра през прозореца и извади един пакет бири от хладилника. Докато Ваня виеше в другата стая, осъзнала, че е загубила всичко, той ги изпи бавно и с удоволствие. Отдавна не се бе чувствал истински мъж и Бог едновременно. Можем да кажем без капка ирония, че в този момент Ваня най-после се докосна до Бога и срещата беше болезнена.

     Ваня дълго плака от безсилие и обида. После стана и започна да събира от пода счупените чинии, с които неуспешно бе замеряла мъжа си. Чакаше я толкова много работа в тази дълга и самотна нощ...