За първи път видях София в „Санта Кроче“. Стоях пред картината на един ренесансов художник, когато тя приближи към мен. Нищо общо с клишетата за любов от пръв поглед. Разбрах го веднага щом погледнах очите ѝ. Не натрапих погледа си. Мигновено ме скова безразличие към всичко останало – освен нея.
От досегашно ми съществуване ме изтръгна някаква зависимост. Облада ме слабост към нещо, което вероятно може и да убива. Понякога спираш да съществуваш, без да си мъртъв физически.
Не се възприемах като сантиментален. Сетивният ми възторг от София в никой случай не беше плътски. Макар и под емоционална наркоза, много точно можех да дам оценка на състоянието си.
Почувствах с насмешка как се разпадат всичките ми досегашни представи за интимност.
Казах ѝ, че лицето ѝ ми прилича на едно от нарисуваните върху платното. После си тръгнах.
Звучи така, сякаш съм тръгнал в точно определена посока. Напротив. Изгубих се. Защото имах нужда да осмисля.
Бях по работа в град, който можеше да задоволи всичките ми нужди. Харесвах старинна архитектура и произведения на изкуството от епохата на Ренесанса.

От една година насам със София се виждаме по един ден в месеца. Дванайсет нощи в годината. Пътувам хиляда и седемстотин километра към нея. Всеки път тя ме моли да не идвам с колата си. Правя го умишлено. Не съм ѝ обяснявал защо. Тя смята, че обичам да шофирам. Права е – вече е така. Имаме само една нощ в месеца заедно. Когато пътувам, времето на пътя прибавям към нашето време Аз пътувам, но всъщност си мисля за нея. Картината около мен се мени, а аз си представям, че тя е до мен и вижда същото. Неусетно се превърнах в мечтател. Мечтите запълват празноти, в които иначе можеш да се сгромолясаш. Прибавям пътуването към преживяното с нея. Изтезавам тялото и духа си, но всъщност принасям болката си в жертва като благодарност за получената възможност. Сега поне имам дванайсет нощи в годината.
Реалността на времето, прекарано с нея, обезсмисля всяка друга паралелна реалност. Болезнено е да съществуваш трийсет дни в месеца, а да изживееш само един от тях. Неразрешимо е. Тя може да си позволи само толкова. Не задавам въпроси. Ако ги задам, ще се намразя още повече. Никога досега не съм обожавал така някого, за сметка на личната си ненавист. Приемам я без резерви. Не идеализирам връзката ни, вярвам ѝ, че има основателна причина. За първи път в живота си приемам нещо без съмнения. Красиво е, когато вземеш решение да застанеш от страна, на която можеш да бъдеш единствено губещ.
Аз съм само един консуматор на късчето живот, което тя може да отдели за мен. Опитвам се да го правя с достойнство. Жертвах твърде много за това.

Харесвам примката, която сам си сложих около врата. Признавам си. Научих се да си признавам. Преди живеех с камуфлаж пред собствените си чувства. Така се налагаше. Вече не.
Влечението, което изпитвам към нея, ме кара да обожавам тялото ѝ. Страстта, която изпитвам, когато докосвам тялото ѝ, ме кара да желая и останалото нейно извън него.
Виждаме се всеки месец в единствения град, който боготворя. Тя ме моли да идвам със самолет, но аз пътувам с кола. Интелигентните хора използват шофирането, за да преборят неразрешимото.
Страхът от смъртта пред страха от деня, в който няма да се наложи да пътувам към нея, ми се струва като ожуленото коляно на тийнейджър.
В емоционален транс съм. Контролируем възторг на сетивата ми, предизвикан от нещо, което твърде дълго съм рисувал с мисъл, а сега мога да докосна.
Днес пристигнах през деня. Стоях доста дълго пред същата картина в „Санта Кроче“. И не само пред нея. Общо взето денят ми мина в това. Вечерта беше хладна и си поръчах червено вино. В тузарския хотел на нашите срещи. Нямах конкретна тема за размисъл и пуснах мислите си в различни посоки. Така разтоварвам мозъка си. По едно време една от тях плахо се завърна и се опита нещо да ми намекне. Беше с вкус на вина. Понякога се обвинявам в прекалената си пристрастеност към изкуството. Особено онова от Ренесанса ме кара да се чувствам нереално. От това нереално състояние се чувствам добре, но не знам колко съм полезен в този си вид за околните. Не съм ли един вид дезертьор от действителността? Всеки бяга по малко, но аз просто искам да се изпаря от нея. Не съм сигурен дали е редно, защото все пак имам някакви ангажименти в нея. Опитвах се да разбера дали не съм малко безотговорен. Дали това, че искам да се изпаря, не е някаква форма на лудост. Е, и луд да съм, не съм полудял нарочно. Много бих искал да съм си нормален и действителността да ме възбужда така, че да съм в постоянна мисловна ерекция. Е да, но бях импотентен за нея. Сигурно имаше някакви лекарства за търпимост към времето, в което живея, но пък аз бях пристрастен към бягството си от нея и най-лошото беше, че с времето все повече ми харесваше. И какво от това, нали на никого не вредях с това си отклонение? Само на себе си. Доброволно и целенасочено. В измерението, в което бях избягал дезертьор, с ласкателна лудост прегръщах своите дванайсет нощи и ги разменях за остатъка от своите предначертани дни.
Господи, колко горделив се чувствах в момента. Мислите ми се рееха нанякъде, но знаех, че пак ще се върнат в мен, защото просто нямат избор. Знаете ли, че ако мислите на човек избягат от него, те ще умрат от носталгия? Виното и начинът, по който бях прекарал деня, ме накараха да се отпусна до степен, близка до пълното щастие. Нищо не ме тревожеше. Дори малкият нюанс на вина се превърна с охота в одобрение. Чувствата ми понякога са подлизурковци, готови на всяка цена да ми угодят. Или пък не! Аз бях станал такъв, за да им угодя. Все тая.
Намирах се в лачения ресторант на хотела, в който бях отседнал. От моята маса до прозореца се виждаше целият град. Знам, че съм скромен. Исках да натисна пауза и да си остана опиянен и с тази гледка цяла вечност. Но да не бъда неблагодарен! Това, което ми се иска, е прекалено алчно. Да бъда щастлив цяла вечност.
Когато поръчах, ресторантът беше празен. Сега взе да се запълва. Влизаха елегантни двойки с рокли и костюми, а аз бях с тениска с къс ръкав, дънки и много татуировки. Бях единственият татуиран в заведението. И без маниери. Една дама с префърцунен джентълмен до нея ме изгледа с любопитство. Обикновено ме гледаха. И аз я изгледах. Този до нея приличаше на банков чиновник в командировка. Тя беше по-хубава от него. По принцип мъжете сме по-грозни. Наближаваше четиридесетте. Моите пари нанасяха същите вреди като техните.
Нямах проблеми с небрежния си външен вид, след като една жена, заради която замених остатъка от дванайсе нощи, ме събличаше и докосваше по начин, с който категорично ми заявяваше, че обожанието ѝ към мен е истинско, а не просто разходка из екзотична галерия в работно време.

Не бях свалил багажа си в стаята. Дремеше още в колата. Платих сметката и излязох. Качих се в колата и потеглих. Преди това погледнах към нашата стая. Вероятно в нея вече гореше свещ. Минах през портала и се спуснах по улицата. Когато мислите ми се върнаха в мен, прозрях нещо. Не ме разбирайте погрешно. Тези дванайсе нощи ми бяха напълно достатъчни. Но саможертвата ми нямаше да успее да задържи София, защото рано или късно щеше да приеме това като слабохарактерност. Не можех да си го позволя. Тя да има лошо мнение за мен.
Навън валеше, а сърцето ми кървеше. Всичко беше свършило. Връзката ни беше приключила. Дванайсе нощи в годината бяха подаяние. Аз исках любовта ѝ. Не можеш да обичаш, подхвърляйки огризки. Знаех какво искам. Края на дните си в този град със София до мен. Беше невъзможно. Добре.

Бавно излизах от града в дъждовната нощ. Това, което чувствах и мислех, бяха чувства и мисли в центрофуга без контролно табло. Стискаш зъби и от крайния резултат разбираш колко струваш. Колко си издръжлив. Колко можеш. Аз можех да я обожавам, но само ако съм във вид, подхождащ на София.
Намалих, защото ми се стори, че някой кара челно в моето платно. Преди удара почти спрях. Колата ми леко се завъртя и другата кола се блъсна във вратата от моята страна. Болката, която изпитах, почти преряза тялото ми на две. Усетих, че губя съзнание, но не се случи. Трудно си поемах въздух, но бях жив. Натиснах силно вратата, за да я отворя. Успях. Гърдите и коремът ми се свиваха от болка. Дъждът навън ме ободри. От другата кола не излезе никой Приближих и видях в нея двама . Мъж и жена. Млади. Лицето на момичето беше в кръв, а мъжът говореше нещо несвързано. Тя дишаше. Бяха без колани. Музиката в колата им ме влудяваше. Нещо ми подсказваше, че нечие време изтича. Изкрещях му. Беше добре, но в шок. Опипах бавно тялото и. После внимателно я измъкнах навън. Сложих я в моята кола и свалих мократа си тениска. Притиснах с нея раната на главата ѝ и отидох зад волана на колата си. Веднага запали. Деформирана, но в движение.

В болницата влетях гол до кръста с момичето на ръце. Веднага я поеха, а след минута вече бях сам във фоайето.
Бях спрял пред входа. Трябваше да се облека и да преместя колата. Седнах зад волана, но не успях да запаля. Прилоша ми. Сякаш губех кръв. Вероятно имах вътрешен кръвоизлив. Уморен се облегнах назад и притворих очи. Този сценарий напълно ме удовлетворяваше.

* * * * *

За първи път го видях в „Санта Кроче“. Стоеше пред картината на един ренесансов художник. Гледаше я, сякаш я оценяваше, след като току що я беше нарисувал. Спрях се до него.
Нищо общо с клишетата за любов от пръв поглед, Разбрах го веднага щом ме погледна в очите. Не натрапи погледа си. Мигновено ме скова безразличие към всичко останало. Освен него. Той беше причината за обзелото ме безразличие и центърът на душевното ми възклицание. Изкуши ме зависимост. Облада ме слабост към нещо, което ме накара да се почувствам разсъблечена и уязвима. Понякога можеш да бъдеш наранен, без нищо да си сторил.
Не се възприемах като сантиментална. Сетивният ми възторг от този мъж в никакъв случай не беше плътски. Макар и под емоционална наркоза, много точно можех да дам оценка на състоянието си.
Почувствах с насмешка как се рушат всичките ми досегашни представи за интимност.
Каза ми, че лицето ми прилича на едно от нарисуваните върху платното, което той така съсредоточено наблюдаваше. После си тръгна.

В продължение на една година с него се виждахме по един ден в месеца. Дванайсет нощи. Пътуваше хиляда и седемстотин километра към мен. Всеки път се притеснявах да не му се случи нещо. Той обичаше да шофира. Имахме само една нощ в месеца. Когато чаках да се видим, си представях, че пътувам с него насам.
Неусетно се превърнах в мечтателка. Мечтите запълват празноти, в които иначе можеш да се сгромолясаш. Изтезавам душата си, но всъщност принасям болката си в жертва като благодарност за получената възможност. Тогава поне имах дванайсе нощи в годината.
Реалността на времето, прекарано с него, обезсмисляше всяка друга паралелна реалност. Болезнено е да съществуваш трийсет дни в месеца, а да изживееш само един от тях. Неразрешимо е. Можех да си позволя само това. Имах куп неща, които не знаех как да подредя в пъзела си с него. Не ми задаваше въпроси. Никога не съм обожавала така силно някого, за сметка на личната си ненавист. Приемах го без резерви. Красиво е, когато вземеш решение да застанеш от страна, на която можеш да бъдеш единствено губещ.
Аз бях само един консуматор на късчето живот, което имах с него. Опитвах се да го правя с достойнство. Можех да пожертвам твърде много за това.

Харесвах примката, която сама увих около врата си. Признавам си. Научих се да си признавам. Преди живеех с камуфлаж пред собствените си чувства. Така се налагаше. Вече не.
Влечението, което изпитвах към него, ме караше да обожавам тялото му. Страстта, която изпитвах, когато докосвах тялото, му ме караше да желая и останалото извън него.
Виждахме се всеки месец в града, в който съм родена. Молех го да пътува със самолет, но той всеки път идваше с колата си.
Страхът от смъртта пред страха от деня, в който няма да се наложи да го чакам, ми се струваше като ожуленото коляно на тийнейджър.
Бях в емоционален транс. Контролируем възторг на сетивата ми, предизвикан от нещо, което твърде дълго съм рисувала с мисъл, а сега мога да докосна.
Вечерта беше хладна и си поръчах червено вино. В хотела на нашите срещи. Нямах конкретна тема за размисъл и пуснах мислите си в различни посоки. Така разтоварвам съзнанието си. По едно време една от тях плахо се завърна и се опита нещо да ми намекне. Беше с вкус на вина. От това нереално състояние се чувствам добре, но не знам колко съм полезна в този си вид за околните. Не съм ли един вид дезертьор от действителността? Всеки бяга по малко, но аз просто исках да се изпаря от нея. Не съм сигурна дали беше редно, защото все пак имах някакви ангажименти в нея. Опитвах се да разбера дали не съм малко безотговорна. Дали това, че искам да се изпаря, не е някаква форма на лудост. Е, и луда да съм, не съм полудяла нарочно. Много бих искала да съм си нормална и действителността да ме възбужда така, че да съм в постоянна мисловна ерекция. Е да, но бях безчувствена за нея. Сигурно имаше някакви лекарства за търпимост към времето, в което живееш, но пък аз бях пристрастена към бягството си от нея, и най-лошото беше, че с времето все повече ми харесваше. И какво от това, нали на никого не вредях с това си отклонение? Само на себе си. Доброволно и целенасочено. В измерението, в което бях избягал дезертьор, с ласкателна лудост прегръщах своите дванайсет нощи и ги разменях за остатъка от своите предначертани дни.
Господи, колко горделива се чувствах в момента. Мислите ми се рееха нанякъде, но знаех, че пак ще се върнат в мен, защото просто нямат избор. Знаете ли, че ако мислите на човек избягат от него, те ще умрат от носталгия? Виното и начинът, по който бях прекарала деня, ме накараха да се отпусна до степен, близка до пълното отчаяние. Нищо не ме тревожеше. Дори малкия нюанс на вина се превърна с охота в одобрение. Чувствата ми понякога са подлизурковци, готови на всяка цена да ми угодят. Или пък не! Аз бях станала такава, за да им угодя. Все тая.
Намирах се в ресторанта на хотела, в който бях отседнала. От моята маса до прозореца се виждаше целият град. Знам, че съм скромна. Исках да натисна пауза и да си остана отчаяна и с тази гледка цяла вечност. Но да не бъда неблагодарна! Това което ми се иска, е прекалено алчно. Да бъда наказана цяла вечност.
Когато поръчах, ресторантът беше празен. Постепенно взе да се запълва. Влизаха елегантни двойки с рокли и костюми. Нямах проблем с околните, след като един мъж заради, когото замених остатъка от дванайсет нощи, ме събличаше и докосваше по начин, с който категорично ми заявяваше, че обожанието му към мен е истинско, а не просто разходка из екзотична галерия в работно време.

Очаквах го. Погледнах през прозореца на хотелската ни стая и го видях да гледа нагоре. Не ме видя. В стаята гореше само една свещ. Разбрах всичко в очите му. После се качи в колата си и потегли.
Той не искаше да го смятам за слабохарактерен, а аз исках да му кажа, че вече искам да му принадлежа завинаги. Надявах се, че ще се върне. Не посмях да му позвъня…

Навън валеше, а сърцето ми кървеше. Всичко беше свършило. Връзката ни беше приключила. Дванайсет нощи в годината бяха подаяние. Аз исках любовта му. Не можеш да обичаш, подхвърляйки огризки. Знам какво исках. Края на дните си в този град с него до мен. Вече беше невъзможно. Добре.
В онази вечер една кола, изгубила контрола върху мокрия път, се блъснала в неговата. Той не разбра, че е спасил дъщеря ми. Тя никога нямаше да разбере, че животът ѝ беше спасен от човек, който неистово обожавах. За когото щях да престъпя всичките си клетви. Човек, който пренебрегна физическата си болка, за да помогне на дете. И даде живота си, сякаш бе желал единствено това….
В мен зее празнота. Тя е свлачище, върху което не е възможно да съградя нищо, с което да я запълня.
Всеки ден съм в „Санта Кроче“. Пред „неговата“ картина. Не търся прошка или изкупление. Останала ми е само една искрица надежда, за която се моля и плача всеки ден – той да ме гледа отнякъде пред тази картина и в погледа ми да вижда, че бях готова да доживея живота си с него.